За Вероника Лазарова и чудесата

Родена в средата на България, но живяла в магичните недра на Странджа, хвърлила емоционална котва във вълшебния Бургас, Вероника Лазарова реди стихове и вярва в чудеса. Защото няма как човек с такава разнообразна топографска съдба да не носи зрънцето поезия в себе си. А инженерното образование и ударите на живота помагат тези римувани стихове да влязат в душите на читателите чрез алманаси, победи в конкурси, социални мрежи. И чудото продължава. През самота, мечтания и духовни изпитания в търсене на сродната душа по пътя.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Вероника Лазарова: Поезията е самота и се пише и чете в самота.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за себе си, Вероника. Как открихте поезията, как влезе тя във вашия живот?

– Историята ми е малко странна, но може би любопитна дори за тези, които не вярват в чудеса. Живея и работя в красивия морски град Бургас. По образование съм електроинженер, с квалификация по реклама и маркетинг. Определям се като една непоправима романтичка и идеалистка, която вярва в чудеса. Обожавам остроумния хумор и много обичам да се смея, но през последните осем години по-често съм тъжна. Години наред работех в сферата на телекомуникациите и мобилните услуги, докато през 2010 г. животът ми се преобърна. В рамките на една година първо загубих работата си, а впоследствие и голямата си любов. Мъжът, с когото бяхме слели съдбите си, издъхна в ръцете ми, покосен от най-коварната болест. Дълго след това се питах: Защо още дишам? Беше дошъл период на житейски изпитания и уроци, от които щеше да стане ясно дали заслужавам да се причисля към групата на светлите, осъзнати хора, или ще потъна в депресия и отчаяние. И тогава чудесата дойдоха на помощ. Започнаха да ми се случват странни неща, свързани с общуване с енергията, която е навсякъде около нас. Случва се обикновено след като сме преживели духовно изпитание. Тогава получаваме ключа за собственото си подсъзнание. Откриваме, че можем да правим неща, за които дори не сме подозирали. Но докато настъпи моментът, този ключ се пази от наша сродна душа, която трябва да разпознаем по пътя си. А това е лесно, когато търсим не с очите, а с душата. Преди три години, в един есенен ден на 2015 г. бях докосната от вдъхновението. Скоро бях навършила петдесет и една години и подаръкът от Съдбата бе точно този ключ. Отключих се и тръгнах към себе си. Започнах да пиша в рими изведнъж, неочаквано и доста шокиращо за мен самата. През по-голямата част от живота ми не съм имала нито дарба, нито заложби за това. Първото стихотворение написах за броени минути, докато вършех рутинните си задължения на работното място. Мисълта течеше много бързо и едва успявах да запиша думите. Това беше второто чудо, след общуването с енергията около мен. Колелото на живота се завъртя на високи обороти и за малко повече от година написах над двеста стихотворения. После Музата се оттегли и ми даде възможност да поема дъх. Към момента стихотворенията, които съм написала, са около двеста и петдесет. Благодарна съм на всички, които ме забелязаха и ми подадоха ръка, за толкова кратък период от време! През мисълта ми често минават думите на Стефан Цанев: “А на мен ми върви ей така, без причина – просто птица ми мина път…” Мои творби бяха публикувани в осем алманаха и списание “Мечта за книга” през 2016, 2017 и 2018 година. През 2017 г. онлайн платформата “Мечта за книга” на фондация “Буквите” – София сбъдна и моята мечта. Беше одобрена и издадена дебютната ми поетична книга “Завивам се с море”, в която има включени около двеста стихотворения. Щастлива съм, че толкова много светли хора откликнаха и я закупиха онлайн, на зелено (преди отпечатването). Така те спонсорираха издаването. Поетичната ми книга “Завивам се с море” бе представена и в предаването “Рано в неделя”, програма “Хоризонт” на БНР (юни, 2018 г.) от Росица Копукова. С две думи: поезията влезе в живота ми “с гръм и трясък”.

– Вие имате инженерно образование. Как си съжителстват поезията и техниката? Помага ли ви това при писането на стихове и как?

