Символните полета на есента в сонетния “триптих” от Петър Велчев

Символните полета на есента в сонетния „триптих” от Петър Велчев
(„Сонети”, изд. „Зов комерс”, С., 2024 г.)

Казват, че сонетът е елитарен тип стихотворение, може би защото принадлежи към така наречените „твърди”, постоянни стихотворни форми. Неслучайно Никола Боало твърди, че „един сонет без грешка струва колкото цяла поема”. Класическият, каноничният сонет (абба, абба, ввг, дгд) изисква задължителните му 14 стиха да бъдат организирани в два катрена и два терцета, като четиристишията се римуват с обхватна или кръстосана рима, а при терцетите има по-голямо разнообразие. Петър Велчев не само отдавна пише и издава сонети, но и като преводач от испански, руски, немски и френски език популяризира сонетното творчество на мнозина европейски и латиноамерикански поети. А в онзи свой „Сонет за сонета”, някак аристократично, но и свойски, приятелски шеговито в двата му терцета се обръща към него:

За теб избрах най-сдържаната форма,
защото ми е някак си присъща,
подхождаща за всяко настроение.

И нека, не чрез пищност бутафорна,
а като в скромна, но уютна къща,
се подслоним в това стихотворение.

Новата сонетна книга на Петър Велчев съдържа 66 избрани негови творби. Три от тях са подчинени на една обща тема (есента и нейната многозначност) и образуват сонетния „Триптих”, който по алегорично-метафоричен път коментира света, човека и тяхното битие. Когато говорим за сезоните в природата, интуитивно ги свързваме с представата си за времето като подвижен образ в неподвижната вечност, защото „човешкото време” има край, а божественото е безкрайно. Като биологично устроени същества, на всеки от нас е отреден определен отрязък от жизнено време за пребиваване в този свят, време, което се движи еднопосочно – от миналото през настоящето към бъдещето. Древните цивилизации и култури разглеждат времето като циклично, състоящо се от повтарящи се събития. За английския физик, математик и астролог Исак Нютон (1643 – 1727) то е измерение, в което събитията се случват последователно, а според християнството времето е линейно – започва със сътворението на света и свършва с края на света. Есента, погледната през призмата на понятието „време”, загатва за неговата преходност, защото тя е знак за промяна, която носи предусещане за близостта на края на човешкото ни време. В такъв аспект тя е видяна още в първия сонет от „Триптих” на Петър Велчев:

I

Оскъдно слънце. Есенно. Съгрян съм от лъчите
и тъй унесен, че едва ли ще ме различите.
Но аз ви различавам като облаци в простора,
ала не знам с кого да бъда и какво да сторя.

Сдружава се самотният със свойта чаша вино.
Хлапакът крие пакости в сърцето си невинно.
На кладата на любовта пламти жената слаба.
А гладният изкачва пълзешком върха на хляба.

Наситиха се всички, наиграха се, заспаха
с безумните си сънища, под топлата си стряха.
А под това оскъдно слънце аз стоя и гледам

как обезлиства се светът и опустява вредом,
как моят стих ме хапе със езика на змията
и как изтичат чувствата ми, като кръв, в земята.

Първият стих на сонета извежда на преден план два образа, които до голяма степен си противостоят по своето съдържание. Слънцето е символ на живота, на възкресението и безсмъртието. При Петър Велчев обаче то е „слънце есенно”, слънце, на което есента е отнела част от светлината и топлината, направила го е „оскъдно”, което имплицитно вписва бъдещето му като психопомпос, като изпратен свише вестител за приближаващата се към него смърт. Затова и лирическият говорител, в преходното време на „есента” на живота, се чувства някак „унесен”, лишен от голяма част от екзистенциалната си енергия, започва да вижда обкръжаващия го човешки свят като „облаци” (знак за неясна и неопределена същност), и затова не знае нито с кого да бъде, нито какво да стори, за да промени позицията си спрямо другите. Чувства се сам сред самотници, които се борят за своето собствено съществуване така, сякаш и те са сами в целия свят. Някаква невидима бариера разделя лирическия говорител от потърсилия компания в чашата с вино, от хитруващия хлапак и жената, сама изгаряща „на кладата на любовта”, от „гладния”, който, забравил за своето човешко достойнство, е принуден да пълзи и да се унижава за парченцето хляб. Всеки един от тях е сам сред себеподобните си, дори някак безразличен и към собствената си съдба, еснафски затворил се под топлата, но измамна стряха на „безумните си сънища”. Създава се усещане за доброволен отказ на човека от битката за живот – „обезлиства се светът и опустява вредом”. Листата, като символ на щастието и успеха, изчезват от пространството на човешкото битие, а повтореното словосъчетание „оскъдно слънце” в края на първия терцет подготвя внушенията на финала на целия сонет – краят на света е близо, щом словото („моят стих”) от знак за зародиш, за сътворение, метафоричен образ на самия Бог, се е превърнало в змия (хтонично животно, обитаващо и подземния свят), и нейната отрова (змията „хапе”), която прави човека агонизиращо-безчувствен: „...изтичат чувствата ми, като кръв, в земята”. Тягостните предчувствия в първия сонет – за приближаването на нещо зло, апокалиптично, което заплашва съществуването на човека и човечеството – се напластяват още повече в словесното пространство на втората част на триптиха:

