Полети и пристани. Ято спомени

Първата крачка или пристъпването към всяко ново нещо е била винаги знакова за мене – като едно от най-големите предизвикателства, криещо коварни клопки, повече от които са в моето съзнание и в света на собствените ми страхове... След това нещата се самослучват, самоанализират и самонаместват. Начален подтик да напиша още една книга ми дадоха: приятелка, приятел, писател и майка ми.

Честно казано, имах някакви проблясъци в последните години – като идейна проекция, незавършила траекторията си като материализиран израз. Може би ми беше нужен точно този подтик – отвън, за да узрее моментът на самото себесътворяване на думите.

Наскоро четох “Звуци от тишината” на Мартин Иванов, перкусионист и музикотерапевт. Да, може би намерих описаната от него “нулева точка” – състояние, в което живея изцяло “тук и сега”, игнорирайки наслагвания от миналото и страхове или неясни идеи за бъдещето. Именно в това състояние нещата се самозараждат и самоорганизират, без никакво усилие, осланяйки се само на вътрешния генератор на душевността – очевидно неизчерпаем.

Отдавна, може би с години, нося в себе си идеята да събера стари мои неща, писани най-вече в блога ми в интернет, където намерих пространство да изливам неспокойната си мисъл и емоция, след като напуснах ежедневника “Компас” (сега вече седмичник), в който работих няколко години. А там, всеизвестно е, динамиката – на търсене и компилиране на информация, физическо присъствие на събития, непрестанни срещи с хора, анализ, подредба на факти, мозаичното им представяне – по начин, по който да се получи оптимално смислено послание – като текстово изражение, е огромна.

И именно тази динамика ми липсваше, след като – поради прибързани емоционални реакции от моя страна и недостатъчно далновидно разчитане на послания и отчитане на перспективи, напуснах може би най-обичаната си работа като журналист. Тогава се чувствах истински на мястото си. Многоплановата дейност, макар и уморителна, свръхотговорна и понякога разочароваща, ми носеше нещо неоценимо – усещането да съм катализатор на думите, отразяващи емоциите, интелектуалните търсения и вълнения на други хора.

И неизразените думи постепенно сами намериха начин да излязат от мене под формата на написано слово, закодирало вътрешни търсения, открития, временни пропадания, превъзмогвания и малки човешки победи.

Открих си блог, който кръстих на името на моя статия във вестника за премиерната постановка “Ще те накарам да се влюбиш” на Недялко Йорданов. Избрах за блога си името “Любовта все още диша...”, като символика на това, което е вечното в човешкия ни път – любовта, в нейните многолики измерения.

Статията, с оригинално заглавие “Любовта все още диша в задушаващия свят на омраза”, бе писана набързо в редакцията, в една снежна февруарска вечер на 2004 г. Помня как главният редактор Боян Станилов ме погледна oзадачено и ме попита, какво толкова творя на бързи обороти и защо съм толкова развълнувана, че чак клавиатурата на стария ръбест компютър се беше “разпяла”.

Пишех нещо, което отдавна имах нужда да изведа от мисловните си проекции на белия лист. Една знакова фигура от българското културно пространство, още от времето, когато бях 4-годишна и майка ми ме водеше за ръка на неговите постановки в Бургаския Храм на Мелпомена – ДТ “Адриана Будевска” – Недялко Йорданов, хвърли символичната ръкавица към мен. Мислите се породиха още по време на присъствието ми на репетицията на спектакъла. И написах тази статия не само за да я прочетат и други хора, а да я прочета и самата аз, която бягах от кристализиране на това, което битува в собствената ми душа – като стаена болка. Ето и част от нея:

“...В света на свръхмеркантилност, в който живеем, е нужен такъв спасителен остров, в който без свян да извадим от най-скритите ъгли на душите си порива към чистото, извисеното. Там, където можем да позволим на неволно извиращата сълза да се търкулне по лицето ни, принудено толкова често да си налага маски и да бъдем видимо безчувствени и вътрешно крещящи...”

И още:

“...Двамата, отдали се на греха и омразата, в стремежа да задушат окончателно мисълта за любовта-болка, любовта-ограбване, любовта-наказание, успяват да се докоснат до Чудото на изцелението. Изведнъж в света на нарочна пошлост, на усилия да се загърби тотално импулсът към красивото, срамежливо покълва една новородена обич. Обичта пораства, разгръща своята неудържима сила, диша, живее. Въпреки всичко и заради всичко онова, заради което си заслужава да се опита. Отново, за пореден път, с нова надежда”.