– Първо искам да уточня, че не аз, а душата ми пише стихове. Душата на жена, натрупала в себе си много любов, тъга и мъдрост. Тя ражда рожби, заченати от подсъзнанието ми. И когато реши да пише, въобще не ме пита дали съм на работното си място, дали вървя по улицата, или се излежавам на плажа. Понякога нахално ме събужда през нощта. Ако не запиша веднага нахлулите рими в главата ми, отлитат безвъзвратно. В точните науки всичко се основава на математика и логика, а в творческия процес цари хаос от мисли и чувства. И все пак тези мисли и чувства в моите творби звучат в рими, при които има определен, точен ритъм. Щом приемаме за вярно, че “хаосът ражда реда във Вселената”, значи има връзка между поезията и техниката.

– Родена сте в Пазарджик, съдбата ви е отвеждала на няколко места, но вие се установявате трайно в Бургас и казвате, че това е вашият град. Коя е котвата, която ви задържа тук, на бургаския бряг?

– Бургас е моят град. Само съм родена в Пазарджик. Никога не съм живяла там. Това е градът на моята вече покойна майка. Дори тя го е напуснала едва петнадесетгодишна. Моите родители – баща ми от северна, а майка ми от южна България, се срещнали в магичните Родопи още като ученици в минен техникум в гр. Хасково. Те слели пътищата си в един, който преминавайки през мистичната Странджа планина, ги отвежда до източна България, в красивия черноморски град Бургас. В това пътуване през Родината премина моето детство. До шестгодишната си възраст раснах край морето, близо до Бургас – в минно селище Росен. Атия (сега военна зона) беше моят детски плаж, който остави незабравими спомени в съзнанието ми и сигурно още тогава съм хвърлила котва до бургаския бряг. Детските си емоции от онова време описах в хумористичния разказ “Дама”, който спечели усмивките и гласовете на читателите в конкурс и бе отпечатан в алманах. През следващите шест години от детството ми поживях в Родопите (гр. Маджарово) и в Странджа (с. Граматиково и гр. Малко Търново). Под ръководството на баща ми в Странджа бяха построени два рудника: “Карцалево” и “Бърдце”. Семейството ми се установи трайно в Бургас когато бях дванадесетгодишна. Духът на Бургас е магичен, а магията пленява. Сигурно затова останах закотвена в Бургаския залив.

– Книгата ви се казва “Завивам се с море”. Какво е за вас морето и какви послания отправяте към читателите със своите творби?

– Не мога да живея без морето. То е моето вдъхновение, моето безвремие и моето вълнение. Обичам да се шегувам, че морето е и моето огледало, в което се оглеждат морските ми очи – знаете колко много нюанси на зеленото и синьото има в него. В мен живее Малката русалка от едноименната приказка на Андерсен, която е готова на саможертва в името на любовта. Най-често надписвам книгата с посланието: Повярвайте в чудесата, за да Ви се случат! Вярвам, че стихотворенията, събрани в тази книга, ще докоснат крехките, но силни жени, които се изправят след житейски битки и уверено продължават по пътя си, малко по-смирени и по-светли. Наричам светли хора тези, които вибрират на честотата на любовта. Посланията ще достигнат лесно до тях, защото те са благословени с интуиция и емпатия и виждат написаното между редовете. Стиховете ми са вдъхновени от любовта във всичките й измерения – духовна и обсебваща, майчина и божествена. Ние създаваме света около нас със своите мисли и чувства. Силата на мисълта е съзидателна. Затова нека вдишваме и издишваме доброта! Любов да тече по вените ни и да изпълва сърцата ни.

– Кога не пишете стихове?

– Не пиша, когато съм в хармония със себе си. Душата пише, когато нещо й липсва или когато нещо й е в повече. Т.е., човекът пише, когато не е балансиран, не е в равновесие. Или е прекалено тъжен, или е в прекалена еуфория. Тогава Музата идва на помощ, за да извади от него демоните и ангелите, които явно са влезли в спор и отново да заживее в хармония. Затова има активни и неактивни периоди на вдъхновение в живота на всеки автор. Поезията е самота и се пише и чете в самота.

