Птичето с пурпурна следа

Птичето с пурпурна следа

Насред полето, в пустошта, си летеше птиче,
а след себе си оставяше пурпурна следа.
Спря го розичка една и нежно го прегърна,
за да спре да страда.
Тази пурпурна следа виждаше я само тя.
Бе разбрала що е вятър и слана.
Студ не плашеше я вече, а зиме упорито си цъфтеше.
Свикнала вече беше и дори да я болеше, тя мълчеше.
Птичето насреща я погледна с този поглед тъй унил
и отново се пренесе в плач неутешим:
“Защо са тези сълзи, които стичат се в морето,
да не би крадец да ти е взел сърцето?” –
питаше го красавицата в червена рокля.
“Може би от самотата своя страдам, че обичам,
но в замяна само мъка получавам.”
Розата обаче силно го обикна и с листата си
го галеше по пурпурната му обвивка.
Никога не го нарани със своите бодли,
а прегръщаше го нежно до зори.