Под сянката на ятагана

Откъс от романа “Урокът на историята”, Бургас, 2005.
Дата: 
вторник, 2 December, 2014
Категория: 

Денят 8 юли 1913 година за село Енидже, Лозенградска околия започна по-различно от други дни. От Лозенград в посока на селото се зададе турска кавалерийска част.

Кметът, свещеникът и други богати първенци се намираха пред новостроящата се църква и с видима уплаха се напрягаха да разберат, какво означава това. Те не знаеха, че отговорът е само един – Турция нарушаваше Лондонския мирен договор от 17 май 1913 година, който определи за граница между България и Турция линията Мидия-Енос.

Селото се намираше северно от границата на българска територия. Същото се отнасяше и за околийския център Лозенград. Разстоянието до града не беше голямо. По шосето близо 25 км., а по пряк черен път около 15 км. Имаше още нещо. В далечината по черния път към селото бързо се приближаваше двуколка, теглена от силен арабски кон. Пътниците бяха двама. Двуколката заобиколи селото от юг и влезе в него от посока срещуположна на тази, от която идваше турската кавалерия. Не след дълго време при групата дойдоха Пею Панайотов и Костадин Стоянов. Пею имаше в града часовникарско ателие, а Костадин дърводелска работилница.

Кметът нетърпеливо се обърна към тях.

– А бре момчета, какво става в Лозенград?

Отговори Пею:

– Лошо става, кмете. Турци са плъзнали из целия Одрински вилает. Изглежда, че започват реокупация на освободените земи. Одринския затвор е пълен само с българи. В Лозенград вече няма българска администрация.

– Е, Пею, какво ще правим?

– Кмете, има две решения. Първото – да грабваме пушките и да отбраняваме селото, докато дойде българска военна помощ, но ще бъде трудно, защото зад кавалерията идва цял полк пехота. Другото решение е да им играем по гайдата, но щом настъпи удобен момент незабавно трябва да преминем старата граница с България. Сега си отивайте по къщите и скрийте добре оръжието. Първо ще търсят него, а след това всичко друго.

– Какво е това друго, Пею?

– Всичкото жито, дори това, което е още по нивите, всичката вълна от овцете, сиренето, кашкавала и консервираните меса. Целият ни добитък, цялата покъщнина, парите ни и накрая живота ни. Сега тръгвайте, че като сме накуп сме им много насгода.

След 15 минути Пею и Костадин си бяха у дома, а жените им ги посрещнаха твърде уплашени. Рада, жената на Пею го попита:

– Пею, пак ли ще се лее българска кръв?

– Да, Радо, но смятам с повече шанс като се стъмни да хванем пътя за България.

Пею и Костадин бяха първи братовчеди с разлика във възрастта от две години. Пею на 34 години, а Костадин на 32. Жената на Пею, Рада скоро навърши 25 години, а жената на Костадин, Иванка трябваше тази есен да стане на 23 години.

Движим и недвижим имот наследиха от своите бащи, четниците в Македоно-одринското опълчение, което нанасяше удари по тила на турската армия по време на Балканската война от 1912 година и по тила на гръцката и сръбската армии по време на Междусъюзническата война през 1913 година. От тях имаха за спомен и за ползване по една карабина “Маузер” с 200 патрона. Къщите им бяха една до друга, построени като малки крепости. Външните стени имаха дебелина 1,5 метра, а вътрешните стени между стаите до 50 см. Характерно построяване, изпълнено от дървен гредоред с дебели дъбови греди и дялан камък, който купуваха от каменоломната на село Татарлар, разположено в южните склонове на Странджа планина. Оттам вземаха и каменните плочи за покрива. Къщите нямаха прозорци, а само врата от дебели дялани дъбови дъски, заковани с ръчно изработени пирони от желязо с дебелина 2-3 см. Светлина в къщите влизаше от покрива, където за всяка стая оставаха отвори, в които се закрепваше дебело стъкло. Броят на стъклата зависеше от големината на стаята. Към къщите имаше изградени от дялан камък задни стаи. Двете къщи на братовчедите бяха толкова близо една до друга, че можеше от задните стаи да се преминава при необходимост незабелязано в другата къща. Това даваше възможност за колективна защита при нужда, а здравината на къщите трябваше максимално да затрудни турските изверги. На това сега разчитаха в създалата се обстановка Пею и Костадин. В една от стаите имаше греда, която можеше да се изтегля към вътрешността на стаята. Зад нея се откриваше ниша, в която криеха оръжието, документи и пари.