– Доколко, според вас, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си (и преминаващата през теб стихия) докрай, да разголваш душата си?

– Не може да изразиш себе си без да разголиш душата си. А за това се иска смелост. Поезията за мен е изповед пред самия себе си. Когато я направиш публично достояние, тя се превръща в твоята изповед пред читателите. – Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според вас поезията да промени света? – Когато вдъхновението докосне човек, пишейки той изразява вътрешния си свят. Едва ли някой в този момент се замисля как това, което пише може да измени света около него. Истина е обаче, че в крайна сметка поезията помага за промяната на света към по-добро. Поезията кара хората да съпреживяват, да мечтаят, което от своя страна повишава вибрациите на Земята и триизмерния свят, в който живеем. Както вече казах, ние създаваме света около нас със своите мисли, чувства и думи.

– Напоследък много хора пишат стихове. Как си обяснявате това – защо хората пишат?

– Задавала съм си много пъти този въпрос и имам два отговора. Вторият е доста оптимистичен. Може би и в миналото много хора са писали стихове, но до нас са достигнали само тези на най-амбициозните, които са обикаляли медиите и издателствата, за да могат творбите им да видят бял свят. В този ред на мисли понякога се натъжавам. Колко ли много стихотворения са останали в стари тетрадки, непрочетени от никого освен от тези, които са ги писали... Днес, с развитието на технологиите и ползването на социални мрежи, всички пишещи хора имат възможност за изява. Казах, че имам и втори, оптимистичен отговор. Надявам се, че все повече хора израстват духовно и че това е причината да започнат да творят. И тук не става въпрос само за поезия.

– Коя е вашата лична вселена и кого не бихте допуснали в нея?

– Интуицията при мен е водеща. До моята лична вселена допускам само “избрани”. Доколко те ще я разберат и останат в нея, зависи само от тях.

* * *
Потъни́ във вълшебните сънища,
във Вселената лилава планета търси.
Посади върху нея роза червена
и я полей със сълзи от зелени очи.

Вярвам, че принадлежа към светлите хора, чиято вибрация е съизмерима с полъха на пеперудени крила. Нося с достойнство усмивката си. За съжаление през последните години живея със Самотата, Тъгата и Любовта едновременно. Не, няма противоречие. Любовта не си отива от мен, дори когато съм самотна и тъжна. Самотата понякога дори е полезна. Дава ти възможност да се огледаш в себе си и да погледнеш вътре в себе си. Ако останеш доволен от видяното, значи със сигурност твоята лична вселена е докоснала друга такава. – За какво мечтаете, Вероника? – В личен план мечтая отново да се потопя в хармонията, която ми дава любовта, споделена само от двама. А иначе мечтая за един нов, красив свят – свят на Доброто. Свят, в който няма граници, няма политически партии, няма религии. Изброените неща ни разделят. Вярата и любовта ни обединяват. Но промяната трябва да дойде отвътре. Преди този свят да стане реалност, всеки един от нас трябва да намери себе си, възстановявайки връзката със своето светло начало. Нали вече споменах, че съм една непоправима романтичка и идеалистка, която вярва в чудеса…

– Направете подарък на читателите на в. “Компас” – ваши стихове например.

– Колебая се кои мои стихотворения да подаря на читателите на в. “Компас”. Обикновено авторите избират най-добрите според тях. Но животът ежедневно ми доказва, че читателите са с различни вкусове. Трудно ми е да избера. Обичам всички мои стихотворения като рожби. Разбира се, че някои са по-красиви, а други са по-умни. Трети не са нито красиви, нито умни, но носят в себе си добро послание. Ще бъда щедра в подаръка си, а Вие преценете кои стихотворения да предоставите на вниманието на читателите:

* * *
Следите върху пясъка водата ги отмива,
но върху камък вековете съхраняват.
Върху сърцето си написах твойто име,
следите върху плът – и те остават...

И още: “В теб заспивам”, “Дъх на лято”, “Сърце в бутилка”...

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------