Символните полета на живота и смъртта в стихотворението “Вървя към дъжда” от Христо Ганов

Всеки творец, бил той голям или малък в оценъчния регистър на своите съвременници, притежава поне едно произведение, което прави опит да дешифрира кодовата система на неговата душевност и – задължително! – оставя диря в паметта и емоционалния свят на консуматорите на изкуството. Такива творби за мен са Пета симфония на Бетовен, Мона Лиза на Леонардо, “Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес, “Души в окови” на Съмърсет Моъм, “Война и мир” на Толстой, “Нощ” на Яворов, “Легенда за разблудната царкиня” на Дебелянов и т. н., и т. н. От поетичния свят на Христо Ганов в такъв план възприемам стихотворението му “Вървя към дъжда”.

 Поетът по начало е особен тип творец. В демиургичната си функция на създател на поетични светове той обикновено си служи с минимум средства, които натоварва с максимум съдържание. Именно поради това той използва образи символи, които не само обединяват различни пластове на конкретното и абстрактното познание, но и въздействат върху въображението и емоционалния свят на реципиента. Най-често този поетичен свят се гради върху един основен символ, около който са ситуирани допълнителните метафорични образи, осветляващи от различни гледни точки водещата тема, заложена в главния образ символ. В стихотворението на Христо Ганов още на ниво паратекст е наложена представата за живота чрез образа на дъжда. В световната естетическа практика дъждът се възприема като символ на небесното влияние върху земята, той е оплождащото семе, в резултат на което се ражда животът. Представата за дъжда неизменно се свързва със символиката на водата като източник на живот. Заглавието на творбата обаче – “Вървя към дъжда” – проблематизира традиционното символно значение на дъжда. Чрез глагола “вървя” се поставя акцент върху мотива за движението, който по принцип е заложен и в образа на дъжда, защото по вертикала се възприема като движение, обвързващо небесното със земното начало. Натоварването на заглавието с по-осезаемо усещане за движение чрез глаголната форма видоизменя първоначалния смисъл на образа на дъжда и подтекстово създава негов преобърнат модел – за изтичане на живота, за движение към смъртта. Това внушение е подсилено и чрез първия стих на творбата: “И все вървя на запад – към дъжда”. Ако изтокът се свързва с представата за изгрева, оттам и с раждането, а западът – със залеза на живота, то първият стих, преповтаряйки заглавието, подсказва на читателя, че основната тема, която ще интерпретира творбата, е темата за движението на човека по житейския му път от раждането до смъртта. В същото време това пътуване на лирическия Аз е драматично оцветено чрез още един символен образ във втория стих – на облака. По принцип облакът винаги носи със себе си представата за промяна, но за разлика от традицията във орфическите вярвания , където се свързва с оплождащата сила на водата, в стихотворението на Христо Ганов той сякаш крие някаква негативна, заплашваща живота енергия, подчертана и чрез анафората “и все...”, “и все...”.От този момент нататък за читателя става пределно ясно, че всъщност движението към дъжда е приближаване към смъртта. При това лирическият Аз се чувства безсилен да се пребори с онова, което неизменно го тласка към края на земните му дни. Той вече е усетил враждата “между нощта и светлото начало” , стигнал е до извода за обречеността на светлината, която постепенно потъва в обятията на студените облаци, преполовила е земния му ден и той не просто върви, а лети “към тъмнината на дъжд, на студ... На моя път”.

 Образът на пътя още от времето на Романтизма е възприел символичното си значение на представа за земното съществуване на човека от раждането до смъртта. В стихотворението на Христо Ганов той се идентифицира със словосъчетанието “вървя към дъжда” в рефренното повторение “И все вървя на запад – към дъжда,/ и все повече се заоблачава.”

В композиционния строеж на творбата използването на това повторение не е самоцелно. В първия графически обособен фрагмент то създава своеобразна рамка, в която са вписани преплетените символни полета на дъжда, облака и пътя и се изяснява тяхното съдържание:

Ах, блян ли е, нагон или умора
това препускане към нашта смърт,
или пък точно то ни прави хора?

В същото време обаче финалът му проблематизира и тези представи – смъртта край ли е? Или начало? Така този първи фрагмент се превръща в една наситена със съдържание интродукция, която психологически подготвя възприемането на следващите микротеми.