В къщата на Пею бяха дошли Христо Димов и жена му Соня. Христо бе познат като един от най-добрите скотовъдци в селото. Еднакво добре се справяше с отглеждането на едър и дребен рогат добитък. Когато Пею се намираше в града той се грижеше за неговия добитък. Този поминък осигуряваше и двете семейства.

– Христо, заколи четири шилета. Само две тури в задната стая!

В задната стая на хладно съхраняваха в каци осолена сланина и консервирани меса, кошове с боб, леща и сушени плодове, особено смокини. От тавана се спускаха синджири с ченгели на края, на които закачаха одраните и добре изчистени животни.

– Пею, а другите шилета какво ще ги правим?

– Веднага със Соня слагайте големия казан и започвайте да варите курбан. Ще отговаряте, че варите курбан за плодородие. Запалете и пещта. Христо като оправи тези шилета ще заколи още две шилета, за да ги изпечем. Изкарайте две дамаджани с ракия и нарежете за мезе пастърма. Сложете повече чаши, така че да са насгода. Когато дойдат турските офицери всичко да е готово, а жените да си намерят работа из стаите.

– Радо, Соня, ето ви по десет златни наполеона да ги зашиете в потурите, отвътре на крачолите. С Христо имаме еднакъв ръст и мисля, че моите потури ще му станат. Кажете на Иванка да направи същото!

– Радо, в куфара, който е в двуколката има 20 нови джабни часовници. Направи нещо подобно на дисаги от платно, така че да се промушва през главата. Едната торба да е на гърдите, а другата на гърба. В тях постави часовниците и слушайте внимателно! Ако искате да се спасим, нито едно излишно действие и дума. Аз като учех на времето в българската гимназия в Одрин, учителят по география ни учеше и на военно дело. Това, което не можаха да направят българските политици и дипломати трябваше да го направим ние обикновените хора.

– Извикайте всички да дойдат, за да ги запозная с моя план! И по-бързо, че нямаме много време.

Христо вече оправяше второто шиле, когато дойде Костадин с брадва в ръка.

– Пею, някой трябва да нацепи дърва.

Двамата уточниха плана за предстоящото бягство. Трябваше да заблудят турците, че с готовност ще изпълнят техните заповеди, давайки всичко, което имат, но да запазят каруците, теглени от двойка силни коне, а при възможност и един кон за езда с всичките такъми по него. Всичко останало трябваше да дадат доброволно на турците. Подготовката за посрещането на турските офицери навлезе в разгара си, когато на другия край на селото се чуха чести гърмежи и писъци на изплашени до смърт хора. Не след дълго пред къщата спряха шест конника, трима офицери със своите адютанти.

Единият от тях, майор Шакир бей се оказа, че е командирът на кавалерийската част. Знаеше български език.

Пею и Костадин стояха един до друг, изпълнени с напрежение, когато майорът ги запита:

– За какво правите курбани печете шилета?

Отговори Пею:

– За по-голям берекет догодина. Но още не са готови шилетата в пещта, затова заповядайте на масата. Ще ви почерпя с хубава гроздова ракия и мезе от прясна пастърма.

– Ще седнем, Пею ефенди, но първо да ти кажа за какво сме дошли. Имам заповед да Ви взема всичко за изхранване на войската. Тези земи отново стават турски, така че вие се намирате на чужда територия, като военнопленници. Но ние не можем да храним военнопленници. Трябва сами да се оправяте с това, което ще ви оставим, по една овца на семейство и четири кокошки.

– Слушай, Шакир бей, напълно те разбирам, но аз съм часовникар и мога да ти подаря джобен златен часовник, швейцарско производство. Но с молба да ни оставите конете за една каруца на семейството. Всичко друго вземете. А сега, наздраве!

