Горчивата истина за човешката екзистенция в цикъла „Любители на чай“ от Андрей Андреев

Онова, което отличава човека от другия животински свят, е заложено в способността му да мисли и в стремежа му, използвайки собствената си аналитична мисъл, основана на личния опит, сам да достига до истините за света и живота. Показателна в тази насока е една интерпретация на библейската история за изгонването на Адам и Ева от райската градина, защото не се подчинили на Божията заповед и яли от плодовете на Дървото на Познанието. За разлика от Библията, която определя деянието им като грях, германският психоаналитик и философ-хуманист Ерих Фром възвеличава добродетелността на нашите библейски предци, предприели независимо от Бога действие, използвайки собствения си разум и на базата на личния си жизнен опит, да открият моралните ценности, които аксиологизират живота им, без да се придържат към наложената им свише ценностна система. Лирическият говорител в поезията на Андрей Андреев е носител именно на този неспокоен търсещ дух на човека, който се опитва да си изгради собствена „карта“ на света като природа и обществени отношения, да се ориентира в него и да намери своето място в обществените процеси. И да открие онези значими стимули, които да го карат да върви напред, да търси пътища и посоки за реализация на мечтите си, да се чувства полезен за човешката общност и да вложи цялата си интелектуална и морална енергия за подобряване на нейното битие. Сблъсъкът с реалните обстоятелства обаче го заставя да създаде своята теза за света и човека през призмата на една мисъл на Никола Инджов: „Истината за света не съвпада с истината за човека.“ В старото „огнище на световете“, „ровейки жарта“, лирическият човек на А. Андреев е осъден сам да търси брод към Истината. Той слуша разказите на небето за „болестта, наречена живот“, които го водят до извода, че „никак не е ново да умираш,/ но и нищо ново да си жив“. Докато стои на гарата, „наречена от някого живот“, той събира ту „спомени – повеи бели“, ту „спомени- облаци тъмни“, и макар да твърди, че „весели спомени няма“, все пак признава, че чува и „песен на чучулига“, че продължава да търси чудото на живота в онзи космически пейзаж, където живи и мъртви , застанали редом един до друг, в своя диалог откриват най-точната истина за света и човека: „Пътьом отново си мисля, животе, и си говоря:/ пътник бях и на пътника ще те отстъпя.“ В стиховете на Андрей Андреев се усеща нещо от Дебеляновата светла тъга, нещо от Лилиевата мъдрост за кръговрата на битието, нещо от тъмната драма на Яворовия лирически герой, но и чисто негов си, Андрей-Андреевски яростен бунт срещу тази човешка орис да бъдеш лишен от правото на избор на глобалния житейски кръстопът, където някой друг взема крайните решения. Тази амбивалентна същност на живота извиква и налага в поезията му два образа, които присъстват (ако не на експлицитно, то на имплицитно ниво) във всяко негово стихотворение – образите на нощта и пролетта. В битието на лирическия му говорител има дори „есенни пролети“ и „пролетни зими“, те са населени с „приятелски маси“, с „вълшебни лъжи“, с „поля отвъдни“, с „реки отсрещни“, над които грачат гарвани, но и „щъркел кръжи“. По същия начин в поетичния свят на А. Андреев свое особено място заема и образът на нощта – тя може да бъде „дълбока“, да е заредена със „студ и тъма“, но и да се превръща в място „за любов, за отмора и светла усмивка“, защото човекът от нея е дошъл и в нея след време ще се върне.

