Вятърът и момичето

Вятърът спря на ъгъла и се почуди за миг – дали да продължи по улицата или да се скрие в отсрещния кестен и да изчака. Знаеше, че по това време момичето винаги минава оттук. Идваше от различни посоки, но винаги стигаше до този ъгъл, оглеждаше се в листата на кестена и вземаше едно от тях, за да й прави компания до дома. Вятърът я наблюдаваше от доста време, следеше я от покривите на къщите, а понякога даже слизаше и по-близо, за да я помилва. Обичаше да си играе с косите й, харесваше му усмивката й, чистотата около нея, но го беше страх да я заговори. За първи път той се притесняваше от някого. Ами ако не го чуе, ако не иска да разговаря с него, ако мисли, че е прекалено студен и бездушен...

Знаеше, че тя няма приятели. Не защото не искаше, а защото бе прекалено добра и всички я мислеха за глупава. А тя толкова обичаше всички, вярваше им, недопускайки, че някой може да я нарани. Дори когато я обиждаха, момичето не се сърдеше, защото какво значи една обида, ако си я пропуснал да мине край теб и тя се е загубила в облаците.

Ето защо вятърът реши, че трябва да пази това момиче – не само защото беше прекрасна, неземна, с разкошна коса и ухаеше на цветя. Не можеше тя да няма поне един приятел, с когото да си говори от време на време. Все пак и тя имаше тайни, които някой трябваше да чуе.

Докато се чудеше, момичето се зададе по улицата. Вятърът се засуети, завъртя се няколко пъти, издувайки бузи и тръгна смутено насреща й. Когато стигна до нея, изведнъж реши като начало да я покани на разходка. Помогна й да си откъсне лист от кестена и й подаде ръка. Момичето много се изненада. Досега никой никъде не я беше канил, а още по-малко й бе помагал за нещо. Обикновено се справяше сама. Ето защо се почувства поласкана и тъй като нямаше много време за размисъл, също подаде ръка, поемайки зеления лист.

И така, двамата обърнаха гръб на любопитните погледи и тръгнаха по улицата. Вятърът веднага започна да я разпитва – искаше да научи всичко за нея. От време на време разпиляваше косите й, за да й се любува, докато тя се опитваше да ги прибере. Момичето нежно му се скара, че така се разсейва и може да пропусне нещо важно, но вятърът набързо разказа една смешна история за себе си и двамата усмихнати продължиха по пътя.

След тази първа разходка всеки следващ ден вятърът я чакаше на ъгъла и двамата тръгваха нанякъде. Той знаеше толкова много и беше ходил къде ли не. Всеки ден разказваше по нещо и не му омръзваше да говори. Но не му омръзваше и да слуша, защото и той не знаеше всичко.

Когато бяха далеч от хората, двамата се гонеха или играеха на криеница. Обикновено вятърът се скриваше между клоните на някое дърво и се смееше, когато момичето познаеше къде е. Понякога събираше много, много цветя и я обсипваше с тях, когато тя най-малко очакваше.

Момичето научи много неща. Разговаряйки с нея, вятърът й бе дал всичко от себе си – и опита, и мъдростта, а даже и щастието, което хората си мислеха, че е недостижимо. Тя пак си беше добра, но вече не толкова доверчива. Тя пак обичаше хората, но вече ги познаваше по-добре. Разбра, че само някои от тях заслужават внимание, а с тези, които зад гърба й се смееха, че ходи за ръка с вятъра, беше само любезна.

* * *

От доста време момичето беше тъжно. На вятъра му се наложи да замине. Не за дълго, разбира се. На тръгване той й каза да не скучае, да не плаче, да не пише тъжни писма и винаги, когато си мисли за него, да се усмихва. Момичето не изпълни нито едно от тези неща. То обикновено слушаше вятъра и следваше неговите съвети, но сега просто не се получаваше.

През първите дни, когато вятърът замина, й беше тежко и скучно. След това започна да плаче непрестанно, даже и в сънищата си, а най-накрая просто остана тъжна. Тъгата намери място в съзнанието й и не искаше да си тръгне. Момичето щеше още да плаче, но сълзите вече не я слушаха и намусено й казаха, че вместо да се разпиляват по бузите й, предпочитат да останат в очите й, придавайки им загадъчен блясък. Когато пък пишеше писма на вятъра, от всека дума лъхаше тъга и унилост и затова тя изгаряше писмата, надявайки се така да стопи мъката в тях. Усмивката й се разсърди, защото тя вече нямаше мечти, нямаше желания и се скри някъде. Момичето нямаше сили да я потърси и така съвсем забрави, че някога е била щастлива. Сега се чувстваше отчаяна, уморена и нещастна.

Всеки ден обикаляше местата, където ходеха с вятъра, надявайки се той да я чака там някъде, скрит между клоните на дърветата или в комините на къщите. Вглеждаше се в букетите на влюбените, в антените по покривите, във формата на облаците. Не, той все още не се беше върнал, а толкова много й липсваше. Нищо не можеше да го замени. Момичето си спомняше хубавите мигове, прекарани с вятъра. С него тя винаги се чувстваше щастлива, а сега тъгата беше превзела сърцето й. Дните й се струваха все по-мрачни, а въздухът все по-студен.

Точно в един такъв мрачен ден, а за нея всички бяха такива, момичето отиде до едно от любимите им места на брега на морето. Докато си мислеше за някаква история, за която не беше сигурна дали се е случила наистина, изведнъж тя се сети, че ако някой много силно желае нещо, то непременно ще се сбъдне. Поне така й бе казал вятърът. Тогава разбра, че трябва да върне вярата в себе си, че трябва да събере разпилените си мечти, че трябва отново да желае.

Момичето се изправи, отиде до брега на морето, направи лодка от изгорените писма, сложи в нея цялата си тъга, всичките сълзи, изплакани или не, и я пусна между вълните. С отдалечаването си от брега лодката се топеше, сякаш бе леден къс върху жарава, и постепенно потъна някъде в дълбините, където бе вече непотребна.

Тогава някакъв лъч проби облаците, избута ги с рамо и направи място на слънцето, което весело заблестя. Усмивката на момичето веднага се върна на лицето й, направи гердан от последните й сълзи, с който закичи една вълна и морето стана още по-красиво.

А някъде в далечината, по слънчевата пътека бързаше вятърът, който бе усетил, че нечии мисли и красиви мечти го зоват към брега на щастието.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------