– Ще се разберем, Пею ефенди, ще се разберем. Само като тръгнете за България, гледайте да не ви хванем. Тогава прошка няма да има. А сега кажи на твоя помощник, който се върти край пещта да донесе шилетата, те отдавна са готови. Ние затова дойдохме първо в твоята къща. От цял километър мирише на курбан и печени шилета. Може да донесеш и вино, то върви на печеното, Аскера ще започне да претърсва. Намерил ли оръжие, край на нашия договор. Турете конете и каруците отделно, но така че да могат да се виждат отвън.

– Ето, Шакир бей, златния часовник. Този часовник е цяло състояние. В света са само сто броя.

Шакир бей взе подаръка видимо доволен и се обърна към своя адютант:

– Мустафа, иди при командира на първа дружина капитан Кадир бей и му кажи да влезе във връзка с командира на пехотния полк, че ще отведем добитъка в града, а те да приберат всичкото жито. За превоз да използват всички коли от селото. Но първо да намери кмета и да му каже, че всяко семейство трябва да занесе доброволно всичкото си жито в новостроящата се църква – след това се обърна към един от офицерите. – Капитан Шукри бей, аскера като свърши с обиска го заведе да овършее житото по нивите. След нас не трябва да остане нито един клас неовършан. Като свършат им дайте курбана на Пею ефенди. Да не забравя, заедно с обиска да съберат всички кокошки от къщите. Турете ги в чували, за да не бягат. До смрачаване трябва да сме събрали добитъка.

Пею го прекъсна:

– Шакир бей ефенди, искам нещо да те питам. Откъде знаеш толкова добре – български език?

– Добре, Пею ефенди, по бащина линия съм гагаузин от Мидия, а майка ми е от Чорлу. Ние сме част от Галиполския отряд на полковник Енвер бей, който има задача да заличи всичко българско в Одринска Тракия. Тези, които направят опит да избягат или не искат да изпълняват наредбите на Султана ще бъдат разстреляни или обесени.

Засега дипломацията на Пею и строгото изпълнение на плана от всички даваше добри резултати. До свечеряване оставаха около три часа, които щяха да им се сторят цяла вечност.

Изведнъж Пею се обърна към Костадин:

– Костадине, започнете с Христо да товарите жито от хамбара на волските коли докато аз си правя мохабет с Шакир бей ефенди.

– Слушай, Пею ефенди, защо не им каза да поставят по един чувал за всяка от вашите каруци.

Дъхът на Костадин и Пею секна за миг. Майорът почти беше разгадал техния план и си играеше с тях както котка с мишка.

Не след дълго той ги постави на ново изпитание с въпроса си:

– Пею ефенди, в тези къщи няма ли жени, че само вие шетате около масите?

– Стягат се за път, Шакир бей ефенди.

Майорът се засмя и удари Пею по гърба:

– Аферим, Пею ефенди, аферим!

Всички разбираха, че играта продължава с нова сила. Само господ можеше да каже, как ще завърши тази безумна надежда за спасение. Трябваше само да вярват, че всичко ще мине благополучно.

– Пею ефенди, а колко време ще чакате?

– Ще чакаме толкова колкото е необходимо, вече шести век чакаме. Отдавна сме свикнали да не бързаме. Имаме поговорка – “Който бърза, далеч не стига.”

– Пею ефенди, само едно запомни. Трябва да изпревариш пехотата преди да е влязла в къщата ти. Това означава, че трябва до Лозенград да вървите близо до нас. Оттам нататък Аллах и Господ да ви помагат.

– Ще те послушам, Шакир бей, това е добро решение.

– Костадине, Христо, извадете всичко от задните стаи, без сланината, за да натоварите една волска кола с армаган за ханъмата на майора в Лозенград.

– Вярвай ми, Пею ефенди, далеч няма да стигнете. Ти разбираш от часовници, но сега е военна обстановка. По границата всичко е завардено. На всички е ясно, че ще хванете пътя за Странджа планина. От Лозенград към България има две направления. Едното към Малко Търново, а другото към Факия. Ще има засади на всеки 2 км.

– Шакир бей ефенди, французите имат поговорка – “На война като на война”. И ние каквото и да правим ще го правим по военному.

