Платното на моя живот

Платното на моя живот

Бяло... красиво... нежно... Началото на моя живот... Проплаквам, поела въздух за първи път и нанасям върху него първата багра – златна светлина с мъничка сянка. Тя е от първия страх, който изпитвам – от новия свят, в който попадам. Скоро майчината ласка почти я изтрива и аз започвам по-смело да рисувам – малки трапчинки, смях като камбанка, топлината на родителски ръце. Всеки ден рисувам с неумелите си ръчички – малко болка от ожулени колене, много радост от детски игри... А после неусетно пораствам. Картината става някак по-зряла, и по-сериозна. Смехът заема все по-малко място върху нея, изместен от грижи, притеснения, изоставени мечти... А вече своите пространства завоюва и един нов персонаж – Страхът – от провал, от отблъскване, от изоставяне. Преминава през моето произведение като нишка, която следва годините. Помрачава нежните краски на трепетите, на емоциите, на щастливите усмивки. Пролетта сменя зимата, лятото отстъпва мястото си на есента, а платното се изпълва с багрите на моя живот.

... Топла лятна вечер е и решавам да се полюбувам на произведението си. Определям си среща...със себе си. Запалвам ароматна свещ, наливам си чаша вино и се настанявам удобно пред моя шедьовър. С очите на познавач проследявам историята отначало. И усещам влагата на сълзите си. Къде е изчезнала онази светлина, изначалната? А трапчинките от смях? А пламъчетата в очите? Къде се е изгубила малката лудетина с рошави къдрици? В тази сериозна и загрижена жена с безупречно сресани коси ли се е превърнала?

Взирам се в картината. Изучавам всеки пласт. Анализирам всеки нюанс – защо се е появила тъмната краска, кой я е нанесъл върху платното, аз ли съм го позволила? Болезнено и мъчително е, но пък изчистващо и обновяващо. И пластовете стават все по-тънки.

Пада първият пласт – на праха – толкова време е минало, откакто съм спряла да обичам себе си, че картината се е покрила с прах.

После отмивам огорченията и разочарованията. Осъзнавам, че хората са ме наранявали само защото съм имала определени очаквания спрямо тях. Аз сама съм създала рамките, а това значи, че бих могла и да ги премахна. Цветовете на платното започват да стават някак по-ярки...

Полека лека си отиват гнева, обидите, неуспехите.

Остава най-големият пласт – този на страха. Потрепервам от смразяващия му дъх, импулсивно правя крачка назад, но оставам. Подавам му ръка, предлагам му мир. Говоря му като на стар приятел. Разказвам му за мечтите, които той е заключил в тъмна кутийка. Моля го за милост, но той все остава там, неумолим и суров. Опитвам да го изтрия с ласка, после да го раздера с нокти, но част от него все остава там, върху платното. И ето, че на помощ ми идва Вярата. Вярата в Бог, в любовта, в себе си. И пластовете боя започват да падат безшумно на земята, освобождавайки картината. А онази светлина, изначалната, я залива цялата. Лицето ми се озарява от нея, трапчинките белязват ъгълчетата на устните ми, очите ми заблестяват. А една капчица вяра слиза от картината и се настанява завинаги в сърцето ми.

Пролетта сменя зимата, лятото отстъпва мястото си на есента, а аз продължавам да рисувам – ден след ден. Нанасям боите направо с пръсти – толкова е вълнуващо да усещаш нежните боички върху кожата. Рисувам сърца, слънца, усмивки. Забърквам комбинации от обич и щастие и ги нанасям смело. А през всички сцени от живота ми отново преминава една неизменна нишка, но този път тя е чиста и бяла. Нишката на Благодарността – към Бог, към любимите хора, към чудото на всяко мое вдишване. Знам, че ще остане там, за да постави подписа си в долния край на картината, когато тя е завършена и да предаде посланието си на тези, които понякога ще поглеждат към нея.