Съвсем различна е обаче нощта в лирическата поема „Любители на чай“. Тя е мрачна, груба, алчна, жестока, всеобхватна и сякаш от нея няма измъкване. Пролетта е само мираж. Поемата е писана през 1993 – 1994 г., едно изключителни сложно време в новото българско битие, когато старото вече си е отишло, а новото все още няма свое собствено лице. Изборът на паратекст имплицитно обвързва творбата именно с този преходен не само за България, но и за световния социум период на изгубени стари и ненамерени нови ценности. Думата „чай“ извиква представата за прочутите японски чаени церемонии, които издигат в култ красотата чрез специфичния подбор на декор, музика и движения. Чаят, като знак за будност, превръща церемонията в един вид ритуал за инициация, за приобщаване към красотата, за да може човекът да овладее страстите си, суровостта на нравите, и да формира у себе си трезво отношение към света и живота. Във всички дзен-изкуства чаят символизира Същността, в която участва Азът, но това участие не е пустота в съня, а усилено дейно будуване в съзерцателната тишина. Буквалният превод на термина „дзен“ от санскритски означава „мисля“, като този акт се извършва по време на медитация. Втората ключова дума в паратекста – „любители“ – вписва внушения за общност, обединена от идеята в състоянието на будност участниците в церемонията да открият важните знаци в същността на света и човека, да останат „будни“ във времето на тотален пасивен „сън“ на човечеството, заплашено от самоунищожение.

Композицията на поемата е изградена от 12 части, което събужда асоциации за завършеност, но и стремеж към някакво ново начало, още повече, че в семантичната структура на дванадесетте части масирано навлиза със своите значения амбивалентната образна двойка (едната като представа за мрак, другата – за светлина), „нощ“ – „пролет“, вписана в представата за движението на времето.

Първият фрагмент на поемата е поставен изцяло под знака на нощта – образът й е повторен осем пъти в текста. В символиката на числата осем е знак за космическо равновесие, но при питагорейските гностици то символизира и Правосъдието, а според свети Августин осмият ден (след сътворението и сабата), отбелязва живота на праведниците и осъждането на нечестивите. Т. е. – тя е нощта на Истината след Съдния ден. Нощта е образ и на хаоса, от който се раждат Земята и Небето, но и на съня и на смъртта, на мечтите и тревогите, на нежността и измамата. При Андрей Андреев нощта е превърната в адово пространство. Редуването на безглаголни поетически фрази със стихове с подсилена глаголност създава усещане за динамика на Злото, което буквално обсебва пространството на нощта и я зарежда с драматизъм:

Нощ е.
Нощ студена, безлунна.
Нощ на угаснали свещи
и на изгубени сънища.
Нощ като нож,
хлътнал до кокал.
Плача ли,
стена ли,
крещя ли –
не ме буди.
Празен живота,
а нощният град е опасен,
бродят по зимните улици
глутници вълци,
в храма останаха само търговци,
а в двора
зъзнещи хора,
от свои и чужди ограбени.

Мрак и страх са обсебили душите на хората. Изтласкани „в двора“ на храма, те са изгубили дори сънищата си – според една легенда Бог е дал сънищата, за да посочват на човека пътя към бъдещето. Светът се е превърнал в обиталище на жестокост и алчност, в него човекът вече не е брат, а враг, плячка за алчната вълча глутница от търговци, изместили Бога от храма и подложили хората на унищожително духовно и материално ограбване. Човекът е лишен от правото на мечта за бъдеще („звезда“), от дом („огнище“), от минало („спомен“), а без тези три измерения на битието той престава да бъде човек и се чувства изгубен сред тъмния студен хаос на вселенската нощ. „Сюжетът“ на цялата поема е оформен като изповед пред някаква неназована фикционална събеседничка, като стремеж за повеждане на диалог с нея за осмисляне на случващото се. Присъствието й в първия фрагмент е подсказано с императива „не ме буди“ и финалния упрек: „А ти още не си приготвила чая“. И двете поетически фрази акцентуват състоянието на лирическия говорител – той спи и сънува, той е сам сред тази страшна вселенска есхатологична тъма на нощта в очакване на края на света и на човека, а, за съжаление, чаят още не е приготвен, следователно скоро няма да се събуди и да отърси съзнанието си от страшните съновидения.

Ако първият стих в началния фрагмент въвежда образа на нощта, то първият стих от втората част акцентува представата за пролетта, но назоваващата я дума е използвана в особения й смислов вариант „напролет“, който имплицитно вписва внушения за отлагането й във времето:

Напролет, казваш.
И аз се обръщам върху сърцето си.