– Добре, Пею ефенди, не си оставяш коня в реката. Заслужаваш да ти кажа нещо. Ние ще минем за Лозенград през село Скопо. То остава далеко от Странджа планина. Знам, че това не те устройва. Ще ви оставя на съдбата, защото може би след 2 часа ще тръгнем. Пехотата ще се забави повече, дори има вероятност да ги оставят тука и по-трайно. Трябва да помагат при заселването на кюрди и турци от Анадола във вашите плодородни земи. След 50 или 100 години, освен тези от вас и вашите потомци, които останат живи, никой в Европа няма да си спомня, че Тракия е била българска земя. След това ще дойде ред на гърците. Империята, Пею ефенди, не губи територия, а само я разширява.

– Шакир бей, приемам това, но трябва да ти кажа и аз нещо. За тази благодатна земя ще се водят още войни. Тогава може да се срещнем отново на чаршията в Цариград, където ще направя ателие. Въпросът за Македония и Тракия няма да се реши, докато не стане световна война. Тогава България няма да бъде сама, а ще има силни съюзници.

– Ашколсун, Пею ефенди, ама и тебе си те бива.

Настъпи заник. Слънцето започна да се скрива зад “Сухата кория”, която се намираше западно от селото на 4 км.

Пею се обърна към Христо:

– Христо, извикай всички да дойдат на двора при бунара. Не след дълго всички се събраха.

– А сега вижте за последен път как залязва слънцето в Тракия!

Точно в този момент кавалерийската част оформи походна колона на шосето за Лозенград. Около 20 аскера с камшици и остени пришпорваха добитъка да върви по-близо до ариегарда на колоната.

Най-отпред един конник се спря, обърна коня в обратна посока и дълго гледа към селото.

Пею разбра, че Шакир бей им даваше знак да побързат.

– Качвайте се в каруците. Соня при нас, а Христо при Костадин. Качете по един чувал брашно, едно торба с ошав и по едно шиле в каруца. Скрийте пушките в чувалите за жито. По-бързо тръгваме към корията! Ако ни спрат пехотинци ще отговаряме, че Шакир бей ни чака. Когато се стъмни хубаво ще се измъкнем от корията и ще тръгнем към Татарлар. Оттам дебрите на Странджа планина са наблизо.

– А сега, Бог да ни е на помощ!

Двете каруци вече бяха в корията, когато пехотинците плъзнаха като скакалци из селото. Започваше трагедията на село Енидже. Между огромните столетни дъбове се очертаваше просека, която даваше възможност да има видимост към шосето. Там бавно кавалерийската колона започваше марш към Лозенград. В същото време турските пехотинци щурмуваха селото, проверяваха навсякъде за жито. Заедно с това грабеха всичко, което им хареса от покъщнината на селяните. Събличаха до голо, за да търсят скрити пари. Започнаха да насилват невести и млади жени. Който мъж се опреше бързо ставаш зян.

Набързо напълниха двадесет коли теглени от чифт волове, с жито, животни и покъщнина, но не спираха. Запалиха брадата на свещеника, за да каже кои са най-богати. По същия повод обесиха кмета с главата надолу. Посочените богати селяни изтезаваха докато признаят къде са скрили парите, за да могат да ги вземат. Ако някой се опиташе да избяга от селото го застрелваха независимо от пола и възрастта. Изстрелите и ужасните писъци накарах бегълците в Сухата кория да стоят нащрек.

– Костадине, дай да изкараме пушките и да ги заредим! Тури по двадесет патрона във всеки джоб на потурите! Ако дойдат тези изверги няма да се дадем току така. Ще се бием до последния жив човек и последния патрон. Радо, прибери близо до теб Апостол и не му давай да гъкне, ако дойдат насам джелати.

Момченцето на Пею и Рада навърши скоро година и половина, но всички жени се намираха в начална бременност. Ако всичко минеше благополучно, те щяха да родят в България като свободни хора.

Пею ги предупреди:

– Да не съм видял жена да вдига тежко!

Изведнъж започна да се смрачава. Настъпваше топла лятна нощ. Из въздуха се носеха множество светулки, като някакво знамение, че ще намерят верния път към Царство България.