... В блога си пишех понякога като в транс, може би леко неразумно разкривайки безусловно вътрешния си мир. Отговарях на всеки от хилядите коментари, давах насоки на много хора, лутащи се в собствените си емоционални лабиринти. Незнайно защо, това се беше превърнало за мен във вид самотерапевтиране, самовглеждане, самоизучаване и самоорганизиране. Чувствах се необходима, четяха ме и търсиха мнението ми. Може би целият този процес, който преустанових окончателно преди около три години, е бил леко странен за околните, но си мисля, че всеки има нужда от подобни малки бягства към самия себе си.

След ерата на Голямото писане попаднах в друг водовъртеж на срещи – професионални, приятелски. Динамиката на живота ми не предполагаше подобно самовглъбение. Отдадох се на другата си професия – психологическото консултиране на жертви на насилие и хора с тежки психични проблеми. В полето на докосване до много драматични човешки съдби надниквах все по-дълбоко в себе си, откривайки, че всъщност изворът на съпричастие към човешката болка е необятен. Чувствах се пълноценна дори само с това, да мога да изслушам и дам някаква перспектива на страдаща и лутаща се душа.

След това се озовах в лоното на ново предизвикателство – работата ми като експерт-обучител на учители за работа с деца със специални образователни потребности и за справяне с агресия и други негативни явления в българската образователна система. В тези обучения намерих еклектичен израз на всичко, което съм трупала – като знания, емоционални преживявания, обогатяване с нови опитности от срещите си с толкова различни и интересни хора. Може и да звучи преувеличено, но наистина усещах, че има какво да дам от себе си, има кой да го разбере и почувства. Всичко, което коментираме и преминаваме – теоретически или тренингово, е всъщност път към едно преосмисляне на цялостната ни житейска стратегия и истината за самите нас. А и съприкосновението до хора, които ваят душите и мирогледа на подрастващите, сблъсквайки се с всевъзможни предизвикателства и трудности, е неоценимо! Бидейки потомка на учителски род – прадядо ми е основател на училище, баба ми и майка ми изминаха професионалния си път като учителки, голяма част от детството си съм прекарала с майка си сред стените и духа на класната и учителската стая, нямаше как да не се възхитя от живата духовна искра у тези съвременни възрожденци! А самата аз съм от два възрожденски рода – на Захари Стоянов, по бащина линия, и на Цанко Дюстабанов – по майчина... Респект пред мисията, делото и стоицизма – на будителите от миналото и на тези, поели мисията им в настоящето.

Животът ми се превърна в низ от пътувания – и професионални, и свързани с лични дела. Преосмислих много от закостенелите си виждания по нов начин, динамиката на случващото се преобърна остарели догми и ме държеше на символичните крила на съдбовните случвания – такива, каквито винаги съм желала да бъдат.

Но за първи път животът ми предостави възможността да се нося по течението на дните, без никакво съпротивително участие – просто плувах във водите на собствения си себесътворяващ се свят.

Оставих моите думи да отлежават. Обещавайки си някой ден да се завърна към автентичната истина за самата мен и да събера част от стотиците си постинги в книга. И да добавя към тях някои ненаписани, но дълго носени в съзнанието ми – като неродени мисловно-емоционални рожби.

Първата ми книга “Духовен бриз” (издателство “Балтика-2002”, 2008 г.) – публицистичен калейдоскоп на мои рецензии на книги, интервюта, отзиви за културни събития в родния ми град Бургас, бе изцяло заслуга на моята майка – Недка Захариева, самата тя автор на две книги – поетична и краеведска (”Носталгия”, 2004 г. и “Александрово, Ловешко – история, етнография, личности”, 2013 г. – издателство “Либра Скорп”), както и на няколко пътеписа и история на рода ни. Тогава тя (без моето знание и съгласие) се беше заела да събере част от моите статии и да издаде книга. Неин редактор бе многоуважаваният от мен български писател Атанас Радойнов. Той беше главен редактор на месечника за култура, издание на Съюза на българските писатели – вестник “Бургаски автограф”, в чиято редакционна колегия бях. Макар да имах съпротиви, бидейки абсолютно неамбициозна относно собственото си писано слово, впоследствие осъзнах, че тази самоинициатива на майка ми всъщност съхрани доста от летописа на бургаския културен живот на част от предишното десетилетие.

И не само – макар да живеем във време на противостоене на духовността спрямо настъплението на материални ценности и критерии, когато някой ден човек е на прага на заминаването си от земния свят, мисля си, какво всъщност остава след него, освен децата.

Остава написаното слово, композираната и звучаща музика, изваяните скулптури, отражението на реалността и вътрешния свят в картините, архитектурните творения. Това е пречистеното отражение на изкуството в несъвършенството на човешката ни природа, дръзнала да посегне към съвършенството на мирозданието и да добави няколко фрагмента към него. По скромен начин. Може би давайки някои отговори на други хора.

Дори само заради това си струва.

Авторът
Дубай, 26.10.2014 г.