Острата сърдечна болка, предизвикана от отдалечаването й във времето, е компенсирана чрез отговора на въпроса „Какво беше пролетта?“ Глаголната форма в минало време – „беше“ – игнорира присъствието й в пространството на сегашността и вписва отзвук от миналото в спомена за нея като „чай от време, вятър и вяра“. Времето в поетическия контекст на стиха разграничава света от Отвъдното и се превръща в знак за продължителност в пространството на живота; вятърът е синоним на Духа като крепител на света и регулатор на космичните и моралните равновесия; духовните енергии на вярата символизират живототворящата светлина. Затова лирическият говорител иска да изпие „сто хиляди чаши“ чай от оздравителните билки „време, вятър и вяра“, за да остане буден в спомена за „очи, ръце и лице“, които в миналото са очаровали неговата събеседничка. В този фрагмент нейният образ все по-осезаемо започва да наподобява някаква парадигма, обединяваща образа на любимата жена с представата за Съдбата, защото именно към нея лирическият говорител би могъл да се обърне с най-важния за него въпрос: „…това ли е чаят на човечеството?“ Молбата му тя да не бърза с отговора си неочаквано смрачава „идилията“ на сцената – той вече знае, но не иска да чуе отговора й, че „вярата обича грешките,/ вятърът е зад девет планини,/ а времето не прощава на сгрешилите.“ Някак молитвено прозвучава молбата му към нея да повтори само добрите начала на живота като слънце, което няма памет за злото, като проходими пътища и всеопрощаващ въздух, за да бъде съхранена вярата на лирическия говорител, че утрото все пак съществува.

Чаената церемония навлиза най-осезаемо като представа за „утрото утре“ в третия фрагмент на цикъла. Тогава лирическият говорител и неговата събеседничка ще се превърнат в миниобщност, която вместо чай ще пие самото утро – бавно, на глътки, за да могат да превъзмогнат бурно нахлуващата му свежест и възторг в себе си и да отворят очите, сърцата и разума си за истината, че „старите локомотиви“ в живота „пушат лошо“, че „следдъждовните дъги“ имат нетрайна красота и бързо се разливат „като мираж в пустинята“, че всъщност човекът отдавна се отдалечава от началото и се приближава до края „на живота,/ на любовта, / на страданието“. И като своеобразно доказателство за това в следващия фрагмент е поднесен примерът с онова болезнено разочаровано от живота момиче, достигнало до извода, че „истинското трябва да се унищожава,/ за да не подвежда хората“. Тогава, „напролет“, върху стръмните и хлъзгави стъпала на живота, разминавайки се с пролетта, то се е сблъскало с „вълчите глутници“, които го оставят върху асфалта като „счупена бутилка“. Трагиката на ситуацията и абсурдността в поведението на онези, които трябва да охраняват справедливостта и пролетта, а винаги закъсняват, подготвят читателя за взривената и отприщена гневна енергия на лирическия говорител, изляла се в петия фрагмент.

Откъсът е най-дълъг в целия цикъл и като негов логически център и кулминация на чувството представя една цялостна картина на света, в която зазвучават острите политически словесни изстрели на сатирично-памфлетната форма на изказ. За да съхрани живота си, човекът трябва да се затвори в черупката на битовото – пазара за зеленчуци, хлебарницата за хляб, млекарницата за мляко. Това е пространството на малкия човек на пазара, който осигурява единствено физическото му съществуване. За да успее да влезе в другия, в „големия световен пазар“, човекът трябва да продаде съвестта и достойнството си, да е готов да изтъргува дори собствената си плът, живота и смъртта си. Парадоксалното е, че големите духовни и морални ценности на този пазар се продават на безценица – цените са „народни“. Стиховете напомнят остротата на Ботевата сатира („И секиму добро струва,/ само, знайте, за парата,/ като човек – що да прави?/ изяда си и месата.“ – „Патриот“), но при Андрей Андреев е налице едно драстично излизане извън рамките на националното, за да се покаже, че посоченият някога от Хр. Ботев зародиш на Злото вече е превзел цялото човечество и се е превърнал в средство за търговия на „големия световен пазар“:

Виж само как красиво са разположени.
Сергия Европа.
Сергия Америка.
Сергия Азия.
Сергия Африка.
Сергия Австралия и Океания.
Продават. Купуват.
Предават. Убиват.

Метастазите на Злото са обхванали целия свят, а кукловодите му, вместо да се разтревожат за бъдещето на света и на човека, като Пилат Понтийски „си измиват ръцете/ в най-дълбокото/ на океаните между сергиите“. В този „фанатичен и фантастичен“ пазар всичко е за продан – зъбите, мускулите, цветът на кожата, болката, споменът, паметта. Дори народите си имат цени според географското разположение. Онова, което е останало като емоция за род и съвест, се изхвърля „в контейнерите за брак/ или за боклук“. Като трагическа ирония над случващото се прозвучава финалът на фрагмента:

Сега разбирам как са се появили
митовете и легендите.
Светът отдавна се е превърнал
в оловен контейнер.
И от боклучарниците му
пониква дървото
на народната памет
и на народното творчество.

В следващите фрагменти представата за Съдбата, като събеседник на лирическия говорител, постепенно започва да се превъплъщава в образа на собствената му съвест, като „Аз“ и „ти“ се сливат в едно общо „ние“. Шестата част доизгражда представата за рухналите идеали и изхвърлени нравствени ценности чрез аналогията между Хитлеровите концлагери и настоящето, в което човечеството („милиарди прегърбени мравки“) ден и нощ работи с единствената перспектива – гробището в Орландовци, превърнало се в метафора на някакво ужасяващо световно гробище. А онези – „най-богатите,/ то значи/ най-вътрешните в нещата“ – вече разпределят помежду си не парцелите на Земята, а „част от Луната,/ от Слънцето,/ от Марс и Венера,/ или от Млечния път…“. В детайлите от представата за морала на днешното човечество откриваме не само аналогии с Ботевата печална констатация („свестните у нас считат за луди“ – „Борба“), но дори нещо много по-страшно – сред тези „милиарди прегърбени мравки“ липсва дори един луд – като Вазовия Мунчо – който да изрази своя протест срещу случващото се:

И нито един луд,
имунизиран от природата
срещу демагогия,
в чийто череп пролетен вятър
разбърква утаилите се на дъното
дух и памет.

Лирическият говорител, угнетен от гротесково деформираната действителност у нас и в света, се опитва да открие причините за случилото се, да види къде е коренът на Злото – в „грешките/ и разумността на създателите/ или на създанието“. Представата за „създанието“ и неговата същност е разкрита в седмия фрагмент, в който масирано навлизат местоимения и глаголни форми за 1 лице, множествено число, обединяващи лирически говорител и събеседник, за да бъде противопоставено тяхното общо „ние“ на онези, новите „герои“ на епохата – за разлика от тях, те не са си купили „нито една сергия“, дори такава „за книжки на десиденти“, а са предпочели да останат верни на себе си и на своите идеали. Някога, по времето на Ботев, такива като тях са ги наричали „нехранимайковци“, а Алековите съвременници ги определят като „ветрогони“. Днес угоднически от всички телевизионни екрани крещят, че
един луд
иска да се самозапали
пред сградата на ООН,
защото американският президент
нарекъл премногодемократичен
кмета на София.

Единици са тези, които са останали “будни“ за знаците на нравствения срив в новия човешки социум. Дори понятието „свобода“ е загубило изконния си смисъл, защото днес човекът има единствената свобода да избира между „хляба или свободното слово“. Поетът осъзнава, че и той носи вина за случилото се, защото, подобно на онези „свободни“ граждани, които стискат в джобовете си последните монети за хляб, и той е мълчал и продължава да мълчи във време, когато самозабравилата се високомерна „кметска управа“, за да завземе все още непродаденото пространство в самите тях, утре може да им предложи да си купят „къс от небето на Витоша,/ част от водата на Искър,/ километър бодлива тел/ от загражденията/ по границите на България“.

