За варненския тракийски сборник “Дейци на благородна кауза”

Уважаемо семейство Христина и Илия Стоеви,

Изпълнена съм с дълбоко чувство на удовлетворение, че ме споходи най-добрият шанс да се докосна до авторския ви труд – варненски тракийски сборник “Дейци на благородна кауза”!

Отскоро сборникът е в ръцете ми. Не са малко 400-те страници, които натежаваха в крехките ми пръсти, но започнех ли да чета, не можех да го оставя. Нетърпеливо го прелистих и прегледах “по диагонал”, както се казва, любопитно надникнах в заглавията и снимките, които все повече ме пленяваха, но си казах: Не! Така не става! И започнах: Дума по дума, ред по ред, с препрочитане и размишления. Отначало до край!

Семейно сътрудничество се казва това. Взаимна творческа подкрепа. Вероятно има за какво! Браво! – С поздравление бих могла да кажа на едно семейство като вашето. Рядко явление е това! Родени един за друг, за да си помагате в богатата нелека творческа работа, която е изпълнила целия ви съвместен семеен живот.

Грабна ме корицата на книгата от двете й страни. Ярка, одухотворена, благородна като каузата, предизвикателна, като камбанен звън!

Ежедневното съсредоточено четене на всеки разказ, за мен беше много силно, необикновено преживяване, повдигащо и моя нестихващ порив, носещ в сърцето си родовата памет на нашите предци, сполетяла ги злочестата съдба на тракийските и малоазийски бежанци. Затова написаното от вас никога не ми е безразлично!

Колко гордо и жизнеутвърждаващо звучат пословичните с нищо незаменими слова: “Достойни наследници – на достойни предци!” и “Достойни предци – на достойни наследници!”

Да! Кръвта вода не става! Крушата не пада по-далече от дървото си! – мъдро е казано от народа.

Не съм краевед, историк, нито капацитет в литературознанието. Затова изразявам мнението си за великолепния ви сборник съвсем скромно, с простички, но искрени слова. Моето отношение е от позицията на обикновена читателка с манталитет на начална учителка, носеща гордото име достойна потомка на тракийски бежанци, с корени от Мала Азия. Но при тази наситена панорама от отдавнашни злочести спомени и от нестихващата признателност на поколенията в годините след това, с утвърдената си гражданска позиция към събитията, аз не мога да замълча.

Съхраняването на родовата памет във всяко тракийско сърце, а защо не и във всяко българско сърце, според мен е водещата нишка в целия сборник. Мисля, че това е подтикващата идея на авторите, или ако мога по-точно да се изразя, вие, Христина и Илия, забележимо или не, вдъхновявате и насърчавате читателите, чрез многобройните дела на героите, между които няма второстепенни. Всички са славни! Поздравления на варненци!

От мислите ми не излиза логото на благородната кауза, което и аз изградих в съзнанието си: “ Душата на тракиеца – мъка и песен” – заглавие на стр.300 в книгата. За мен високо се извисяват и много други заглавия, подвластни на горното : “В търсене на родовите корени”, “Здравите корени на всеки от нас”, “Ти корена пази”, “Завръщане към корените”, “Пътуване към корените”, “Видения от Тракия”, “Слово за Тракия”, “Тракийски напеви”, “Верую, път, призвание” и още и още... кое ли не от всичките заглавия – над 190.

Няма такова, което не е в подкрепа на доброжелателната и високо хуманна мисъл: “Трябва да дадем криле на децата си, за да могат да летят! И корени, за да има къде да се завръщат!”

Много разумно!

Нестихващото участие на варненските тракийци в многоликия дългогодишен живот на техните дружества и клубове ме удиви! Осезаемо се усеща дарованието, таланта и предаността на изключително многото тракийски потомци. Срещата ми чрез книгата със стотиците имена и фотографии ме вдъхнови още повече за извисяване на тракийския ми дух.

Как успяхте, уважаеми Хриси и Илия, да съхраните , откриете и отразите имената на толкова много активни личности и на техните съидейници от мнозинството?! Огромен труд! Изумена съм!

Празниците на тракийските общности наистина са място за изява на талантите. Безспорно – за посетителите това пък е място за приемане и предаване щафетата на следващите поколения. Безценно е! И още по-важно: отразените от вас в сборника факти, събития и имена на личности, участвали в тях, ще останат вечни. Тук е цената на вашия невероятен дух и труд!

Всичко написано свързвам с моята съдба, със съдбата на моите изстрадали предци.

В ръцете ми е книгата на още една Христина – доц. Христина Недева – преподавател във Варненския свободен университет “Черноризец храбър”.

“Разорението на тракийските българи от Мала Азия в съзнанието на техните потомци” е нейното издание през 2004 година. Родом е от с. Стан, Новопазарско, където и аз имам родственици. В книгата си тя пише и за моя род по майчина ми линия – род Дерменджиеви, като посочва и произхода на това фамилно име в Мала Азия, притурено на прадядо ми Теню – Дерменджията. А потомствените му наследници продължават да го носят и сега. Ние – от дядо ни Димитър Дерменджиев, къде ли не сме в България.

Виждам корените си в село Коджа бунар в Мала Азия – северозападен Анадол.

Там остават корените и на баща ми – род Чобанови, в производното от с. Коджа бунар – села Тьойбелен. А те – майка ми и баща ми, се раждат по време на преселението. Необикновена орисия! Къде ли не съм чела, слушала и разказвала за това! Мир на праха им!

Връщам се към”Дейци на благородна кауза”. Благодаря ти, Хриси, че си споделила и моя статия във вашия вестник на стр. 164, със заглавие “Бие Маджаровският училищен звънец”. Не очаквах отзив във вестник “Тракия”, където беше поместена статията ми, от една съвсем непозната за мен жена – Христина Стоева. Чак и поклон от теб пред една учителка от Маджарово преди повече от 50 години... Почувствах се поласкана и невероятно изненадана. Благодаря и на главния редактор на вестника Тодор Коруев за отношението му към моя разказ и отзива заедно с теб под наслов: “Паметта е жива”, в бр. 8 от 24,04,2015 г.

От СТДБ последва изпълнение на твоето предложение за награждаване. Искрени благодарности от мен и най-дълбоко уважение!

Изключително затрогващо ме пренесе в Маджарово статията ви в сборника на стр. 394, озаглавена “Свещен ден за всеки българин.” За кой ли път отново ме потресе трагедията там през месец октомври 1913 година

Повярвайте ми, изненадата за мен, че в книгата си вие пишете за страшната трагедия в с. Ятаджик, отново ме изкара извън релси. Та това е днешният град Маджарово – сега.

“Нашето Маджарово”, както си го наричаме ние. Мястото, където живеехме ние – младото ни семейство, заедно с родителите на съпруга ми, заселените там, в с. Ятаджик, през 1923 г., като бежанци от Беломорска Тракия. После с. Дупница, по-късно село Маджарово ( 1949 г) на името на войводата – спасител Димитър Маджаров, миньорско селище Маджарово и от 1974 г. град Маджарово.

В с. Дупница се е родил съпругът ми, а вече в с. Маджарово –двете ви дъщери.

Каква съдба! На това злокобно място, след 50 години ние съзиждаме облика на семейството си, градим достойно кариерата си. И не само ние, разбира се! Как няма да се вълнувам, като чета тези страници! Имам основание да се гордея с предците си и с поколенията след тях, в т.ч. и с нашите наследници.

Не по-малко удовлетворение изпитвах и от факта, че там усърдно изграждах у моите малки ученици родолюбива и гражданска позиция, сега вече стъпили на своите 60 години. Замислям се: Многократните посещения на лобното място в Маджарово, където учеха, видяното и чутото не може да не е оставило следи в сформиращото се им съзнание, под влияние на първите тръпки от ужасите и преклонението пред подвига на героите. Неведнъж и те са свеждали глава и са полагали цветя в знак на признателност, заставайки пред величавия Паметник – Мемориал в Маджарово

Това се случи и на 28 септември 2013 год., на събора – поклонение “Ден на тракийската памет”. На националното тракийско тържество, когато се отбелязваше 100-годишнината от разорението на тракийските българи – бежанци на това място, дошли от всички краища на България, присъстваха и моите “уважаеми” пораснали ученици, заедно с близките си.

Маджарово за тях е символ на героизъм и жертвоготовност на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четниците си, както и на великия и неповторим Капитан Петко Войвода, а и на много още тракийски герои.

Носител на патриотичен заряд съм и аз от детските си години, защото в моето село Бориславци, много близо до Маджарово, също на брега на река Арда, учих в училище, носещо името на всеизвестния български тракиец Лазар Маджаров. Училището вече не функционира, но надписът на сградата още стои: Народно основно училище “Лазар Маджаров”.

Това напомня на всички поколения, дори и сега, които питат: кой е той? Има отговор: герой – сънародник от Беломорска Тракия, откъдето са се преселили жителите на селото след 1913 и 1914 години. А тракийското дружество носи името на Руси Славов – войводата защитник и на нашето село.

И в с. Бориславци всяка година в края на месец август се провежда паметен събор под надслов: “Мала Азия и Беломорска Тракия – родна земя на нашите деди”

Тук ще споделя още едно мое мнение. Имам честта да познавам лично (като землячка и приятелка) небезизвестната за обществото Пенка Чакалова – Генева – кръвна родственица на националния ни герой Капитан Петко Войвода.

Като правнучка на един от братята на Петко Войвода (Митрю), написала високостойностни книги за Капитана “Спомени и памет за Каракирковия род – родът на Капитан Петко Войвода” – 2011 г. и “Паметниците на Капитан Петко Войвода” – 2014 г., Пенка Чакалова заслужава (“заслужена”) почит, уважение и преклонение от всеки българин.

Освен нея, аз не познавам друга личност, толкова пристрастна към делото на Капитана като теб, Христина Стоева. За това говорят много твои поместени материали във вестник “Тракия”, в настоящия сборник, а аз го усещам осезаемо в разговорите по телефона, макар да се познаваме отскоро.

Присъединявам се към твоето “открито писмо” на стр.403 в книгата и те подкрепям безрезервно!

Богатата “биографична страница” на житейския ти път за мен е кумир, пример за подражание, скъпа Христина!

Заразително ми подейства заглавието на стр. 215 в сборника “Не мога без мечта и цел”. И на друго място: “Имам още творчески планове, дано здравето ми позволи да ги осъществя!”

Похвално е! Неподвластна си на напредналата си възраст и аз ти пожелавам от сърце да се осъществят изречените с мечта и цел думи!

Рецензиите на многото небезизвестни сред обществеността личности и журналисти за другите ти издадени по-рано книги, са много силни и въздействащи, каквито вероятно са и самите книги. Не съм ги чела.

Но прочитайки сборника “Дейци на благородна кауза” и аз благородно се замислих: с колко много труд и воля са направили всичко това тези мили хора! Браво!

Тук ще си позволя да повторя думите на журналиста Йово Неделчев на стр. 333 за качествата на Христина Стоева: “Труд, Духовност, Отговорност” – написани с главна буква. Заслужено!

И това, което вие сякаш в отговор изричате:” Писахме, за да се запомни!... За себе си ще кажа: обогатих и допълних познанията си. Този сборник ми отвори още по-мащабно очите и сърцето в областта, която много ме вълнува.

Уморих се! А при вас, мили приятели, умора няма!

Радвам се, че се запознахме! Има за какво! Вие сте хора с богата душевност и красота! Това ми стига!

Бог да ви благослови да живеете заедно още дълги години в нестихваща любов и взаимопомощ!

Живи и здрави до и над столетие! И да пишете още! Има кой да чете!

С уважение и поздравление от мен –
Христина Делиева
гр. Хасково, 20.01.2016 г.

-------------------