– Костадине, вземете с Христо бъклиците от колите и ги напълнете с вода от кайнака, който е в горния край на корията. Аз ще остана с жените, след това ще вечеряме и ще се подготвим за път.

В този момент чуха конски тропот от посока обратна на селото. Не след дълго при тях дойдоха ездитните коне на Пею и Костадин. В паниката бяха забравили за тях, но умните животни, усетили опасността ги намериха в корията, която добре познаваха.

И тримата мъже бяха ловци. Имаха ловни пушки марка “Круп Есен” – 12 калибър. Изведнъж Пею се сети за ловната си пушка и попита жена си:

– Радо, да знаеш нещо за ловната ми пушка и раницата с патроните?

– Тука са, Пею, завити са в твоя ямурлук на дъното на каруцата, а патрондаша го нахлузи Христо.

В полето на Енидже имаше много див заек. Заек държеше и “Сухата кория”. Често ловуваха насам, затова я познаваха много добре. Едър дивеч, диво прасе и сърна търсеха в Странджа планина, особено когато паднеше сняг. Той не се задържаше много, но два-три дни даваше възможност животните да се откриват по оставените от тях следи върху падналия пухкав сняг. До гората северно от Татарлар винаги отиваха с двуколката на Пею. Натрупаният опит от лова в тази местност сега трябваше да им бъде от полза. На това разчиташе и техният негласно избран командир Пею.

Пею се обърна към Рада:

– Радо, в една торба турих всичко, което остана от печените шилета и половин питка. Раздели го поравно за тази нощ и за утре. Огън ще палим чак на българска земя

– Радо, да знаеш къде ми остана ловната?

– Нали ти казах, Пею, тука са. На дъното на колата. Нима се съмняваш, че ще ги забравя, та аз съм наполовина ловец. Когато отидем в България и аз ще се запиша за ловец. Това там сигурно е възможно.

Точно този момент се върнаха Костадин и Христо с пълни бъклици със студена изворна вода. Разделиха храната по равно и започнаха да вечерят. Заедно с това Пею започна да дава указания за предстоящото тръгване и за поведението на всеки от тях.

– Най-напред трябва да запомните, че трябва да говорите съвсем тихо. Ще пътуваме само нощем, а през деня ще се крием в горските гъсталаци. Ако ни намерят някои разбойници, ще им видим сметката. В каруцата на Костадин има търнокоп и лопата. Ще ги заравяме за да не оставяме следа след нас.

Пътят ни в “Сухата кория”, село Татарлар, покрай селата Малка и Голяма Канара, Факия. Татарлар ще го заобиколим от изток и покрай изоставените кариери ще хванем пътя за Канарите. Те са нависоко и по техните светлини ще се ориентираме накъде да вървим. А целта е на 4 км. източно от селата Голяма канара да излезем на стария военен път от Лозенград за Факия.

Това е тактиката. Трябва да предприемем такива действия, че да надхитрим противника. В случая, ще използваме това, че той ще прави засади само по шосето от Лозенград за Факия.

Изведнъж Пею спря да говори и се загледа в небето.

– Вижте нагоре! Точно над нас има едно съзвездие, което прилича на каруца, гледана отгоре. Мислено нанесете пет пъти разстоянието от лявото до дясното задно колело в посока отляво надясно. Тогава ще видите една звезда, която не е много ярка, но се откроява добре между другите. Това е Полярната звезда. Тя показва винаги – север. А на север е България!

Ако някой остане сам, по нея ще се ориентира. През деня ще гледате дърветата в гората. Винаги короната на дървото е по-силна на юг, отколкото на север.

Пею спря и пак се замисли за Рада. Представи си я като ловец. За това тя е готова отдавна. Дереше и чистеше убитите животни, особено дивия заек. Можеше да стреля добре. Полагаше грижи за ловните кучета и оръжието. По-долу не падаха и другите жени от групата. В създалата се сложна обстановка, тези умения на жените щяха само да им бъдат от полза. Като се прибави и тяхната вродена дисциплинираност, шансовете на групата за спасение нарастваха значително. Всичко това отчиташе и техният избран с мълчаливо съгласие водач Пею.

-------------------

Из романа “Урокът на историята”, Бургас, 2005.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите