Из "Дневник" (1978 г.)

Избрано: от личния дневник на Петя Дубарова (за 1978 г.); Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.
Дата: 
сряда, 3 September, 2014
Категория: 

11 януари 1978 г., сряда
Хубава беше тази ваканция. Много хубава. Хубаво е да бъдеш хубава! Много е хубаво! Беснях и Куни, и с Емил (братовчеди). Харесах им. Но най-интересен беше денят – последният ден преди зимната ваканция. На забавата бях с Румяна. Но тя си отиде. Изглежда, не й хареса.

7 февруари 1978 г., вторник
Започна вторият срок. Не ми е много весело. Завърших първия срок с една тройка по химия. Тази химия ме умори. Скоси ме. Но както и да е. Не ме е грижа. За какво да разправям тук??? Всъщност има много неща за разказване – на всякакви теми. Най-вече на любовни. Писа ми един младеж от Пазарджик – В. М. Много влюбен в мен. В писмата си ме обожава. Нарича ме звезда, прелест. Била съм прелестно красива, негов идеал – съвършен, несътворим. Аз му отговорих и той взе, че ми се изтупка една вечер в Бургас. Избягал от болницата в Пазарджик, за да дойде и ме види. Беше леко пийнал. Действително ме обожава, гледа ме като светиня, само дето не падна на колене в краката ми. Това всъщност беше в една събота, по-точно на 30 януари 1978 г. На другия ден – 31 януари 1978 г. – си уредихме среща в 11 ч. 30 мин. на “Тройката”. Взех си аз канчетата и отивам на стол. Оставих ги в стола и търча към “Тройката”. Той седи и ме чака. Проклетник. Заплашва ме, че ще се самоубие. Ох, ние какъв сериозен разговор бяхме имали предната вечер. Бих го разказала тук, но ме мързи, пък имам и по-големи неща за изповядване. Той си изпроси една среща в 20 ч. в градинката срещу Младежкия дом.

Но какво се случи в училище? Ах, какво се случи? Започнахме в 12 ч. 30 мин. Намалени часове. В 5 ч. на имен ден на Атанас. Т. се слага на В. Тръгнахме си оттам аз, тя и той. Нея лесно разкарахме. Той дойде да ме изпрати. Спряхме – както всякога – на нашия ъгъл. Изведнъж един мильо с кола спира и ме повиква. Уплаших се да не ни вкара в педагогическата стая. Но той само ни разгони и си продължи. Всичко това стана, защото часът беше 9. Заслужавахме си го.

А забравих да кажа, че същата тази вечер край нас мина майка ми с двама нейни ученици. Чудно как не ни усети. Тогава разбрах, че с В. страшно ми върви. Тъкмо вече се прибирам, пред Весиния блок срещам В. М. Стои и чака. Дяволите да го вземат. Всъщност не, той ми беше необходим. В това време излиза мама да ме търси...

Излъгах я (бог да ми прости). Грях сторих, но няма как. Какво да се прави. Казах й, че през цялото време съм била с него.  Ех, боже, боже. Така се и отървах. А ако тя знаеше, че беше минала само метър от мен. Добре, че не разбра! А може би се досеща!

19 февруари 1978 г., неделя
Снощи беше много интересно. В 4 ч. 30 мин. целият клас трябваше да посети изложбата. Но се събрахме само седем-осем души. Там бяха Къна, Владо, Сяров и... След това ходихме в морската градина. Къна имаше среща с нейния. Въобще скоро останахме само аз и Владо. Ходихме, що ходихме – и накрая отидохме на плочата – централния плаж. Качихме се чак горе. После ходихме в закусвалнята срещу гарата за сандвичи с шунка. Прибрах се с малко закъснение. Всичко мина добре. Щастлива съм.

25 февруари 1978 г.
Ужасна вечер! Ужасна. Още треперя. Бяхме на забава с Владимир. Всъщност на забава щях да бъда с Ваня. Излязохме с нея и срещнахме Ильо! Но скоро след това срещнахме Владо – с обичайното му бяло поло – върви нанякъде по главната сам и нищо не му прави впечатление! Както и да е – разкарахме Ильо и тръгнахме аз, Ваня и Владо! Ядохме в обичайната ни любима закусвалня срещу “Малина”. После Ваня отиде до някакви нейни познати и си уговорихме с нея среща направо пред Младежкия дом за забавата. Останахме аз и Владо. Тръгнахме по една улица, успоредна на нашата, към моста. Аз вървях и свирих. Беше ми хубаво, много хубаво. Мисля, че и на него му беше хубаво. Вървяхме, вървяхме, но трябваше да се връщаме за забавата. Какво се случи там?!?! – т.е. в Младежкия дом. Почнаха да ми се слагат всякакви. Също е един разбойник на име Г. Г. Изтанцувах с него един танц. Той умря от кеф. Заплаши ме, че ако не тръгна с него, ще пребие Владо. След забавата аз си тръгнах с Владо, но оня хукна след нас! Ужас! В. се скри в нашия вход, а Г. хвана мен и почна да ми говори, че непременно трябва да отида с него! Иначе – лошо. Уплаших се! Обещах, че след 15 минути ще отида при него, но първо трябва да се обадя вкъщи. Той ме пусна. Отидох при Владо. Казах му всичко. Прибрах се! У нас нямаше никой. Ще запомня тази вечер, тази събота.

26 февруари 1978 г.
Прекрасна неделя! Чудна. Срещнахме се с В. Бяхме в морската градина. Много ми хареса. Ходихме по пясъка! Ходихме. Беше топло! Седнахме на една пейка и гледахме морските фарове! Гледах ги! Гледах ги. Цялата вечер беше синя и като че ли много светла, т.е. не светла, а излъчваща някакво чудно сияние!

----------

8 септември 1978 г., петък
Вчера написах две писма – на И. от Пазарджик и Пер – шведа. Ах, този Пер, влезе ми в ума и толкова. Още от Боровец – в дискотеката на “Мусала”! Ах, как си спомням лицето му, очите му, светлите му коси, цялата му обаятелна външност и най-вече устните му – момчешки, леко напукани. Тогава бях полудяла по него. И сега само като си го спомням, и нещо ме разкъсва отвътре! Особено когато слушам “Санта Есмералда”. Техните песни свързвам винаги с него. Ще се пощуря! Какво не бих дала, за да се видя поне за малко до него, да усетя ръката му върху моята или поне да ме лъхне отнякъде неговият приятен одеколон. Е, такова момче да си имам, друго нищо не ми трябва. Всичко друго бледнее. Дали  ще го забравя някога. Сигурно няма да е скоро! Много ме е страх някой да не ми набара дневника. При тази мисъл свят ми се завива.

Каква ли ще съм ученичка?

19 септември 1978 г., вторник
Днес мама срещнала Борисов от МГ. Той не знам точно какво й е разправял, но разбрах това, че изказвал опасения да не се проваля. Защото според него поетите били похотливи хора, а аз съм била много хубава, та да не би да станело нещо. И по тази причина трябвало да казвам всичко на мама, дори някой ръката да ми хване, веднага да съм споделяла с нея. Ееех, тази маренска старост. Все на стари да се доверяваш. Много разбират те нашите работи! И сега (вече много късно) мама се върна от работа, преизпълнена с впечатления от днескашния ден, приятно замаяна от умора, аз, изглежда, ще преустановя да пиша, за да продължа кой знае кога. От време на време ме избива, иначе съм “гола вода”.

Вече се чудя на коя страна да си наклонявам почерка, та да ми е по-лесно.

Ах, кога ли ще си спомням с мъка за тези дни, когато ми е било така добре, толкова хубаво. Дано никога не съжалявам за тях. Дано другите да са ми по-хубави и никога да не си спомням песента от филма “Калина Алена”: “Защо трябваше да бъде толкова хубава онази нощ, та толкова да съжаляваме сега за нея?...”

20 септември 1978 г., сряда
Сега е 3 ч. следобед. Уж взех да уча, а ми се иска първо да напиша нещо тук. Днес по програма имаме пет часа и три часа практика. Но изкарахме само четири часа. Петият имахме свободен. По практика ни е една гадюха! Глупости, не че е гадюха. Чисто и просто е една такава никаква. Още първия ден като дойде, почна да ни разправя, че си избирала класовете по външен вид най-напред. Дори сама си направи комплимент, че има претенции да бъде хубава. А после дори ни вика да потвърдим. Някои, не си спомням кои, май че мижитурки бяха, потвърдиха. Днес ни разправяше нещо за пивото, но какво беше – един господ знае. Ние, т.е. момичетата от нашия клас, сме заедно с момчетата от “а” клас. Добре се сработваме с повечето. Особено с Елена и Златина...

...

Какво ли ме чака утре? Днес няма да излизам. А не ми се и излиза. Хубаво ми е така – вкъщи, спокойно ми е. Тези дни ми е много хубаво. Много съм щастлива. Трябваше да си взема новата ученическа ризка, ама вчера едва ли не скандал ми вдигнаха за това, че съм излязла. Те смятат, че като съм ученичка, не трябва да излизам въобще, защото съм се разсейвала. Прави са донякъде, ама чак пък толкова! Още не сме започнали сериозно. Вчера претекст да изляза ми беше точно блузката. Ама вчера беше проба. А днес е вече готова.

Като си спомням миналата година по това време колко по-различна съм била... Толкова малка, толкова чиста, толкова невинна. Не че сега съм порочна, провалена, обезчестена и т.н. Чисто и просто бях малка...

22 септември 1978 г., петък – 8 ч. 30 мин.
Днес е хубав ден. Че кой ли ден напоследък не ми е хубав? Нищо че си приличат! Днес – имам предвид, откакто съм се върнала от училище – уча. От 2,30 ч. досега.

23 септември 1978 г., събота
Днес уж беше хубав ден, но нещо не му достига. Като във всяка събота започнах деня празнично настроена. В училище бях със страхотно настроение. Първо, защото е последен ден от работната седмица, второ, защото е събота. Вдигна ме по история без бележка, разбира се. Добре разказах всичко. По литература изпита Мая и аз й подсказах доста умело, за да й пише шест. Закачих се с Тиберков – по вечния наш начин, – изкълчвах му пръстите на ръцете, хилехме се... С него въобще е доста интересно. Той е забавен. През голямото междучасие ходихме с Владимир да си купим нещо за ядене – т.е. до странджанките близо до “Иван Вазов”. Но на мен в последния момент ми се отяде и не си купих нищо, пих алтай. След часовете ходихме да ядем пици на гарата и както обикновено, се спряхме до Младежкия дом – там, отзад, под стълбите, до стъклото на басейна. Там имаше три хлапета. Страшни бяха. Много диви! Като навирили цигарите... едва от земята се подали, ма много напраскани – може би ІІІ или ІV клас. Едното от тях беше по-едро, по-дебело и с такъв свалячески поглед ме гледаше – присвило очи – пуу!

...

Измих си косата и в 4 ч. 45 мин. излязох. Хванах рейса, имах среща с В. Намерихме се, пошматкахме се, днес нямах достатъчно пари и не ядох пици – имам предвид – следобеда. После ходихме в морската. Първо седнахме на една пейка съвсем близо до зоологическата градина и съвсем близо до онова място, където ние с Румяна още в VІІ клас бяхме дошли да свирим на китара, бяхме седнали на една пейка – на рамката й – и по едно време тя се обърна, а ние и двете навирихме краката – паднахме назад. Той ми гледа на ръка. Много неща ме излъга. Каза ми, че имам желание за власт над другите. (Това между другото май го позна, ама карай!) Каза ми също, че съм еднопосочна, че към средата на живота си ще имам някакъв прелом. Каза, че ще имам две любови в живота си. За първата не знае, но втората щяла да бъде след двадесет и някоята ми годишнина. (Много глупости на едно място.)

После се върнахме по един път, дето не го използваме много – този,който почва от улицата, успоредна на улицата, където живее Златина, че нагоре – към плажа. Разбрахме от Савата, когото срещнахме, че в Младежкия дом има забава, че Петко е там. Там беше не само Петко, но и Цеко. Почнахме да танцуваме. Скоро Петко си отиде. Цеко остана с нас. Изведнъж се появи мадамата му (неизвестно откъде), но после той ми каза, че се е скарал с нея. Аз исках да се запозная с нея – изглежда доста симпатична. Жалко, че се е скарал...

В момента слушам “Санта Есмералда”. Прибрах се в 9 ч. от Младежкия дом, а вкъщи ми бяха казали да се прибера в 8 ч. Малко ми се караха. Гледахме “Иван Кондарев” по телевизията – хубав филм. Ма на мен мисълта ми все другаде хвърка – мисля си за филма, в който ще играя. Страхотно ми се играе нещо любовчица. Пък и мисля, че добре бих изиграла такава роля. Не знам защо, но се засилва у мен желанието да стана артистка...

28 септември 1978 г., четвъртък – голям ден
Утре е петък – имаме такава кофти програма. Вчера беше голям ден – въобще големи емоции.

Прибирам се от училище и мама ми каза, че имам писмо. Питах от кого – отговаря ми – от И. от Пазарджик. После ми каза, че имам и от леля Божанка – от София. И най-после вика – познай още от кого имаш писмо. Аз викам: “От чужбина ли е?” Тя – “Да”! Точно в този момент не си спомням какво казах. Ревнах! Но ми мина през мисълта, че може да е от Аурел.

Когато взех синия плик в ръцете си, плачех с глас и сълзи, а ръцете ми отказваха да разпечатват писмото – така трепереха. А когато го разпечатих и извадих отвътре снимката на моя скъп Пер, ревях, та се късах – от радост, разбира се. Никога не съм плакала така от радост. За първи път разбирам колко са близко радостта и плачът. От едното до другото наистина има само една крачка. Ах, на снимката е чудесен, вълшебен, очарователен. Та аз го обичам. Наистина съм си загубила ума по него. Още от Боровец разбрах. Но тогава не се вълнувах толкова. А от вчера съм като щура. Не мирясвам. Все за него си мисля – за русите му коси, за очите му... Боже мой, дали всичко не е измама? Дали той не ми пише така, както аз си пиша с И. – просто за по-интересно. Ах – къде е Швеция. На колко хиляди километри път. Защо на мен ми се падна това – да мисля за момче, което е толкова далеч от мен. С какво съм заслужила това. Поне да беше от Румъния, от СССР или... А той швед. Сигурна съм, че рано или късно ще си кажем всичко, което може да се каже при такава кореспонденция. И един от двамата ни ще млъкне пръв – може би той. В писмото си пише, че ми е загубил адреса и затова не ми е писал, както обеща, но сега имал голямо желание да си кореспондираме. Как искам и той да ме обича така, както аз него. Сложих си снимката под стъклото на масата в моята стая – да си го гледам. Чуден е, лъчезарен, усмихнат... Най-интересното беше вчера. Като се наплаках пред стреснатата ми майка, като прочетох писмото 100 пъти, примряла от вълнение, станах да хапна нещо. Исках да оставя снимката му горе – на огледалото, за да си я гледам. Но изведнъж тя падна някъде вътре. Ужас! Веднага смених плача от радост с плач от ужас. Проклето огледало. Мама почна да ме уверява, че утре баща ми щял да я извади оттам. Но трае ли ми сърцето цял ден. Едва дочаках мама да излезе. Че като взех една отверка, като закъртих шперплата на огледалото отзад – и така, докато съвсем го изкъртих. Извадих си снимката, заковах отново шперплата, дълго, много дълго я гледах. Чудех се – да я целувам ли, да я милвам ли – какво ли да я правя. Пощурих се. И уж уча, ума, а мисълта ми все там – в него!

... После взех и почнах да му пиша писмо, което завърших днес... Изглежда, съм влюбена. В. ми говори в междучасията, аз уж го гледам и слушам, а мисълта ми все там – все в него. В. иска утре да прави събиране у тях – купил си е нов стереомагнет от 500 лв. След училище той дойде да ме изпрати. Първо седнахме на една пейка срещу пералнята до Миленови. Прочетох му писмото от И., което получих вчера. После му показах снимката на Пер и го попитах дали му харесва, а той само гуши рамене – демек не знае. Питах го как мисли – истина ли е това, което ми пише Пер, и той каза, че една втора от всичкото не е вярно, той ми го пише, защото някога ми го е казвал. Една четвърт: било измама за самия него. Останалото било истина. Т.е. три четвърти е лъжа, една четвърт истина!

Аз искам Пер! Страхотно го искам. Просто изгарям от желание само като го гледам на снимката. Представям си, ако го видя отново пак. Дали съм влюбена?! Кой знае! Въпросът е, че аз умирам от радост само защото ми е писал. Тука има нещо. Защо не се радвам толкова на писмата на Иван или на В. М. Сигурно съм влюбена. Това е единственото обяснение на нещата. Но все пак съмнявам се – сама в себе си. Ще видим – времето ще си каже думата. Но как да го чакам това време, как? Как да скъся тези огромни разстояния? Само един ден е минал, а на мене ми се струва, че са се сменяли сезони, че съм ходила хиляди дни на училище – празна и немислеща за нищо друго освен това. А то беше вчера. Боже мой, какви са тези аномалии? За първи път ли се сблъсквам с такова нещо или само ми се струва. Толкова много мисля, че ми става лошо от мислене. Не зная дали да си мисля за него, да му пиша, да очаквам, да се надявам, или пък да спра всичко, за да не се измъчвам сега, а после, ако разбера, че всичко е било лъжа, измама. Не по моя вина – нито по негова. Просто сме се заблуждавали, че толкова много се искаме. Или пък се искаме, искаме, а той не дойде в България. Когато една любов не се храни, тя умира. Непрекъснато мечтая за него. Как пък успя бе, как успя този маренски дявол да ми вземе акъла. Досега я се е случвало, я не. Как ще я караме нататък – не знам. Все така ли ще го мисля, все така ли ще го очаквам, все така ли ще се вълнувам. Всички останали момчета и момичета губят цената си, бледнеят пред мисълта за него – далечния, непознатия (когото я обичам наистина толкова силно, я не), този, за когото мисля непрекъснато от вчера...

3 октомври 1978 г., вторник
Утре сме “щастливите деца на планетата”. Това е любимият ми лаф от едно скоро време насам. Имаме три часа практика. По биология не изпитвала – днес ІХ “б” ни казаха. По руски и да изпитва, не ме е страх. В момента сме в час по физика. Изпитват двете Росици. Следобед може би ще изляза.

Искам да си купя един червен плат на бели точки. Много е “щур” (хубав – б.р.) за риза. Такава риза ще си ушия. Не знам дали ще стане – възможно е мама да се стегне, да не иска да ми даде пари!

Снощи мама, преди да отиде на работа, излезе надолу и ми донесе две пици с гъби, срещнала някакъв неин бивш инспектор – Д. Той я питал за мен. Бил чул, че съм нещо изключително – голям талант, голяма поетеса. Питал я дали съм хубава като нея. Питал я как съм с успеха и на нея й станало кофти, защото не съм отличничка.

Та тя се обърна към мен с молбата да уча, защото обществеността, по-точно интелигентите се интересували за мене, питали я и тя трябвало да се черви. Мисля си – добре, че не съм грозна – убивах се значи... Когато всичко това е съчетано с другото, получава се нещо много готино.

Напоследък свикнах да пиша тук много. Искам след това да си прибера тази тетрадка някъде и много време да не я видя. Да я извадя едва когато вече позабравя тези нещо и имам особено желание да си ги припомня.

И днес по нищо не ме изпитаха. Пък кой знае – докрая има още 10 минути: може да й кефне да ме изгърми за нещо. Утре сигурно ще ме сефтосат. Но съм спокойна.

Искам писмо от Швеция. В неделя пуснах моето. Непрекъснато мисля за него – далечния, светлия, чаровния, нежния.

3 октомври 1978 г., вторник – 8 ч. 30 мин.
Днес излязох, купих си онзи плат – червения на белите точки, дето сутринта така го описах. Много е адски наистина – хем пък си намерих с по-едри точки...

На връщане се обадих на Румяна. Забрах я към нас. Допреди малко бях с нея. Тя ми разправя какво правили в училище. Още по нищо не е изпитана – и тя като мене е 18-и номер...

Днес братовчед ми Куни и приятелят му Ф. били в Бургас, дошли у нас, докато съм била на училище. Искали от майка ми пари, питали за мен, но тя нещо ги срязала и, изглежда, са се вдигнали. Съжалявам, защото исках да ги видя. Колко е хубаво, че утре сме щастливите деца на времето...