Следващите три фрагмента, започващи с повторението „Помниш ли…“, „Помниш ли…“, „Трябва да помним.“, ретроспективно връщат времето назад и изправят един срещу друг два свята – на миналото и настоящето. Словото е безпощадно изобличително и плющи като камшик както над старите грехове, така и над днешните пороци. Да, някога дори самата мисъл „царят е гол“ ги е карала да се озъртат, страхувайки се за себе си, но днес, въпреки че публично го крещят, новите „царе“ заспиват бедняци и се събуждат „свободомислещи над милионите си“. Да, някога българите са живеели в стари градове, но по техните улици, площади и паркове са вървели „помнещи хора“. Помнещи и имена им, и старите си приятели, защото са имали „време, вятър и вяра,/ както в книгите на писателя“. Да, имало е и болка, но в тази болка е вложена важната житейска мъдрост, че „няма спасение за онзи,/ който не помни“. И той, поетът-езичник, въпреки своето признание, че е „милостив към природата на човека“, не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине случващото се с безразличие. Масирано натрупаните питания „помниш ли“ в текста подсказват страховете му, че скоро може и той да престане да помни. Съвестта му обаче на езичник, който доскоро е вярвал в мъдростта на природата и в „теорията за произхода на видовете“, го кара да потърси причините за деструкцията на човешкото у човека – може да е допусната грешка в експеримента, довела до необратимост на процеса, поставил обратен знак на еволюцията, може природата да е премълчала онова, което народът е изковал от личен житейски опит в мъдростта на старата приказка за дърваря и неволята, може Библията да заблуждава човека, че „който поиска, ще му се даде“.

В своята лирически цикъл Андрей Андреев не издига в култ Бога, а Живота. Той, Животът, е най-мъдрият пророк, който може да му предскаже бъдещето. Затова молитвата на поета е отправена именно към него с очакване, че със своите „нагледни уроци“ ще го убеди в истинността на „теорията/ за произхода на видовете“, така възторжено заявена в думите на младия Хамлет: „Човекът! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари!“ Изпълнението на молбата му обаче да бъде дарен с вяра, че тази някогашна истина може да бъде възкресена и в днешните времена, се отлага за „напролет“. Поетът иска да повярва, че това ще се случи, но Съвестта му говори друго и предишното „ние“ отново се разпада на „аз“ и „ти“:

Вярвам ти, вярвам ти, казвам
и се обръщам към слънцето.
Много ли има до пролет?
Чаят дали ще узрее?
Чаша чай ни е нужна,
за да опием света.

Ситуацията от втория фрагмент със своето повторение затваря кръга на битието, оставяйки лирическия говорител в пространството на нощта с надеждата, че все „някога трябва да съмне“. Инициацията, приобщаването на човечеството към красотата на живота, отново се отлага за следващата пролет. Дотогава човекът ще продължава да бъде един „беден, наивен Исус“, който вярва, че с няколко черни хляба и с няколко речни риби може да нахрани света, докато „другият хляб/ колкото Еверест и Чомолунгма“/ и другата риба, „морската и океанската“, клакьорите на Исус оставят за „големите сергии“.

Преди почти 100 години един безкрайно вярващ в човешките възможности поет, заяви с категоричната сила на своето слово:

Септември ще бъде май.
Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е   б ъ д е   р а й –
ще бъде!

Днес неговият побратим Андрей Андреев, останал „нецивилизован варварин,/ с наченки/ или останки от почтеност“, наблюдавайки „едрите късове хляб“ и „едрите кости на рибите“, които, за съжаление, не засядат в гърлата на господарите на света, е принуден да признае:

И изтръпнали
пред новоизкопаните гробове –
старомодно място
за равенство, братство и свобода,
се замисляме за смисъла на живота.

--------------
Андрей Андреев, „Любители на чай“, лирическа поема, 1994.
--------------