Тътне небето

* * *

Тътне небето. Отново разперват
тъмни кошмари криле от метал.
Снарядът се врязва в земята, където
асфалтът е спукан, а дъжд от напалм

отмива прахта и поглъща срама й,
полепва по бузи ‒ горящи сълзи.
Мракът се скъсва, побягва (навън ли?),
избухва в червено и бледи искри.

Куршум под реброто. Детето му плаче.
А как не припада, защо не пищи?
Всеки е хванал товар и го влачи,
той ‒ спомени-дупки за нощи и дни,

когато небето не беше таванът,
от който пропадат ракети и смърт.
(Нова година!) Децата се радват
на цветно в зарята. А днес ги горят.

Кипва морето. Разлива мълчание
миг на застой, уловил урагана.
Липсва причина и цел, оправдание,
за славния порив/ за новата яма

в асфалта, душата, небето, плътта,
която детето безсилно прегръща.
Поредният удар разцепва света,
кошмарите правят заход и се връщат.