 В цялото стихотворение времето се движи непрекъснато от вчера през днес към утре, като представата за всеки отрязък от хронотопа на битието на лирическия човек също е създадена чрез поредица от символни образи. Детството и младостта са белязани със знаците на зората и утрото. И двата образа носят със себе си представата за светлината. Утрото символизира времето, когато тази светлина е още чиста, тя се обвързва с началото на сътвореното от Бога, когато все още тъмните сили на битието не са затъмнили и осквернили по някакъв начин сътвореното, то все още е символ на чистота и непорочност, на обещание за добро.Неслучайно народната мъдрост гласи, че денят се познава от сутринта. Съчетаването й с образа на зората, който във всички цивилизации и религии се възприема като знак за възвръщането на светлината, за победата на доброто над злото, на светлината над мрака, оправдава и връщането на спомена за “вълшебството на детството велико” и раждането на “най-щастливите сълзи”. В това се състои магическата сила на “розовопръстата Зора” – определена с цвета на безпроблемното детско съществуване още при Омир и Бодлер. При Христо Ганов обаче представата за детството ни напомня контурите от елегиите на Дебелянов, защото то е видяно като “най-щастливо” именно през призмата на сегашността, когато “вече властно вечерта ме вика”, когато “дъждът”, определен за неговия лирически човек, “пълзи” и той приближава “неговата бездна”. Така началното усещане за заплашителното приближаване на облака на дъжда е издигнато на ново, по-високо ниво във възходящата градация на чувството, глаголът “пълзи” асоциира присъствието на хтоничните сили на злото, а “тъмната ръжда” има силата за разяжда и “заличава” знаците от съществуването на лирическия говорител. Кулминацията в изобразяването на битката между светлината и мрака, между доброто и злото, между живота и смъртта е представена в графически отделено четиристишие, което съчетава образите на природните стихии буря, пожар и градушка и създава предчувствие за Апокалипсис, стоварващ се и над света, и над лирическия говорител:

А там навярно вече бурята гърми,
изгарят дънери, градушка стене,
умират звяр и птица, и тръби
категоричната тръба за мене...

Двойната апосиопеза, създадена чрез многоточията в края на този и началото на следващия стих, откроява удължената пауза, необходима за изживяването, осмислянето и отърсването от видението на Апокалипсиса, и преминаване към нова фаза на битието, в което лирическият говорител трябва да открие смисъла на своето съществуване на базата на полученото познание за себе си и живота и да даде своя отговор на глобалния въпрос “Блян ли е, нагон, или умора/ това препускане към нашта смърт?”, каква е функцията на житейския опит и познание за достигане до отговор за цената на всяка минута страст, за смисъла на това необяснимо “епично” вървене напред, въпреки препятствията, отчаянието и болката. Най-широко място в тази своеобразна лирическа биография е отделено на сегашността на героя, на неговата драма в усилието да открие смисъла на това, което се случва, на значението на битката с тъмните сили на приближаващия облак на дъжда. И ако в предходната част кулминацията на разрушителните апокалиптични сили е дадена чрез наречието “там”, пряко обвързано с представата за “запад”, т. е. налице е дистанция между лирическия човек и този Апокалипсис, то в следващите части на творбата има едно постепенно сливане между Аз-а и тъмната бездна на дъжда. Сега са включени всички сетива , създаващи предчувствието за това сливане, героят го възприема “със цялата душа, със ноздрите, със кожата си вече” и мобилизира всичките си духовни и физически сили, за да срещне достойно “стената на дъжда”. Той е “и наранен, и нараним”, но продължава да върви напред към своя дъжд, защото внезапно птицата на светкавицата, набраздила лицето му и паднала в “тишината беззвездна”, го е довела до познание от друг, по-висок регистър, който другите, идващи след него “момчета”, ще познаят, когато дойде техният ред. Съчетаването на образите на птицата (символ на връзката между небето и земята, метафора на душата, която напуска тялото, на представата за донесеното и получено небесно послание) и образа на светкавицата (белег за власт и сила,за внезапно озарение и духовно просветление) създава психологическа нагласа за срещата със “стената на дъжда” – границата между видимото и невидимото, между земното и небесното, между живота и смъртта. Затова страхът от срещата със “стената на дъжда” не поражда усещане за срам. Приобщаването на читателя към случващото се чрез диалогичния финал и обръщението “момчета” откроява осъзнаването на смисъла на битието – изпитанията му трябва да калят волята и да породят онази сила, която ще позволи на лирическия човек “да прекрачи” своя страх пред “стената на дъжда”. Това не е героическата поза на приемащия смъртта в името на някаква идеологема, а индивидуалния подвиг на всеки един от нас:

Повярвайте ми, недобре живях
и много ми е страшно днес – не крия.
Но трябва да прекрача своя страх!
Заради вас.
Заради мен самия.

 Както вече казах в началото – в творчеството на всеки автор има поне едно произведение, което прави опит да дешифрира кодовата система на неговата душевност. “Вървя към дъжда” представя човека Христо Ганов като творец с богат интелектуален капацитет и със сложна душевност, но най-голямото му достойнство виждам в изключително честното и открито отношение към читателите. Той никога не се самоидеализира, а точно обратното – разголва докрай душата си пред нас “до дъното на самоанализа, до сърцевината на истината, до студения връх на огъня на изповедта” (Христо Ганов). И затова читателите му вярват.

-----------