II

Приижда есен с облаци – пълчища.
Дъхти на пушек и на влажна пръст.
Окото ненаситно се насища
на багри, бликащи околовръст.

Вървя, заслушан в собствените стъпки,
като че ли съм в някакъв друг свят,
и паметта, разтърсвана от тръпки,
ме сякаш връща векове назад.

Очи притворил, виждам върволица
Монаси... Факли... Аутодафе.
А в здрача – страшна фигура на крал.

И слънцето е златна огърлица
върху тъмнеещото кадифе
на залеза, още недогорял.

Ако в първия сонет образът на облака е метафора за хората, с които лирическият говорител не може да установи контакт, защото „не ги разпознава” какви са като индивиди със съответните нравствени и духовни ценности, сега облаците са обвързани с представата за слънцето, „прииждат”, нападат го като „пълчища”, в резултат на което наоколо „дъхти на пушек и на влажна пръст” (пушекът като остатък след загасването на огъня на живота, а влажната пръст като знак за току-що изкопан гроб). Оксиморонният израз „окото ненаситно се насища” подсилва внушенията за липса на логика в случващото се. Затова и лирическият говорител има усещането, че се намира в „някакъв друг свят”, който връща „паметта, разтърсвана от тръпки” назад във времето, за да му припомни подобни събития от миналото („векове назад”). Образите на монасите, факлите и аутодафето, при това акцентувани с удължените емоционално-логически паузи на многоточията, раждат асоциации за кръстоносни походи, за войни и за клади (били те за богомили или за учени), за да откроят в съзнанието на читателя причината, която ги поражда и „довежда” залеза на света – това е човешката ненаситна жажда за власт и богатства. Образът на пушека от първия катрен сега се е превъплътил в „здрача” на онази „страшна фигура на крал” (знак за безскрупулен стремеж към власт), която като някакъв зъл магьосник алхимик превръща слънцето от метафора на живота в „златна огърлица върху тъмнеещото кадифе на залеза”. Така финалът на сонета обвързва представата за човешката алчност („окото ненаситно”) със „здрача” на залеза, който скоро ще погълне цялата земя. При Петър Велчев златото не е благороден метал, символ на слънцето, на светлината и живота, то е злато-пари, знак за поквара, за материализиране на духовното и превръщане на безсмъртното в смъртно. Това внушение на образа на недогорелия все още залез над земята във финала на втория сонет е изведено до своя естествен край в третия, последен сонет на цикъла:

III

Как странно ласкав е в разгара си сезонът късен –
налива есента искряща чаша златен сок!
Невидим, тънък хлад плътта пристяга като пръстен
и размисълът е по-бистър, по-дълбок.

Какво ни чака: нов възторг ли, нова ли голгота?
И докога все за неща ненужни ще ламтим?
Виж, краят на деня напомня края на живота
и като него – винаги необратим.

Виж, есента, обзела свечереното пространство,
ни кани на трапезата на свойто тайнство
и ни поднася Чашата!... Да можеше сега

отново да отпием глътки обич и тъга
и както, капейки, най-чудно пъстри са листата,
дори смъртта ни да е част от красотата.

Още в древните времена различните цивилизации и народи разказват митични истории за задгробния живот. Развитието на медицината днес обаче позволява чрез съвременни технологии да се установи какво се случва с човека във времето, непосредствено преди смъртта. Третият сонет е зареден с особени чувства и асоциации, които напомнят т. н. от медиците състояние на „смъртоносно прояснение”. Според изследователите от университета във Вирджиния Майкъл Нам и Брус Грейсън, докато умира, човешкият мозък е с повишена активност и повишени показатели за яснота на съзнанието. Това потвърждават и учените от университета „Лангон” в Ню Йорк – в момента на смъртта съзнанието на човека е по-ясно от всякога и това състояние не е илюзия, а е резултат от повишените обороти в работата на човешкия мозък, който потапя умиращия в спомени и анализи. Учени от Дания, Германия и Норвегия, на V конгрес на Европейската академия по неврология в Осло, в докладите си също говорят за състоянието на хората преди собствената им смърт. Повечето от техните пациенти описват своите преживявания като приятни, като своеобразна ретроспекция на живота им. В такава позиция Петър Велчев поставя и своя лирически говорител в третия сонет. Въпреки че есента е навлязла в своята късна фаза и героят не знае точно какво го очаква – „нов възторг ли, нова ли голгота”, сезонът е „странно ласкав” и поставя пред него „искряща чаша златен сок”, а разсъдъкът му е станал „по-бистър, по-дълбок”. Наясно е обаче с нещо друго, много по-важно – еднопосочното движение на времето: „Краят на деня напомня края на живота / и като него – винаги необратим.” И, може би именно поради това, приема лицемерната преднамерена щедрост на есента, която го кани „на трапезата на своето тайнство”, дори е готов да поеме подадената му от нея Чаша, въпреки съмненията си за съдържанието на нейния „златен сок”. Образът на чашата е един от най-древните символи, като в много от митовете се говори не за една, а за две чаши – едната като метафора на Земята, а другата – на Небето. Образът ѝ е космогоничен знак и в светогледа на прабългарите, който се свързва с изконните човешки търсения и стремежи към духовно здраве, към абсолютна, но недостижима физическа хармония. Затова и лирическият говорител на Петър Велчев пита: „И докога все за неща ненужни ще ламтим?” В Речника на библейските символи чашата е представена като Божия съд, като благословията на Бога, като знак за измамните удоволствия на греха, на страданията в името на правдата или като метонимия на виното на господнята вечеря. В Новия завет обаче тя е видяна и като знак за предателство, което носи много страдания след себе си – думите на Христос „Господи, дано ме отмине тая чаша.” В сонета на Петър Велчев образът ѝ също присъства два пъти – в първия катрен („налива есента искряща чаша златен сок”) и в първия терцет (есента „ни кани на трапезата на свойто тайнство / и ни поднася Чашата...”) Изписването ѝ с главна буква във втория вариант и апосиопезата на многоточието след нея зарежда образа ѝ с асоциативни аналогии с Христос и молитвата му към Бога да го отмине предстоящото страдание на Кръста. Особената глаголна форма „Да можеше сега отново...”, непосредствено след нейния олицетворен образ, изравнява лирическия говорител с Христос – и двамата знаят, че не могат отново да пият „глътки обич и тъга”, затова единственото, което им остава, е да намерят сили в себе си да приемат предопределеното: „...и както, капейки, най-чудно пъстри са листата, / дори смъртта ни да е част от красотата.”

Сонетният „Триптих” на Петър Велчев е писан през 1980 година, време на дълбока икономическа криза, когато цените в цяла България се вдигат с 10 %, а на тока и течните горива – с 50 %. Заемите от западните банки нарастват три пъти в сравнение с производството и услугите, левът се обезценява и се появяват първите кълнове на бизнес-кръговете. Съдържанието на трите сонета вероятно е отклик на случващото се в онзи период от време, но днес звучи много по-актуално и стряскащо на фона на всекидневно демонстрираната ненаситна алчност, превърнала се в нова ценностна система в световното политическо пространство, което поставя света пред опасността от самоунищожителна Трета световна война. Поетите са като врачките – и те като тях чрез своите произведения предупреждават за онова, което предстои да се случи, но за съжаление никой не вярва нито на едните, нито на другите.

------------
Петър Велчев, „Сонети”, изд. „Зов комерс”, С., 2024.
------------