Равносметка

Равносметка

Отмерва тежкото махало
минути сетни до присъдата.
Като слепец душа печална
се взира зорко в тъмнината
за своя дом. А този странник
огнище бащино остави...
Отмина неговият заник,
без име скитника забрави.
И взира се страдален поглед
в поглъщащата чернота,
за да съзре там смътен спомен.
Искрица, скрита в пепелта
разпалва мисли замъглени,
унася се в неясен сън –
долитат стъпки уморени
и носят тих, жадуван звън...
Прииждат немощни ръце
и тежкия товар поемат,
натрупалите грехове
прощаващи очи отнемат.
Под стряхата – една защита
от бурите над цял живот
ще може тоя, дето скита
най-сетне да забави ход...
Така във блянове почива
душата насред самота,
във свят, където се размиват
чезнещо слънце и нощта.

* * *
Във сетни мъки в празнотата казани
изстиват устни, сбогом неизрекли.
Отронват се и вече са забравени
напразните сълзи за дом изтекли.