Междинните състояния на Грегор К. (откъс)

Междинните състояния на Грегор К.
(откъс)

А. трябваше да замине незабавно. Сутринта й се обадили, но това научих чак следобед, когато А. ми звънна по телефона в редакцията, за да ме предупреди. След половин час А. пристигна при мен. Носеше една голяма и една малка чанта, които още с влизнето си изсипа отсреща на креслото. Неизбежно било, трябвало да замине, не ставало иначе и ако тя не отидела, кой друг щял да отиде, понеже другите (А. визираше роднините си) били заети и не можели да отидат, колкото и да искали да го направят.

 На тръгване А. ме целуна. Лицето й беше студено. Помогнах й с чантите (и двете) до долу, понеже ми се бяха сторили тежки до непоносимост, въпреки че А. твърдеше, че в последния момент била събрала само най-необходимото и най-важното, за да не... Чантите на А.бяха ледени.

След като А. замина, имах да свърша още малко работа в редакцията. Всъщност, никога не съм можел да определя дали работата, която трябва да свърша е много или малко, не обичам точните неща, но този път никак не бързах да я свършвам. В един момент толкова бях погълнат от собственото си разтакаване, че не бях усетил как другите си бяха тръгнали, а аз, без да искам, зает в собственото си умишлено разтакаване, бях останал изведнъж сам. Ако се приберях в квартирата и там щях да бъда сам, нали А. бе заминала. И тук бях сам. Претеглих мислено двата вида самота, но втората като че ли тежеше по-малко. На мястото на откраднатия ни телевизор в квартирата снощи бях оставил “Щилер” на Макс Фриш. Бях стигнал до появата на Щилер, Моника Чуди в затвора. Снощи бях чел за последно и много исках да разбера какво щеше да стане по-нататък, но след като А. замина, никак не ми се искаше да чета. Предпочитах да остана още малко тук и да продължа с “Крушенецът” на Томас Бернхард, понеже стоеше до мен, на лесно ми бе под ръка, а и тук бе топло за разлика от квартирата. Цяло разхищение бе от моя страна да се прибера сам и да включа радиаорите, особено след като А. замина. Тъкмо бях стигнал до усамотяването на Вертхаймер в онази вила на сестра му. Самоубийстово. Бесилка. Къртис. Странен слог имаше “Крушенецът”.

В редакцията беше топло, перверзно топло, и само като си представих колко хора в момента в шибания Бургас си бяха откачили радиаторите в тази проклета безкрайна зима, направо потръпнах. Освен това се сетих и какъв невероятен късмет бях извадил точно преди Нова година да си купа “Крушенецът”. Бях взел някакви допълнителни премии, а без тях бе невъзможно да си я купя. Сега имах “Крушенецът”, но в квартирата нямах телевизор, нали ни го бяха задигнали. Преди седмица разбили вратата, взели го и офейкали. Квартална мафия. Първо аз бях установил липсата му, когато се прибирах онази вечер от един запой. А. по това време бе на някакво новогодишно парти. Опитах се да вкарам ключа в ключалката, но не ставаше. След това нещо ми тупна в краката. Наведох се и видях част от разбития патрон. По-късно полицаите казаха, че бил разбит с т.нар. меча лапа, подходящ метод, при който не се било вдигало никакъв шум. Влязох вътре и седнах. Запалих цигара и отворих хладилника, за да видя дали има бира, той като исках да се довърша. Нямаше. Когато се обърнах видях, че телевизорът липсва, за разлика от ръкописите ми.

 Ръкописите ми. Помислих си, че някой си прави кодош с мен. Постоях вдървен една-две минути и тогава ми светна, че не е никакъв кодош, а най-обикновен обир. Набрах номера на полицията, не че се надявах да ми го намерят, а защото почна да ми става интересно. В главата ми премина нещо от Фридрих Дюремант, като няма бира, нека стане нещо друго, по-интересно. Полицаите казаха да ги чакам долу пред квартирата и да не съм бил пипал нищо, каквото и да ставало. Тъкмо затварях слушалката, когато дежурният оператор отново натърти да не пипам абсолютно нищо. Излязох от стаята, а А. през това време се качваше по стълбите. Стана ми смешно, въобще винаги ми е ставало смешно, когато на другите им се плаче.

.........

Затворих “Крушенецът”, а там, до където бях стигнал, пъхнах един молив. “Крушенецът” на Бернхард бе такава книга, на която, ако веднъж загубиш мястото, докъдето си стигнал, по-добре да започнеш от самото начало, отколкото да ровичкаш страниците. Обичам да подчертавам неща, които ми харесват в книгите, понеже всеки един момент мога да намеря есенцията, въпреки че някои хора...

 Пак изкарах бели листи, но не от чекмеджето, защото бяха свършили, а от шкафа зад мен. Обичам да съм заобграден с бели листи, понеже ми дават сигурност и комфорт, но след като А. замина, спрях да изпитвам това чувство. И с тях се случи същото както с първите. Смачках ги и един по един започнах да ги запращам в кошчето. Кошчето изведнъж ми се стори препълнено. Никога до сега не ми се е струвало толкова препълнено, особено преди А. да замине, но после се сетих, че днес е краят на работната седмица и е напълно нормално всяко едно кошче да бъде препълнено толкова. Кошче, пълно с топки от изписани листи. Чувствах се препълнен, като кошчето до мен. Чувствах се и неподреден, от известно време започнах да се чувствам неподреден, но след като А. замина, започнах да чувствам, че мога да пропадна в собствената си неподреденост. Топките изписани листи сякаш преливаха от кошчето. Напираха да излязат. Ужаси ме хаотичният им вид и безсмисленото упорство, което бях вложил да напиша нещо. Запалих нова цигара. Станах и изкарах няколко топки от него. Напразен труд. В последно време се бях забелязал, че бях станал шампион по разхищение на творчески талант. Оставих ги на бюрото. Опитах се да ги оправя, за да добият предишния си вид, но на половината от цигарата ми заприличаха на употребяван целофан.

Посегнах към нова цигара от кутията, но гледката от препълнения пепелник ме ужаси. Аз ли бях изпушил всичките тези цигари? Опората ми изведнъж се бе превърнала в пепел. Пепел при пепел отива. Потресе ме мисълта, че отново мога да загубя тази моя опора. Изведнъж ме зацепи главата. Не си спомням някога да ме е боляла главата, особено преди А. да замине. Не можех да направя нищо, понеже в последно време не носех никакви хапчета. Спомням си, че откакто се бях запознал с А. спрях да тъпча джобовете си с хапчета. Всякакви хапчета, хапчета за всичко, от най-скъпите до най-евтините, понеже цената, рекламите. И все пак може би в квартирата се намираха подходящи хапчета. Подходящи и неподходящи хапчета. Познавам хора, които твърдят, че избягвали някои хапчета, познавам и такива, които твърдят, че през целия си живот не са гълтали никакви хапчета, понеже били вредни, понеже били много опасни, но аз си мисля че преувеличават опасността им, за да прикрият собствената си отявлена невротичност. Не им вярвам, но ми се стори, че в днешно време човек едва ли може да се оправи без хапчета.

 За разлика от страшните ми алкохолни запои, когато се бях разделил с Албертин и когато все още не се бях запознал с А. Междинни състояния, за които Албертин нямаше как да знае, понеже вече не бяхме заедно, а А. по простата причина, че все още не се познавахме. Междинни състояния без опора.

--------------
Откъс от първия роман на Слави Томов “Междинните състояние на Грегор К.”, Бургас, 2005, редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички.
--------------