Времето огрява човешкия разум...

„Aut inveniam viam, aut faciam – Или ще намеря пътя, или ще прокарам път...“ Тази латинска сентенция все по-отчетливо пулсираше в съзнанието ми, докато прелиствах новия роман на Банко Банков „Мъж от идващи дни“. Нетърпеливият стремеж да го прочета се оказа напълно оправдан. Отдавна вече проф. Банков е сред утвърдените, стойностни творци на съвременната българска литература. Без колебание ще го определя като неин жив класик, който трябва да бъде познаван от различните по възраст читателски вкусове. Защото книгите му – откровени, ясни послания, са изтъкани от впечатляваща проницателност за обществените процеси в различен времеви хоризонт. И са подплатени с непресторена човечност, освободена от всякакви политически рамки, вехти морални догми и готови „истини“. Докато перото му пък сочи път през динамиката на делника, в чийто безкрай да открием и самите себе си.

Сега пред нас е „Мъж от идващи дни“: сага за житието на някогашното момче Стайко Зафиров от село Рошковица. На когото съдбата е подготвила шеметни академични висоти и световен научен авторитет за открития в областта на химическите тайни. Но докато мине под дъгата на тези славни признания, му трябват много вътрешни сили и вярна преценка за „правилно“ и „неправилно“ в избраната посока. Която, заедно с втъкания в гените през редица поколения практически усет, ще го тласка успешно и неотклонно към върховете на ориста му. Тази, нека я наречем метаморфоза на съзнанието и духа, ще трябва да съхрани личното му „аз“ в няколко поредни идеологически модела. И ще предпази интелекта на момчето, на младежа и после - на зрелия вече мъж, от обезличаване и нравствена пустота. Затова пък цената на успеха ще бъде постоянно заплащана с поставянето на науката пред дребните човешки удоволствия, сведени от семейно огнище до случайни мимолетни връзки. Тук и там, за кратко и набързо. Личното ще бъде придатък в редките мигове на отдих от занимания в лабораторията, в писането на статии и участия в престижни форуми. Естествено, препятствията пред начинаещия асистент ще изникват по силата на обществените обстоятелства едно след друго. Трябва да си политически не само грамотен, но и активно, като колегата Христомир, да се бориш с идеологическата диверсия. Или като развлечената Златка да вегетираш, несчитан от никого за заплаха в кариерно отношение. Събирателен образ за удобен позитивизъм в догматичното мислене е професор Гатов, разумно крачещ в златната среда на послушните. Има ли начин да се диша свободно, да се мисли на глас, да се открият допирни точки с други теории и хипотези, извън географските предели на родината?

И постепенно Банко Банков повдига завесата на обетования свят пред взора на персонажа си. Отначало на специализация в СССР, а после – в Германия, САЩ, Индия, Турция, Нова Зеландия... в Атлантида! Пред пълни със студенти и заинтригувани колеги зали. Навсякъде, където между наука и идеология съществуват ясни граници и никой от управниците не смее да ги прекрачва. Да, навсякъде, където откритията за полимерните влакна не се съобразяват с пустословните решения на пореден партиен конгрес, а са в услуга на милионното човечество. Все по-отчетливо и въздействащо авторът, сам успешно доказал се и в теоретичните си разработки, и в практическата им реализация, ни навежда на основната си мисъл в творбата. На идейния й тематичен постамент, че науката е своего рода кипяща духовност. Мислеща материя от правила, закони и проверени истини, кодирани в гънките на природата и очакващи мига на своето откритие. Което има едно главно и неотменно предназначение – да бъде в услуга на хората без оглед на цвета, езика, религията, обичаите, историята, миналото им... Науката, в цялото си всеобхватно многообразие, според Банков, е преди всичко възходящ градивен хуманизъм. Без даровете на който е абсолютно немислим цивилизационният процес и гладкият път на човеците към бъдещото време. Тя е и осмислена доброта, вградена в просперитета на поколенията днес и утре, с адрес във вечността. Тя, тя и пак тя е и гаранция за мирната ни съвместна битност. За планетарна хармония, без която Земята утре може да бъде превърната в пустиня...

Цялото повествуване в романа „Мъж от идващи дни“ е реалистично, достоверно и може би в редица случаи – наблюдавано от натура. Доколкото съм запознат с читателските предпочитания, те все повече в хаоса, царящ у нас, поставят акцент върху видимите тематични силуети. Върху различимите граници на позитивното и негативното, стойностното и маловажното, химерично обещаваното и простите житейски радости. На заден план прашасват по сергиите модернистични бълнувания и естетски грак. Отново се възражда доказалият нравствените си стойности български реализъм, съобразен и творчески вграден в новите тематични и естетически прозрения на ХХI столетие. Книгата на Банко Банков е също тяхна вярна проекция със сюжет, който увлича и се запомня.

Каква е всъщност дълбоката цел на тази книга?

Несъмнено, да разкаже историята на някогашното селско момче, издигнало се със собствените си способности до академик със световна слава. Да ни подсети за съдбата на учения – тема, твърде рядко срещана в каталога от тиражно-печеливши заглавия. И да влезе в диалог със съвременника-интелектуалец, когото често не забелязваме в хаоса на безоката тълпа... Но най-вече: да изведе на преден план ролята на науката за смисъла на тленното ни присъствие на Земята. За пътя на людете от различни краища на географската карта към единомислие, интелектуална хомогенност, нравствено преливане. И с общ поглед към овладяване на необятния Космос, вместо към сърцето на ближния със скрит в пазвата ни нож. Пътят на откритията е трънлив, изискващ много лишения и себеотдаденост. Но е единствен и необратим. От пробуждането на ясната мисъл някъде в древността и досега Бог дарява правото на съзидателност на сменящите се поколения. Днес храмът е храм и в университетската аудитория, и в лабораторията, и в страниците с формули, родени през безсънните ни нощи. Кои са адептите, жреците, първопроходците на всичкото това тайнство, наричано най-общо „наука“? Е, знайно е. Но пък рядко се сещаме, че когато под тежестта на годините трябва да си отидат вкъщи, възнаградени с някаква пенсия и скромна грамота за миговете слава, трябва да ги изпратим с още нещичко, съвсем лесно изпълнимо. Нарича се „незабрава“...

Всъщност, щастлив ли е по своему Стайко Зафиров и къде намира той своето противоречиво щастие? Там горе, на върха на общественото признание, но и пред финала на житейския календар? Създателят му Банко Банков не дава еднозначен отговор и оставя на нас да решим. На фона на неоспоримата му кариера личното се губи в случайна мимолетност. Семейството е отдавна разрушено, любовта към Рая – безвъзвратно отлетяла. Останалите връзки са за задоволяване на телесното, а късният брак с Олеся – мъждеещо огнище срещу наближаващата старост. Родината е също далечен спомен, биологичните сезони са отлетели по реда си, ала съвсем неусетно. Идва моментът за равносметка. Която всеки от нас, все някога, си задава и тя невинаги, въпреки ранните ни надежди, е оптимистична: „Но създателят, върховният разум, биологичната еволюция, все едно кой, бяха си направили мрачна шега с човечеството. Бяха го благословили за живот с различен цвят на кожата, бяха вложили различни езици в устата му, подвели го бяха да се моли на различни богове. Очевидно космическият разум предполагаше да се преодолеят различията в човешкия род, да се създаде световно съобщество. Но възможно ли бе и на каква цена – атомни разрухи, кръвопролития и изтребление? Не бе ли допринесъл той, световно известният органик Зафиров, за смекчаване на различията, за да живее утрешното човечество в общ дом, в добро здраве, преборило болести и страхове?“

Главният герой на Банков, обкръжен с колеги, почитатели и следовници, е много, много самотен. Едновременно доказан мислител, случаен грешник и съвременен Ахасвер, сочещ духовни истини в оазиси на мъдростта. Горд страдалец, надмогнал доноси, колегиални удари под кръста и грешни в циничната си същност, „непогрешими“ идеологеми. И жаден за нежност и взаимност симпатичен грешник, подвластен на плът и нагон. С обикновени черти на характера, както всички ние. Ала много над всички с приноса си, който заслужено го въздига до гражданин на света.

Останалите персонажи в книгата са епизодични и се сливат в цветен миманс към сюжетния развой. Прави впечатление предварителното запознаване на Банко Банков с въпросите на химическата наука, които той умело вгражда по страниците на книгата. Самият роман „Мъж от идващи дни“ е увлекателна мозайка от кратки, взаимно преливащи се части, обединени сюжетно чрез противоречивата същност на Стайко. С българска кръв, но с пулс в огромното сърце на мислещата планета. Убеден съм, че романът е следващо, по-високо стъпало в творчеството на професор Банко Банков. И зная, че който се докосне до него, ще се съгласи с моето твърдение...

------------
Банко Банков, „Мъж от идващи дни“, 2025.
------------