9 октомври 1978 г., понеделник
...

Дявол да го вземе, няма на кого да се опра, на кого да се изповядвам.

По литература урокът ни е за “Характерът в литературните произведения”. Мисля, че е доста лесен. Въобще по литература съм “пълен бог”, както казваха още в старото училище Румен и Емил. Всичко ми е много интересно в часовете по литература. Янкова – много слушам, вземам участие, пък и тя е много умна и умее да работи с нас...

Вчера и онзи ден баща ми заедно с някакъв друг монтираха електрически печки в моята стая и в банята – днес аз сефтосвам тази в моята стая. Много е готина.

Мисля си, кое ли ще е момчето, в което ще се влюбя, а то ще ме довърши съвсем, ще ме излъже така, както аз сега лъжа бедните момчета. Аз си го представям много ясно, направо го виждам пред себе си – много висок – леко изгърбен, ръбат, с най-очарователната ръбата хубост – жилав, с момчешко лице, много весел, много дързък, щур като Таван, страшно влюбен и страшно ревнив, много истински и много прям, по момчешки нежен и по мъжки страстен.  Такъв, какъвто би се разгневил, ако му изневеря случайно, и би предизвикал скарване между нас двамата – много ядосан, с блестящи очи, с присвити устни, с глас – задъхан, на пресекулки. Да тръска глава, да вика и накрая да се обърне рязко и да си тръгне, за да скрие сълзите си. А аз да хукна след него и да го застигна, да го спра и както сме така – на улицата срещу сладкарница “Златната рибка” (т.е. “Шаранчето”), – да вдигна ръце към очарователните му рамене и да се сгуша в него – много малка, много щастлива и много влюбена. Да му кажа с тих глас нещо хубаво и топло. И той изведнъж да ми повярва, да докосне с топли пръсти лицето ми, да докосне с устни косите ми – и да ми вярва, много да ми вярва. После да идем на най-тъмната и най-самотната алея в морската градина, да има лунна светлина – да няма капка електричество – тогава хората изглеждат най-хубави, най-истински. Да бъда с тънка бяла блузка и под нея да прозира тялото ми, да чувствам с всяка своя фибра и най-нежната, почти невидима линия на дланите му,прегърнали ме. И да бъде топло, да знам, че той ме обича, че иска да се ожени за мен, че иска да бъде негова приятелка, сестра, любима, бъдеща майка на сина му, който така много ще прилича на него. Искам после, когато след дълга целувка се разделя с него, да тръгна по главната улица – одухотворена, чаровна само от щастие, усмихната, с блестящи очи, да вървя, да вървя като замаяна срещу поток от хора, да знам, че и той върви така нанякъде, а в устните му горчи вкусът на моите устни. Но сигурно това няма да ми се случи никога. Не, аз не заслужавам такова нещо – прекалено е хубаво, за да се случи на мен. Аз съм долна, гадна. Колко момчета излъгах, колко още продължавам и ще продължавам да лъжа! Още от миналата година! ако има ад, аз съм за там, и само за там. Аз ядосвам толкова майка си, която така обичам. Не знам, дали е възможно някога този грях да ми бъде опростен от някого? Сигурно, не. После аз няма сестра, брат. Живея сама. Стихове не пиша – все едно че крада – не само от себе си... Защото хората чакат от мен, гледат в мен. Дявол да го вземе, за ада съм и толкова. Разбира се, аз не вярвам в бог, но не мога  и да повярвам, че смъртта е край, че когато човек умира нищо повече не му се случва. Не, това не е вярно. Ад и рай може би не съществуват, но след смъртта си хората все някъде отиват, все някъде ги съдят. Та иначе колко грехове ще погълне земята – неосъдени, неопростени. Та нали все някъде, след като умре, човекът трябва да заплати за всичко, което е направил, нали все някой трябва да му опрости греховете? Нима ще умре и край! Колко е лошо така – никой, който е умрял веднъж, не може да се върне между живите и да им разкаже какво е смъртта. Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета...

Твърдо съм убедена, че на В. аз съвсем не му подхождам – така, както той не ми подхожда. На него би му подхождало съвсем друго момиче – голяма симпатяга – голяма сладурана, но доста невзрачно, далеч не красавица, светла, малко ограничена, без тъмни помисли, без налудничави идеи и желания – съвсем обикновена, а в същото време достойна да бъде обичана от него. А на мене ми трябва нещо съвсем друго – аз съм тъмна, неразбрана, искрена, пряма, малко вятърничава, но способна да се влюбва много силно и много рядко. На мен ми трябва страшно, властно, чаровно и смело boy (момче на английски – б.р.), съвсем не обикновен. Как искам да имам такъв, да скитаме двамата – много влюбени, той да ме направи грешница – той, непорочният, истинският! Ах, как бих го обичала!!!

Сега е към 4 ч. 10 мин. В час по химия сме. Изпитаха Елка. Това е добре, защото в другия клас е изпитвала само един, но съм под смъртния страх, че ще изпита още някой и този някой мога да бъда аз (да чукна на дърво, дано не ме сполетява таз беда голяма, защото по химия и физика съм патка слънчасала). Вторият час мина достатъчно мъчително – изпитаха ме по английски – шест без малко (на английски – б.р.). След това аз си бях извадила руския, но оная ме загря и ми направи забележка. Въобще съм “гола вода”. Но това не ме вълнува толкова – за утре ни даде домашна съчинение (на английски – б.р.). Смятам да я напиша повече от внимателно и да вдигна ръка да си я прочета, за да ми пише бележка. Но това наистина никак не е интересно. Обичам дяволски “нека да няма недоразумение” – “Санта Есмералда” (на английски – б.р.) – по простата причина, че страхотно възбужда нервите и въображението ми. Имам чувството, че страхотно ми подхожда – такава една дива, задъхана, бясна, възбуждаща. А обичам да я слушам също, защото дяволски ми напомня онази нощ в дискотеката, когато си загубих ума по онзи маренски дявол. Полудявам от нетърпение да получа отговора му. (Часът по химия още не е свършил.) В час по химия винаги имам чувството, че съм попаднала на някакво чуждо място, където съвсем не ми е мястото, където всичко ми е далечно и непознато и нищо не ми се отдава. Колкото повее часове минават, толкова повече й изпускам края на тази маренска химия, дявол да я вземе. Виж – физиката по ми върви. Звънецът би! Най-после!

5 ч. 20 мин. – по алгебра ни даде контролна, без въобще да ни предупреди. Гадно! Поне да ни беше казала миналия час. Въобще си нямам понятие какво съм изкарала. “О, небеса! О, боже!” (на английски –б.р.). Преместих се нарочно на последната мас, която в нейните часове (на М.) винаги е свободна, за да напиша тук. Когато тя ме попита защо съм се преместила, аз й казах, че съм го направила, защото ми е станало съклет. Тя ми пусна едно  “Добре!” и това беше целият ефект. Дявол го взел, часът свърши. Наистина се пъкалдисах и баялдисах. Ръцете ми са целите мокри, краката – стъпалата – също...

Имам страшно главоболие...

Искам да отбележа, че напоследък се разбираме много добре с Драгомир, с Юри също, а Драго имам чувството,че доста ме харесва по външен вид – разбира се, не искам да кажа, че е влюбен в мен или нещо такова. Просто ме харесва като външност. Забелязвам също, че озлоблението на момичетата още от бригадата изчезна и сега добре се разбираме с всичките – Ваня, Мая, Светла.

Л. иска да прави някакъв поетичен кръжок, но аз най-умело изкръшках. Беше ми казала да й се обадя след втория час, но аз не си направих този труд. (В момента ми мирише на ябълки...)

Най-после политинформацията свърши, но до края на часа изглежда има още доста. Седя си на последния чин. Всички са много изморени, но весели. Тук е полутъмно. Изпитвам някакво смътно желание да хода, да се шматкам, с навити ръкави, с пуснати коси, да бъде топло по главната... Но, уви – неосъществимо.

10 октомври 1978 г., вторник – 1 ч. 20 мин.
След малко тръгвам на училище, а съм в леглото по нощница. По география – първия час – тъмна Индия. Дано не се сети за мен, боже. Мило дневниче, мисли за мен днес – първия час – периода между 1 ч. 30 мин. и 2 ч. 15 мин. Не позволявай, моля те, да ме изпитат – нямам абсолютно никакво желание. Виж, по английски по се ядва – по български и по история също, но тази гадна география и физиката. О, боже, как ли ще свърши този ден – ум не ми стига. Дано ако ме изпитат въобще по нещо, то е български или пък история – в краен случай по английски на домашната. Дори и по физика – иди-доди – но тази география точно пък първия час. По дяволите. Трябва вече да ставам – ще закъснея. Ще умра от притеснение! О, боже!

Най-големият кеф беше, че по география ме не изпита, макар че гърмя целия час – от първия урок, който бяхме взели от началото на учебната година, до последния. В момента имам литература. Това може само да ме радва, защото Мариета стои на дъската и трепери, а аз си седя на четвъртия чин с Жана и си пиша по най-невъзмутим начин, който може да съществува.

В момента – по история сме с Жана на първия чин. Умирам от хумор...

Нагърмяха вече четирима човека по физика, както са изпитвали и във “в” клас, че и при нас повече няма да изпитват – ега си кефа. Утре сме “щастливите деца на времето”. Още от миналия час се е стъмнило, защото дните са твърде къси – идва зима, ааа, зима идва.

Горкото Светле! Измъчиха го на дъската. Ваня избута. За Елка и Диана не разбрах.

Навън е пълен мрак. Кабинетът има много приятни на цвят тъмнозелени пердета. Винаги денем този кабинет страхотно ме е потискал. Никога не съм знаела, че е толкова приветлив и дружелюбен (толкова рядко са дружелюбни с нас – учениците). Плаче ми се от умиление. Над черната дъска е написано на бял картонен плакат: “Ние побеждаваме природата, като разкриваме законите – Ленин.” Цветът на буквите е съвсем като блузката на физичката – хармонията е пълна. После Диана, която все още изпитват, е със синя престилка, Ленин е написано със същия цвят синьо – отново пълна хармония. Въобще никога не съм виждала амфитеатралния, малко прекалено голям кабинет по физика толкова наш, толкова приветлив, толкова обещаващ. Тук всяка мас, всеки портретна велик физик ежедневно е свидетел на много изпитвания. Кога ли ще си спомням с умиление за всички тези часове, за всички тези вълнения, преживявания. Но най-важното е, че най-после всичко свърши за днес. Трудният учебен час е към края си. Остават още няколко минути. Изцедена съм като лимон... По дяволите тази физика. Най-после звънецът – вечният спасител за нас, добрите деца!

Сега е към 9 ч. 30 мин. В стаята е доста топло – допреди малко горя печката. Мама винаги е вечер на работа, а татко една седмица вечер, една седмица до 2 ч. До края на седмицата ще бъда сама вечер. Това ме радва по простата причина, че ми е много спокойничко така – самичка. Не знам защо, но имам леко главоболие. Днес беше много напрегнат ден – чудя се как издържах. Утре май няма да сме “щастливи деца”, защото по практика оная ще изпитва (дяволите да я вземат). Като си върже косите с една широка панделка и си въобразява, че от нея по-голяма красавица няма. Ега си самочувствието.

Очите ми се затварят – много съм изморена. В момента слушам “Пух”. По цял ден да ги слушам, пак няма да ми омръзнат. Писмо и сега – вечерта, като се върнах от училище – нямах. Това ме измъчва. Така го чакам това Перово писмо, така го чакам, че имам чувството, че косите ми ще побелеят (на 16 години), докато го дочакам. Прави ми впечатление, че Сийчето от нашия клас е започнало много да учи. Горкото...

Както си пишех, и химикалът като ми се разскърца – и сега пиша, а той скрибуца. Време е майка ми да се върне от училище (на английски – б.р.) Не я очаквам с много нетърпения. В петък ще има родителска среща от 18 ч., а и двамата са на работа. Това вече е наистина абсолютен, пълен кеф! (Блажени са верующите – добре, че вярвам!) Мама се върна и аз с възможно най-високия патос описах часа по география. Много ми се спи, а и главата доста ме боли. Този маренски “грамофон” ме ядосва – същински трактор – такива звуци издава – като че ли земя оре. При това движи по-бавно, отколкото трябва. Свикнах да слушам някои песни така – забавени – и ако ги чуя нормално, сигурно няма да ми харесат, ще ми се стори, че са на неправилен оборот.

Времето все още е слънчево, топло, макар че нощите започнаха постепенно да захладняват. Ех, тази маренска бургаска есен!!!

11 октомври 1978 г., сряда
Часът е девет. Слушам “Музикална стълбица”. В стаята гори електрическата печка. Снощи сънувах Пер. Сънувах го много гадно. Сънувах, че се омишинил, сънувах, че е много по-нисък от мене, че е грозен, че ми е обърнал малко внимание. Сънувах го с Владимир – вървят напред значи, а аз отзад ги наблюдавам и отсъждам. После аз отидох при него и го запитах дали има желание да си пишем. Той отговора с “Да, разбира се” (на английски – б.р.), но със своя вечен, въздържан глас, в който няма нищо обещаващо. Непрекъснато мечтая как бих могла да го срещна лятоска из бургаските улици – пак с неговите готини дънки и червеното му яке. Ееех. Любов, любов. Интересно е, че колкото и да се мъча, не мога да си спомня как точно се озовах в ръцете му по време на най-хубавия блус в живота ми. Спомням си, устничката му беше цепната точно по средата и като бяхме зад вратата на дискотеката, аз прошепнах “Бедната ти устничка” (на английски – б.р.) Той ми каза: “Ти си много красива” (на английски – б.р.)... И на мен ми стана хубаво, хубаво. Защо трябваше да бъде толкова хубаво онази нощ, та толкова да съжаляваме сега за нея?! Ще се повтори ли някога? Ще имам ли някога по-хубава от нея? По-истинска?! Когато си тръгнах сутринта от боровец, още сънена, недоспала си от нощните Бясове в дискотеката, имах чувството, че всичко съм сънувала, че всичко съм измислила. Че всичко това не е съществувало, защото малко неща в живота и реалността са толкова хубави и толкова истински. Само това, че когато излязохме вън, зад реалността са толкова хубави и толкова истински. Само това, че когато излязохме вън, зад ресторанта, аз почнах да треперя от студ, ме караше да чувствам, че всичко се е случило, че всичко е било предопределено за мен, точно за мен и само за мен – за нас двамата. С кого ли е той сега? Какво ли прави? Мисли ли за мен? Какво ли чувство изпитва, когато си спомня двете последни вечери (на английски – б.р.). Какви ли руси красавици го гледат влюбено и той е готов да тръгне с тях на края на света? Какви ли устни целува, каква ли нежна снежнобяла кожа милва, какви ли сини очи го карат да подлудява и го отдалечават от мен? Дали въобще си спомня за мен – тъмната, непознатата, неразбраната... Какво ли мисли за мен? Боже, защо е толкова далече? Швеция, тази студена, противна страна! Как я мразя!!! Кога ще дойде писмото му – най-болезнено дочаканото писмо в живота ми, макар че още съвсем не съм го дочакала и дали въобще ще го дочакам – кой знае?!? Но всъщност много е хубаво да очакваш нещо много скъпо от много далече. Сигурно, когато го получа, сили няма да имам да му се израдвам! Отсега дъхът ми спира, пък тогава – не знам. Само дано не плача, както когато получих първото му писмо. Боже, боже, дъх не ми остава! Пък ще видим нататък.

Научих си по руски език. Дано ме изпитат и ми пишат шест, божеее! С този мой Пер още малко, значи, в бог ще повярвам. Пък кой знае какъв е дрисльо. Тогава той ми заяви, че ако му се случи нещо в дискотеката, ако само някой го закачи, неговите приятели щели да го убият. Когато си отивахме към хотела, си говорехме за училището в неговата страна. Малко преди това един от руснаците ме черпи с половин праскова, аз предложих и на Пер, но той се отвърна и по лицето му се четеше най-голямото отвращение, което може да съществува. А защо – това един господ знае, пък и той я знае, я не знае.

Косата ми днес е мръсна, но баща ми нещо бъзика бойлера, та не мога да вляза и да се изкъпя! Нищо, и утре е ден, както казва дядо ми – народът. Вчера и днес си прочитам по малко от “Морски приказки” – Н. Райнов – само за удоволствие. Наистина е голямо удоволствие. Да видим днеска какво ще ни поти. Ах, тази наша съдба – “Съдбата на ученика”. “Любовта боли” (английски – б.р.) – наистина боли дяволски. “Любовта боли” (английски – б.р.) – дали започва, или още не – не зная. “Цъфти в нас” (английски – б.р.) – в никой случай не мога да се съглася, че любовта би цъфнала специално у мен – невъзможно, абсурдно. “Любовта избухва изведнъж” (английски – б.р.) – виж така съм по-съгласна, дявол да го вземе... Ах, това маренско парче “Аз знам” (английски – б.р.). Мога да полудея, като го слушам. На бригадата пък ревях, като го слушах. Голям чалдук съм и това си е – сама не мога да се разбера. В момента слушам Виктор Хара! Страхотно хубави песни – пък и той си пее хубаво.

12 октомври 1978 г., четвъртък
Хладна сутрин. В момента е точно 7 ч. 15 мин. Дори слушам “Дела и документи”. Вчера по практика въобще не ми се падна високата чест да ме изпитат по простата причина, че не изпиваха никого – въобще онази я нямаше в завода, където работихме. Там беше много интересно като за първи път...

...

Това е най-зловещият час по физика от началото на годината досега. Точно по средата внезапно ме обхвана ужасяваща мисъл, че първата тетрадка (дневникът), в която съм “изляла душата”, е останала на масата в моята стая. Проверих си в чантата с треперещи пръсти и установих, че наистина я няма. Но най-зловещото е, че може да не съм я забравила вкъщи, а просто да съм я загубила някъде... Това ме влудява. Цялата треперя. Не ме свърта на едно място, не мога да се съсредоточа в новия урок, не мога да мисля за нищо друго, задъхвам се, гърдите ми са като изгнили, сърцето ми сякаш прескача. Наистина ще полудея. Пиша и не мога да спра, като че ли това ще ме облекчи. Днес специално направо се разстроих психически. Премалява ми. Почна да ми чернее пред очите. Аз трябва да се върна вкъщи в междучасието, на всяка цена, на всяка цена трябва да се върна. Мисълта, че в момента майка ми чете най-интимните неща, разбира много неща, които даже пред себе си ме е срам да призная. Как можах да я забравя, как можах. Толкова я крих, душата си описах... О, боже! Просветление. Та аз я прибрах, мушнах я между моя лексикон и лексикона на Кремена. Колко съм глупава! Колко съм разсеяна днес. Тъкмо бях почнала да плача. Тези дни нещо ми става. Не, може би сутринта от притеснение, че не можах много време да си науча по химия, се разстроих.

...

Главата ме боли, все едно че дълго, дълго съм плакала. Трудно издържам. По дяволите всичко. Даже няма на кого да се оплача, изповядвам. Трябва да си мълча, и толкова! Звънецът би – физиката свърши. Все още не съм изпитана. Това е добре...

Хайде сега да видим какви интересни ситуации ще възникнат в процеса на работа! – това го каза току-що мое височество, въздъхвайки облекчено след факта, че позована, Ваня стои на дъската в час по планиметрия. Емоции! Емоции! Какви неща стават по големия свят – просто да не очакваш. Идва в междучасието при мене моята “скъпа другарка” от млади години Маичка с цел да ме навести – зер откога не сме се виждали. Че като се разцелувахме – стой, та се дръж. В това същото време Янкова кибичи пред вратата и се смее с усмивка 22 карата. Разбира се, на мен ми стана много интересно и точно затова продължих да се целувам. Влизаме в час по литература и Янкова ми сподели в присъствие на цял един девети “г”, че щяла да ме изпита, но в момента съм била прекомерно възбудена. От това по логичен път достигнах до смелото решение и същевременно разрешение на въпроса: утре ще се усмихвам, ще се преструвам на затруднена и крайно развълнувана в периода по време 3 ч. 20 мин. и 4 ч. 5 мин. – вместо английски “б” ще имаме литература. Това може само да ме радва! Дано избутам гот.

Как ми се пее – две не виждам!

...

Вече е към 10 ч. Всяка вечер почнах да сънувам дълги и свързани сънища. Пууу! Да опустее макар и белята! – както казва милата ми стара-майка. Чернее ми от глад. Отдавна не съм яла. Още съм с плитки – от училище. Много се чудя и се мая какво ли щеше да бъде, ако имаше вълшебни кибритени клечки – чупиш ги, в същото време си казваш дадено желание е и то ти се изпълнява. Мисля си, ако например имам възможност само за три желания – имам три клечки, – какви ли ще са ми желанията? Първото ще е – да стана голяма поетеса, второто – да имам щастлива любов, а третото – мама и татко да са живи и здрави много дълго време още. А ако имам възможност само за едно желание, то ще е: да съм вълшебница и да мога да  направя чудеса. А ако стана вълшебница, ще преобърна света с главата надолу.

14 октомври 1978 г., събота
Изглежда от утре сме на бригада, защото часовете днес са по 20 минути. Днес сутринта у нас се изтупката Емил – братовчед ми – и приятелят му от Пазарджик. Не знам защо, но ми стана много гадно. Никак не желаех това идване. Емил ми е много симпатичен, харесва ми въобще, пък и ми е братовчед, а онзи ми е много неприятен, при все че някога съм го харесвала. Не че сега не е готин, готин е, но мен това не ме грее. Аз искам Владимир или П. Особено В. Каквото и да пиша за него, той е добър и аз го обичам като добър свой приятел, към когото винаги бих могла да се обърна за помощ, към когото винаги бих могла да се обърна за каквото и да е, от когото никога не ме е било страх – че ще ми направи нещо или че ще поиска нещо от мен, което не бих могла да му дам. Бих искала, докато се влюбя силно и истински – за първи път – в някого (но той трябва да е бог, за да се случи това), а бъда с него, с него, с него, с него и само с него.

15 октомври 1978 г., неделя
Днес е първият ден от есенната бригада. В село Грозден сме. Това ме изпълва с прекомерно голям кеф, защото очаквам, че всичко ще бъде, както през лятната бригада – строг военен режим – не можеш да мръднеш на свобода.

16 октомври 1978 г., понеделник
Снощи беше много готино. Толкова много бяс на едно място – скачахме, танцувахме, бесняхме, зачервени като алабаши (нарочно използвам такова сравнение, защото не зная цвета на алабаша). Бяхме потни, потни, чудни. В. ме покани да танцуваме един блус, аз му отказах, но после ме покани един от Механото и изиграх един чудно нежен блус. Обещах му още танци. После – за втори път – ме покани пак В., аз отказах, един друг, аз и на него отказах, а третият, който ме покани и приех – това беше Д. – този, с когото танцувах първия път. Беше много, много, адски хубаво. После втори, трети, четвърти танц.

В момента слушам “Пинк флойд” – не очаквах, че ще ми хареса, но вече факт. Днес ни разсипаха от бач. Набрахме по 40 кофи грозде. Тази вечер имахме забава в Механото – в нашия лагер, но тя свърши много бързо.

17 октомври 1978 г., вторник
Днес е абсолютен кеф. Останах сама дневална. Сама съм в целия лагер. Слушам “Смоуки”, това са моите любимци. По сто пъти на ден да ги слушам – пак няма да ми омръзнат. Като дневална трябва да седя отвън, но не мога да чувам добре магнета – предпочитам тук – на Жаниното легло, което е до моето. Магнетът е до мен. Непрекъснато го въртя – за по-интересно. Искам “Какво мога да направя” (английски – б.р.), тя е страхотна.

...

Домъчня ми за мама. Точно преди да тръгнем на бригада, тя си беше купила чудесни жълто кафяви велурени ботушки, много им се радва, те наистина са страхотни. Ако не бяха с високо токче, бих ги носила и аз, но не ми отиват – ставам прекалено висока и тънка.

Искам пак да пиша за това колко ми е мъчно и тежко, че постъпих с В. така... Дали ще ми прости някога...

...

21 октомври 1978 г., събота
Днес в 3 ч. 30 мин. си пристигнахме в Бургас от бригадата. Аз разказах на мама за това, как сме прекарали там, изкъпах се и сега – с ръце изпорязани, черни, много захабени и много напукани, сядам да напиша нещо тук. Много съм изморена, та не знам дали няма да се откажа от писане по никое време. Скоро ръцете ми не са били толкова груби. Добре, че поне сърцето ми е станало още по-богато, по-нежно, пълно с много нови малки детайли, много чувствително. Мисля си – колко интересно нещо е човекът – никой не може да го разбере. Сега е 18 ч. 30 мин. Много се разочаровах, като се върнах и мама ми каза, че няма писмо от Пер. Толкова го исках. Връщам се значи, току-що слязла от рейса, идва В. да ме изпрати – носи ми кафявата чанта, а аз неговата черно (защото е значително по-лека, по този начин ми помага), вървим, вървим, аз си мисля – ще намеря ли на масата един син плик, който толкова очаквам и толкова желая и който трябва да измине толкова път, за да попадне в моите загрубели от бригадата ръце. Кака го жадувам – свят и се завива.

22 октомври 1978 г., неделя
Вече е 10 ч., навън е мрачно и хладно. Вятър не духа. Не е шумно. Не е студено. Довечера ще ходя на кино – на “Тоска”.

26 октомври 1978 г., сряда
Вече е към 11 ч. 30 мин. Много съм щастлива. Имам писмо от моя скъп Пер. Толкова много го чаках. И ето – най-после – получих го. АЗ пуснах моето писма на 1 октомври, значи едно писмо и отговорът му пристигат за 25 дни. Срок немного голям – но това е така, ако ми пише веднага. Може би три дена само след като е получил моето писмо, ми е пуснал отговора си – писал го е на 15 октомври. Просто си нямаш представа колко съм щастлива (отново разговаря с дневника си като с живо същество – б.р.). Сутринта излязох да си купя кисели краставички и домати от зарзаватчийницата. Тъкмо се връщам и поглеждам с надежда в кутията (зер откога очаквам това писмо) и – о, боже! Познатият син плик – така желан, така очакван. Това писмо мислено си го съставям от мига, в който пуснах своето. И после, като си представя, че той е държал този син лист с бели цветове горе – докосвал го е така, както би докосвал моите коси. Изгарям за него. Така го желая! Чудя се – кога ли ще свърши всичко това, – защото все някога, ако не се видим (да чукна на дърво), ще се изчерпаме и някой няма да отговори (сигурна съм, че няма да съм аз). Той ми пише, че може би две години няма да идва в България. А аз така го искам. Дано само е истина това, че и той доста си мисли за мен. Ох, пък като си помисля колко е красив – кръвното ми се вдига, лошо ми става... Тези радости, свързани с неговите писма, ще запазя в сърцето си като нещо много скъпо.

...

През най-големите изпитания, които могат да споходят човека в простата история на неговото човешко съществувание, минава сега бедната моя момичешка душа (вече се принуждавам да пиша глупости по простата причина, че само мъдрите и разумни неща притъпяват и най-хубавите неща у субекта – глупости, те са за това – да не губи човек добрия си вкус към хубавите неща.) След това смущава ме мисълта, че нищо не остава скрито от зоркото око на вечния мой, единствен В. Бе, дявол да го вземе, няма ли да свърши този гаден “практически” час. Такива неща се случват (специално на мен) по веднъж на месеца – ето защо днес съм между осемнадесетото и деветнадесетото небе – и всичко това заради едно момче, което не познавам.

27 октомври 1978 г., четвъртък
...

Как ми се пишат хубави стихове! Дано напиша...

29 октомври 1978 г., неделя
Часът е 9. Вън е много студено, духа страшен вятър. В моята стая си е топло – гори електрическата печка. Аз не съм си вдигнала леглото. Със снимката на Пер в коленете ми сядам да напиша нещо. Вчера до обяд завърших своето стихотворение “Илиада”. Стана завидно хубаво. Мама доста го хареса.

Снощи бях на рожден ден на един Марев – приятел на В. Не беше готино. Само музиката – едно блусче... Там беше Елжана – дето бяхме в една детска градина, Ира от ІХ “в” клас, Станимир от “б”, Стоян и разни други, които не познавам, но измежду които имаше и такива, които ми харесаха. Например едно момче с оранжева блуза, плътни устни и прическа “италиано”. Поседяхме до 8 ч. 30 мин. и си тръгнахме (по мое настояване, разбира се).

...

Вчера си купих хубава бродирана носна кърпичка за Пер и картичка с две котета – черно и бяло. Изпратих – грешка, ще му изпратя – писмото си до него днес – следобед, като излизам (ако въобще излизам, мама както ми се стяга – не ми мирише на хубаво). Вчера си купих и дезодорант “Интим” – това ме радва – мирише божествено – на нещо като праскови – поне на мен ми се струва така, много нежна миризма. Струва 4 лв. Аз имах този ден 5 лв., но помолих Славчо да ми услужи и той ми даде 10 лв., а аз му дадох моите 5 и така се оправиха нещата. Гладна съм. Часът е 10 и половина. Какво ли ме чака днес. Като си помисля само лани по това време колко по-малка бях, и ми става умилно. Но нищо не губя от това, че съм станала по-голяма. Пък и аз не съм пораснала чак кой знае колко. Това се изразява главно в стиховете, които пиша сега, в желанията...

...

Предчувствам, че идват хубави дни. Винаги съм очаквала тези хубави вечери, които започват още от 5 часа и е студено, студено по главната улица, а хора – навсякъде – не можеш да се разминеш. Вече три вечери си правя нагревки на кварцовата лампа и се чистя с бадемово масло. Лицето ми се изчисти и стана по-привлекателно. Това не че ме вълнува толкова, но все пак – всяко момиче би искало да бъде хубаво.

...

Часът е 1 и половина. Сутринта мама и татко лека си пийнаха. Беше много весело. Ядохме пържени гъби с масло.

...

Днес започнах едно ново стихотворение “Рай” – сега искам да го продължа – да видим какво ще стане. Напоследък пиша много дълги стихотворения – всъщност съм написала само “Моят ад”, “Илиада” и сега това, с работно заглавие “Рай”.

...

30 октомври 1978 г., понеделник
Утре имам кофти програма – трябва да пиша тема за Ахил и Агамемнон – аз имам вече написани два листа – утре ще продължа. Тази вечер си пуснах писмото за Пер – кога ли ще получа отговора? В момента, в който го пуснах в кутията, до аптеката срещу кино “Родина”, зачаках Перовото писмо – има сега цял месец да разказвам в разни тетрадки как го очаквам.

...

Тази вечер след училище ме чакаше Д. от Механото, дето се запознахме на бригадата. Симпатяга – стои на парапета и ме чака. Отидох при него, уговорихме се за тази вечер в 7 ч. 30 мин. и аз тръгнах надолу с Владимир. След като си пуснах писмото, отидохме в градинката срещу Младежкия дом. До 7 ч. 10 мин. си бях вкъщи, облякох се със старото дънки и бялата жилетка, пуснах си косата (мама днес ми я подстрига поне със 7 см), казах на баща ми, че отивам у Румяна да взема “Илиада” (а аз я бях взела още на отиване към къщи), и отидох на среща с Д. Прибрах се в 8 ч. 30 мин. Не ми се кара баща ми, който тази седмица е сутрин на работа и вечер си е вкъщи.

Веднага седнах да пиша тема за “Илиада” и забравих за Д.

Снощи никак не ми вървя в писането на “Рай”, но днес преди обяд написах още два куплета и един в училище. Да видим утре какво ще ми се случи. Уговорихме се с Д. да ме чака пред училище в 7 ч. Да видим какво ще стане.

2 ноември 1978 г., четвъртък
Страхотен терор! Ще полудея. В момента имаме час по химия – току-що започна. Още никого не са изпитали. Ще ми се пръсне сърцето.

Вече са минали към 10 минути. Ваня и Марчо кибичат на дъската. Боже, боже, никога няма да разбера тази гадна химия. Всъщност не ме е грижа за нея, но влиза в дипломата и заради нея ще трябва да се явявам на матура.

Времето е вече хладно. Днес си облякох бялата рокля – без ръкав под престилката, не си сложих никаква връхна дреха, защото шлиферът ми няма емблема. По дяволите – много ми е криво заради тази химия – върнаха ни тетрадките с лабораторните упражнения. Цялата ми е червена – червеното ми е повече от синьото. Дявол да го вземе! Само поезията ме теши. А все още не съм свършила “Рая”. Тази вечер ще се позанимая с това. Дано успея.

Тази вечер Д. пак ме чакаше пред училище – на парапета. Само че аз се изхитрих. Като някой лалугер се подадох навън и като го видях – хайде с Владо от другия вход и отзад – там пък Пешо чака Албена. Хумор, сатира и забава! Оттам си минахме по нашия път – откъдето винаги си тръгваме. Отбих се у Мая, но тя горката – в болницата. Като минавахме край Румянини, я срещнах – отиваше на курс по английски. Голям кеф! Никак не очаквах,че онзи така ще ме търси.

Вчера – на практиката, бях с бяло дънки, бяло поло, розовото манто и белите тиранти. А вътре в завода си сложих бялата престилка, навих си дънките – отдолу бях с ботуши.

Имаме страшно готино шефче, но то ни беше миналия път – в тяло е същинската стойка на Тиберков, а в лице е много чаровен, изключително. Със светли очи, с великолепни устни, с нещо много специфично в брадичката. Мисля, че му е като на Албена – с дупчица или с резка по средата. То ме погледна благосклонно и това ме зарадва. Съжалявам само, че ни го смениха с един друг – с комарска физиономия, който предчувствам, че ще бъде много строг и взискателен.

Изморена съм – по-точно очите ми са изморени. Татко купил едно огледало с форма на осмоъгълник, което аз си прибрах в моята стая без много-много приказки и сега се оглеждам през две минути. По радиото в момента пеят “Златни струни”, някаква много хубава песен. Не знам защо, но в момента всичко ми напомня за зимата, когато бях в VІ клас, когато четях като луда “Синовете на Великата мечка” и треперех като влюбена в главния герой – красивия индианец, и в Дийн Рид. Тогава точно разтягахме с мама дивана и спяхме двете заедно. Гореше нафтовата печка. Сега е доста по-различно и все пак има нещо общо.

3 ноември 1978 г., петък
Сутрин е. Днес ще имаме два свободни часа, но за сметка на това – при онази кобра с червеното лице...

Вече е 21 ч. Днес след четвъртия час – в 5 ч. 10 мин. ме чакаше Д. Траяна го срещнала сутринта – била в Механото и го срещнала, а той й казал непременно да ми предаде, че в 7 ч. цял да ме чака, но тя му казала, че ще имаме само четири часа, и той, горкият, чака ли, чака. Всъщност не е горкият – не е лошо момчето. Грабнахме се с него значи – той ми взе чантата, и отидохме да ядем пици до гарата – от много време насам не бях ходила с друг освен с Владимир. Той е абсолютен джентълмен – въобще не ме остави аз да нося някаква пица или швепс. След като се нахранихме, след дълги колебания къде да идем, решихме да отидем на кино... По-скучен филм не съм гледала... Той си ходи все така с вишневочервена блуза и кафяви джинси, само че и с една полушубка, която, като излязохме от киното, облякох аз, за да не ми е студено, и кой знае каква скица съм била...

...

4 ноември 1978 г., събота
Все още не съм завършила “Рая”. Това ме влудява. Имам написани седем куплета. Трябват ми още два-три може би. Ще го завърша – сигурно днес и утре. Дано днес по нищо не ме изпитат. Иначе съм гола вода. Домъчняло ми е за Дора.

Преди малко сложих кварцовата лампа в моята стая под електрическата печка и тя се стопи от едната страна, но пак работи – значи нищо й няма. Може би вече наближава 10 ч. Гледа ми се някакъв хубав филм, а за бога – дават само блудкави и постни.

“Трампата” още не е излязла – това съвсем ме влудява. Докога ще я чакам. А това, че вече няколко дена не съм писала за Пер, не значи, че не чакам писмото му като луда. Само при мисълта, че след около 20 дена в нашата кутия ще се засинее пликът, докосван от неговите ръце, ме кара да треперя.

В неделя няма да учим!

4 ноември 1978 г., събота
В неделя така или иначе няма да учим, зер така са казали шефовете – но поне във вторник ще си починем. Дявол да го вземе! Стихотворението “Рая” бях принудена да го напиша в тази тетрадка, защото онази ми свърши по никое време, когато бях до под кривата круша. Пък и тук е най-подходящо. Дявол да го вземе! Днес по нищо не ме изпитаха и слава богу! Ако ме бяха гръмнали! Часовете по английски са ми жив кошмар!... И то заради тази... Така съм отчаяна, така ми е постно – ужас! Единственото хубаво нещо, което ме крепи и ме кара да се чувствам не дотам нещастна – това е поезията, при все че все още не съм завършила “Рая”. Остават ми някакви един-два куплета. Всичко друго ми тежи, измъчва ме. Утре съм на театър – на “Сако от велур”...

Хванах по радиото интересна станция – поне още малко музика да послушам! Не ми се спи още!

5 ноември 1978 г., неделя
Тази сутрин станах в 7 часа. Навън не е по-топло, но не е и студено – тези дни ходя на училище само по престилка, а отдолу – с роклята без ръкави или една друга бяла блузка с розово по края. Закусих пица – от вчера на обед – и пържени гъби. Все още не съм завършила “Рая”, но днес вече е краен срок – трябва да го завърша, за да почна ново стихотворение, което вече дори знам за какво ще бъде – мама ми пусна идеята, – за поезията, но много интересно.

Утре сме сутрин на училище. Трябва пак всяка сутрин ведрина да правим. Тези даскаля се чудят пак какво да измисля, за да ни затормозват. Пък и Берберова като застане на вратата, все с плитки трябва да идвам и после да си слагам шнолата, като вляза...

Ура, завърших “Рая”. Стана хубаво – мама много го  хареса. Сега смятам да започвам ново. “Рая” е десет куплета, всъщност не – девет куплета.

Днес си правих четвърта подред нагрявка на кварцовата лампа. На лицето – 4 минути, на гърдите и на гърба – по 5 минути. Имам чувството, че на лицето изгорях – малко ме смъди. Понятие си нямам в момента колко е часът. Би трябвало да е към 3, но може и да е далеч по-късно...

Така съм зажадняла за хубава музика, а като нямам хубава музика, т.е. като нямам магнетофон – няма и да имам хубава музика. Не познавам такива хора, от които бих могла да взема плочи, които да слушам на разбъзикания си “грамофон”, който бучи като трактор.

Къпах се – измих си косата със зеления шампоан на мама – дето не знам си кой й го подарил. Навих си я. Да видим довечера дали ще е хубав театърът “Сако от велур”. Искам да изляза още в 5 м. с Вл.

6 ноември 1978 г., понеделник
Утре е велик празник – 7 ноември. Велик е и защото няма да учим. Това е добре – голям кеф. Днес по нищо не ме гръмнаха. Остава ни един от най-скучните мъчителни часове, а именно – час на класния. Много го мразя. После ще имаме кръжок с Искъров. Снощи театърът беше не дотам лошав.

7 ноември 1978 г., вторник
Снощи излязох с бялото джинси, бяла ризка и синьото яке със сърцето. Хората се звереха като невидели, защото по това зимно време съм излязла с бял панталон. Непрекъснато въртя “Диана експрес”. Две-три песни много ми харесват – “Без теб”, “Майчице свята” и още една, втората. Другите не са готини. Днес си стесних зелените джинси и кафявите на тропоска. Зелените станаха хубави.

9 ноември 1978 г., четвъртък
Вчера започнах ново стихотворение – за поезията. Написах три куплета, а днес четвъртия. Каква ли ще е радост, като го завърша?! Боже, боже, така искам да излезе много хубаво, както другите три. Искам да направя цикъл от по-дълги поеми. Вече имам три – “Ад”, “Рай” и “Илиада”. Това ми е четвъртото от цикъла. Другите две са по девет куплета, първото е значително по-дълго, а това не знам колко ще излезе. Дано само стане хубаво. Така искам! До неделя трябва на всяка цена да го завърша. Но дали ще мога – кой знае???!!! Не, трябва да мога. И предните две стихотворения завършвах до неделя. Какво ли ще стане? Ще видим. Утре няма да учим. Ще имаме спортен полуден – в чест на не знам си какво. Артисаха историята, географията, урокът по алгебра, контролната.

Снощи излязох за първи път с кафявото джинси, вече стеснено. Много ми отива. С бялата жилетка. А в сряда бях със зеленото. По много гаден начин му се развали ципът. Нищо – аз да съм здрава – нали? Но това не е интересно! А сигурно утре ще бъде много интересно на спортния полуден. Сега е към 20 часа.

Вече имам пет куплета от стихотворението си “Поезия” (работно заглавие). Дотук мама го харесва, аз също...

Тази веер си измих главата – нали утре ще имаме спортен полуден, мога да бъда и с пусната коса. Първо хич не се харесвах, както ме подстрига мама – на черта, но постепенно свикнаха, пък и тя ми се оформи хубаво, поднови се, вече не цъфти – разцъфтяното е отрязано. Та колкото до стихотворението – добре върви...

12 ноември 1978 г., неделя
Утре съм сутрин на училище. Пак ще трябва да ставам рано. Много мразя така. Но какво да се прави – такава е съдбата на ученика... В момента се мъчих да хвана някаква готина станция по радиото, но, уви – не успях. Искам да разкажа нещо повече за вчера, защото беше доста интересно. Като се върнах от училище, се изкъпах, измих си косичката и буф – у В. на събиране. Омръзнало ми беше все за него да ми говори... И накрая реших да отида пък, всъщност реших не да отида, а да му кажа да го направи. Та значи отива у тях. Майка му и баща му ги няма. И, разбира се, дядо му и баба му спят в тяхната стая. Най-напред заварих И. Т. Това беше най-желаното. Будалкахме се нещо (не помня какво). Той четеше вестник. Аз знам, че той ме харесва. Още от началото на миналата година. Иначе – в подготвителния клас, когато даже седяхме на един чин – не. Аз влязох и понеже се бях облякла по-навито (с кафявото джинси, бялата ризка и тирантите), той почна да ме оглежда. Знаех, че в момента му харесвам много. Пък и той е свикнал да ме гледа само с ученическата униформа – престилката. Аз започнах да циркулирам из стаята, не сядах (главната причина за това е, че са ми много тесни и блузката и джинсите, та ако седна, ще ги спраскам). Съвсем скоро след това дойде Петко – избръснал си главата – ега ти майтапа. Той също започна да ме разглежда. Знаех, че и на него харесвам. Това ми го е казвал В. – още преди, че Петко ме смята за голяма мадама, и такива работи. И. Т. си тръгна. Позвъни се. Дойде  Ц., само че с мадама, която между другото има хубаво тяло, но за сметка на това в лице е грозна като вещица. Започна да става интересно. Гледахме “Робин Худ”. После отидохме в стаята. Почнахме да танцуваме. Беше хубаво. Разиграх се много. После Петко отиде да си изпрати мадамата на гарата. Танцувахме до премала. Ц. гледаше само мен. Танцувахме само на “Есмералда”. Бесняхме. Мадамата му се оказа малко (май не много малко) пренебрегната. От една страна ме гледа В., от друга – Ц. и аз танцувам до премала. Наистина ми беше много хубаво. Ц. танцуваше много хубаво. Мадамата му също не танцуваше съвсем лошо, но по-прибрано от мен – аз направо вилнеех! После дойде Станимир и ми развали настроението, обиждахме се, джавкахме се и т.н. После си тръгнах – В. дойде да ме изпрати, с нас дойде и Петко. Хванахме рейса. Петко слезе на неговата спирка. Не закъснях много. В 9 ч. 10 мин. бях вкъщи.

13 ноември 1978 г., понеделник
Днес не ме изпитаха по нищо. Може би е след 14 ч. Преди да седна да уча или пиша някакво стихотворение, искам да си драсна с химикала тук – няма да е много лошаво, нали. Много ми се спи.

Днес ще има кръжец – както казва Стефчо от 8 “г” – в “Дупката” с Искъров. Обаче мен по една или друга причина ще ме домързи да отида или пък нашите ще ми се стегнат. Пък ще видим. Най-неприятното нещо ми е винаги да мия чинии и да хвърлям кофата с боклука. А точно като че ли затова на мен се пада все тази височайша чест: да я мъкна обикновено до уличните казани и да вдъхвам дълбоко техните ухания, докато я изхвърля. И преди малко бях натоварена с “приятното” задължение да извърша тази манипулация. Доста роптах на майка ми, преди да я свърша, но все пак – какво да се прави, облякох си престилката, както си бях с три четвърти скъсани кремави чорапи, и т.н.

...

Вълнува ме мисълта, че вчера завърших стихотворението “Поезия”. А днес е понеделник. Това ще рече, че трябва да почна ново стихотворение, а все още не съм се сетила какво би могло да представлява то, каква да бъде идеята му и т.н. Обикновено започвам с даден интересен образ и се подвеждам по него, докато стигна до края на стихотворението. Дано тази тетрадка не попадне в нечии ръце, защото ми е страшно неприятно, ако някой прониква в тайните ми на писане.

Утре ни е много напрегната програма. Все пак трябва да седна и да помисля по въпроса как бих могла да започна новото си стихотворение. Аз, ега ти скоростта, за една седмица едно стихотворения правя, страшно темпо – няма що! Но радостното е това, че си пиша добре, пък и доста дълги стават. Двете са по девет куплета, а последното осем.

Днес, като излязох от училище и забързах с В., срещнахме Петър, дето бяхме заедно на бригада през лятото и в едно училище – “Иван Вазов”. Той изглеждаше много нещастен. Сподели, че са го изгонили от Математическата гимназия. Когато го запитах защо, каза, че защото много слушал. Усещам, че търси от някого подкрепа, има нужда от някого, който да го разбира и да му съчувства, да го успокои. Затова ме гледаше с тъжните си очи. Помоли ме да му стискам палци, защото днес му бил първият ден в Реалната. А аз, глупачката, се заплеснах по В.... и не можах да му кажа нищо хубаво, да го успокоя. Не можах дори да му кажа, че ще му стискам палци. Но какво да се прави – такъв е животът!

Мечтая, копнея, жадувам мига, когато ще мога да си пиша само стихове, без да се притеснявам за разни глупости и да уча по физика, химия и други предмети. Така са ми омръзнали, така ми е омръзнало всичко в училище, че вече не ми се мисли. Веднъж да порасна, да завърша гимназия, да стана студентка – ох, какъв кеф ще бъде. А не като сега – трепери, трепери, трепери, като някой кретен, ега си, в часове, за които дори не си си чела уроците, а и не си изпитана. Но какво да се прави – това е съдбата на ученика! Мисля си, какво нещо е музиката! Страшна сила! Може да ти нанесе само за секунда тежки душевни травми. Вече може би е 21 ч. Преди малко се завърнах от кръжок – все пак отидох... Пък предварително – преди да почне кръжокът, аз се обадих на В. – така се бяхме уговорили. След кръжеца се срещнах с него, отидохме двамата до големия клуб и се видяхме с Фотев. Показах му новото стихотворение за поезията и той каза за него, че е “великолепно” – обичайната дума, с която си изразява възторга... Прибра си го значи в джоба и си тръгна аз – пак без нищо да ми каже, каквото ме интересува. Ама няма значение. През това време В. кибичи отвън. Като излязох, отидохме в пицника. Наядох се с една пица. Пийнах си швепс. После се върнах. Въпросът е, че бях с бялата ризка с тирантите, с джинсито – кафявото – и ме запяха, защото някои вече са с кожуси и шапки. Аз винаги така правя. През зимата най-късно слагам палтото, през пролетта най-рано го свалям. Какво да правя, като не ми е студено.

14 ноември 1978 г., вторник
Станах в 5 ч. да уча по география...

Днес съм с много шантава прическа – с една плитка, сплетена на върха на главата, която преди малко си пуснах просто на опашка и сега тя ми се вее на главата като шлема на Хектор. Не че така се харесвам – просто за малко разнообразие – дявол да го вземе, омръзна ми все с две плитки или шнола. Пък и не съм толкова отвратително грозна така.

По литература, без да имам сериозно желание, ме изпитаха. Справих се добре, макар че не си бях чела урока въобще. Сега имаме физика. Остават още 20 минути до края на часа.

...

Много обичам да слушам орган или поне електрическо пиано. Страшно ме вълнува, а толкова рядко и се случва да чуя отнякъде. Защо ли така. Особено орган. Имаше преди един страхотен филм – абсолютно не мога да си спомня за какво се отнася, нито пък какво му е продукцията, но си спомням само един от образите – някакъв фашист – започна да свири в някаква огромна зала, вълнуващо, покъртително, изумително.

Имам голямото желание тази вечер да започна ново стихотворение (боговете да ми са на помощ!). Всъщност в този случай никой не би могъл да ми помогне, дори самата аз, само ако има някакъв бог.

17 ноември 1978 г., петък
Странно, но днес във всичките си тетрадки съм писала дата 16.11., а то е седемнадесети. Че не стига това, ами и на Жана казах, че е 16. Нищо. Днес имам билет за театър. Не знам още дали ще ходя. Ако ще ходя, трябва да стана да се изкъпя, а ме мързи. Всъщност не ме мързи, а съм изморена. Сутрин ставам в 5 ч. да уча по това, по което през деня не съм учила. В момента пиша едно стихотворение за атомната бомба. Обаче съжалявам, че се хванах, защото темата ми е много далечна, а като ми е далечна, нищо не мога да напиша така, че да бъде истинско. Но все пак, щом съм се хванала на хорото, ще играя докрай. Дявол да го вземе, ще го направя хубаво и това си е! Няма да го зарежа в никакъв случай. След като завърша това, ще започна друго – за завистта. Замислила съм си го – вече предварително. Обикновено до неделя завършвам всичко започнато, но сега – не зная дали ще успея.

Обичам италианската естрада – винаги ме е вълнувала – още мъничка бях. Днес П. какво ми се стяга. Вика ми, че никой не се смеел колкото мене... И ни прави отгоре на всичко забележка, да не сме идвали на театъра модерни, че било срамота. Да сме ходили с черни или тъмни поли и рокли. Я, колко била “навита” само. Тя ще ми казва с какво да идвам облечена, като че ли аз сама не  мога да преценя. Да не съм малка случайно! Но както и да е. Много съм изморена! Ужас! Пък и не ми се става – да си измия косата. А ако не си я измия, аз на театър не мога да отида. С мръсна коса на театър няма да тръгна. По-добре със скъсани обувки или разпрано джинси, но не и с мръсна коса...

Р. вчера или онзи ден получи писмо от нейния (той е войник) и аз така й завидях. Всъщност не й завидях, просто я облажавах. Дори й го казах. Като я гледах такава грейнала, щастлива, си представих какво щастие съм аз, когато получа писмото на Пер. Поне да знаех в кой ден ще дойде, та да не го чакам толкова дълго, мъчително, болезнено. О, боже, боже!

18 ноември 1978 г., събота
Въпросът е, че денят не беше хубав, нищо че е събота, пък времето беше чудесно. Големи емоции и това си е. Дявол да го вземе, ама днес мама вземала, че отишла в училище да пита даскалята за мен. Те, разбира се, й се оплакали от мене. Това е много естествено... Това и очаквах... Всеки прави, каквото му се прави. Щом ни е весело, ще се смеем. После мама се срещнала с Б. Тя пък казала за петицата, която аз скрих от нашите. Говорила, че съм била за съучениците си авторитет, защото съм била поетеса, голям естет, е не бивало да давам лош пример на останалите...

Тази вечер познай какво ще ям за вечеря. Познай какво – иначе няма да ти кажа и съм сто на сто сигурна, че ще полудееш от любопитство (пак обръщение към дневника – б.р.). Хубаво е в събота, но като знам колко бързо минава. Е, какво стана, ще познаваш ли, или да си отивам да си ям. Разбира се, пържени филии с яйца. Толкова беше близко до ума, а ти не можа да се сетиш. Нищо! Дявол да го вземе! Слуша ми се хубава музика. Нищо! Получавам вече тикове на речта си. Нищо! Пък и това радио с обичайните му блудкаши. Ох, аз наистина съм много гладно, макар и днес на обяд да се нахраних като свиня. Ненаситна съм и това си е! Нищо. Иска ми се да ходя на плаж, да ходя по дюни, да бъда в Слънчев бряг. Нищо, и това време ще дойде. Сигурно ще го доживея. Сто на сто!

22 ноември 1978 г., сряда
Ужасен ден! Страшно ми е тежко! Днес нарочно след училище закъснях, за да не се срещна с баща си. Той вилнял, крещял... Това никога досега не се е случвало. Ужасена съм. Поне да можех да заплача. Сълзица не отронват тези пусти очи. А ми е тежко, тежко, пусто ми е. Виновна съм. Много съм виновна. Съсипах майка си. Цялата къща е някак нова, чужда, грозна. Като че ли ме дебне, като че ли непрекъснато ме обвинява, сякаш съм убийца или нещо такова. Стихотворението не мога да допиша. Не съм в състояние. Писмо от Пер нямам. Капчица радост не остана за мене... Дано утрешният ден е по-добър от днешния!

24 ноември 1978 г., петък
Утре ще имаме класна по планиметрия. Уж се готвих, пък ще видим какво ще стане. Много съм нещастна. Мама вече трети ден ме чака след училище! Уча до побъркване по всичко. Лоши, лоши работи стават.

25 ноември 1978 г., събота
Най-после тази отвратителна седмица свърши, а на мен ми се отщя да чакам писмо от Пер. Днес мама не ме чака след училище и това е добре! Толкова ми е унизително от другите – а сигурно само това заслужавам – аз съм лоша и хубавите работи не за мен са отредени.

26 ноември 1978 г. – гаден ден
Наистина ми се отщя да чакам писмо от Пер. Не знам защо. Впрочем знам. Много чаках, твърде много! Досади ми!

Сама съм – няма на кого да се оплача. Няма с кого да споделя, за да ме разбере. Тази вечер ще дават “Уйлям Шекспир” – английски филм. Едничка радост не ми остана, господи, боже мой, едничка радост. Накъдето да се обърна – само лошо, лошо, лошо. Вчера си разменихме адресите с Елена от “а” клас да си пишем – нищо че се виждаме всеки ден в училище. Боже, боже, какво доживях... никого не обичам, дори себе си. Днес учих цял ден по химия – и сега, вместо да съм удовлетворена, че най-после си научих, аз съм по-тъжна от всякога.

Не мога да пиша – нямам време – нали уча, с алгебра се занимавам, с валенции, с принципите на динамиката, а стихотворението ми за неутронната бомба така си стои недовършено и се чудя кога ли ще го завърша, ще го завърша ли изобщо!

27 ноември 1978 г., понеделник
... Какво ли пък неприятно нещо ще ми се случи утре в училище?! Вече се чудя какво да очаквам. Още е 20 ч. 30 минути, но на мен страшно ми се доспа. Исках мама да ме изпита по история, но тя от три часа е на събрание и още не се е върнала. От петък се организирва някаква екскурзия с хора и музиката, но мен нашите сигурно няма да ме пуснат – не това е най-желаното, но какво да се прави. Днес по химия имахме свободен час и с В. ходихме да ядем пици (четвъртия час). Преядох. Ах, как ми се спи. С нетърпение очаквам следващата седмица, защото вечер ще бъда сама, пък и сме следобед на училище – това е най-желаното. Стихове вече не помня откога не съм писала! Както и да е! Ще дойдат пак щастливи дни (блажени са вярващите).

Имам чувството, че всеки ден някой ми чете дневника, това чувство наистина е отвратително. Колкото повече не искам съкровените ми неща да стават достояние на други (даже това и да е майка ми), толкова повече ми се струва, че на всичко някой скрито се подиграва в себе си. По дяволите! Смущава ме мисълта, че утре имаме физическо, а аз не съм изпитана на висок скок, и сигурно утре ще ме изпитва сама, а аз не мога да скачам – няма тази добра възможност да се чепя като не знам си какво в салона. Колко хубаво беше, когато бяхме на есенната бригада!!!

28 ноември 1978 г., вторник
Днес отидох на училище със синята пола и бялата блуза и бях в прекрасно настроение. Обаче ако и утре няма писмо от Пер – вече няма да мисля за него. Днес по литература – Балканската война в стаята на ІХ “г”... Заспорихме за образа на (не се чете – б.р.) от трагедията на Есхил “Прикованият Прометей”. Разбира се, аз дадох тон на всичко, защото те го изкараха най-малкия, а аз не съм съгласна с това. Ето защо се обадих, че го възприемам не като лицемер, подлец – както те, – а просто като човек с по-слаб дух и значително по-малък размах на мисълта в сравнение с Прометей. Обадиха се Гошо в моя защита, Юри – също, Тиберков, Траяна – и вълкът сити, и агнето цяло – въпросът беше разрешен благоприятно за всички – и так, и так (както казва нашата П.). Днес така съм треперила в час по история – направо свят ми се завиваше, а тя взе че не ме изпита! Пфу!

Тази вечер по телевизията има “100 минути на зрителя”. В 7 ч. даваха много хубава полска новела по разказа на Джек Лондон “Последния изстрел” – за двама златотърсачи, единият умира накрая, въобще покъртително и изключително съдържателно. Идеята беше – защо толкова хора се стремят към това, което всъщност съвсем не желаят, което съвсем не им е нужно – всичко правят, тласкани от мисълта, какво биха си помислили за тях другите!

3 декември 1978 г., неделя
Разбира се, писмо от Пер още нямам. Иначе в периода от тези пет дни, не бих мълчала тук. Какво стана с това момче? Учи ли, люби ли, какво прави. Не иска да ми разнообрази живота, и това си е. Аз не че го обичам, ами просто така – все нечие писмо трябва да чакам, за да съм щастлива, когато го получа. И то така се случи, че точно на този бунгур писмата чакам. Като е рус и красив, та кой знае какво е станало.

За вторник имаме тема по литература. Трябва да седна да я пиша още днес. А сега – най-важното. В понеделник от 18 ч. 30 мин., в кино “Септември”, втори салон, ще има премиера на филма “Трампа”. Не знам как съм излязла. Нищо, ще видя. Но най-интересното е, че ще има обсъждане след това с творческия колектив. Искам да се срещна с всички онези, с които бях преди – с Дора, с Вальо, Силвана и т.н., дори с Г. Дюлгеров. Не знам защо, но много ме е срам от тях. Не питая твърде нежни спомени от онези времена, когато се разкарвах из Боровец с бели джинси и бях много хубава. По ми харесваше после, когато с простото българско джинси се носех из дискотеката, а Пер ме гледаше възхитен и ми се усмихваше с цепната си като на заек устна.

7 декември 1978 г.
На 5. този месец падна първият сняг. Вчера беше голям студ. Днес се постопли. Вчера ни изгониха по практика с В. Аз не бях виновна, и това си е. Днес имахме класна по английски. Снощи докъм 11 ч. съм стояла и съм учила на свещи, защото нямаше ток. Сутринта станах в 5 ч. 30 мин. Така мъчително се борих със съня, така ми тежеше главата, боляха ме клепачите – бяха възпалени от недоспиване. Не знаех, че е толкова трудно да се бориш със съня.

13 декември 1978 г., сряда
Днес има 6 по руски. Това бе най-желаното. Станах по желание. И бях с онази бялата блузка на мама с къдравите дантели по края. Правихме контролна по практика. В петък ще имаме класна по алгебра... Спи ми се, 20 ч. 30 минути е... Вече няколко недели не съм излизала никъде. Тази седмица дават “Трампа”. Аз бях на премиерата миналия понеделник. Голяма мърда съм във филма...

21 декември 1978 г., четвъртък
Днес мина класната по литература. Даде ни три теми – една за Антигона, една за Прометей и една за “Илиада”. Аз си избрах Прометей. Мисля, че добре я направих...

23 декември 1978 г., събота
Вчера получих писмо от Пер. Мама се върна от работа и като ме разпита хубавичко какво-що било в училище, ми го даде. Последва бурна радост от моя страна. Просто полудях за един миг. Пощурях. Но на плика пишеше Petra Dubarova. За миг ми мина мисълта, че не е от него. Много зле ми стана. И всичко това – само за секунда. После, когато го разпечатих, последва бурно разочарование. Защото в плика имаше само нещо от рода на честитка, но от много фина хартия. И на долния й край пишеше просто Пер. Това ме смути, озадачи, изуми. Стоях и се чудех да заплача ли, или какво да правя. Аз, която го обичам и чакам писмата му като светиня, аз, която непрекъснато гледам в кутията и ми е страшно много тежко винаги, когато я видя празна... аз, бях ли заслужила такова нещо? Да беше написал, че не ме иска или че съм му омръзнала, а той – нищо, просто Пер. Листът отзад е празен, бял, а толкова неща можеше да се напишат там!

Изпитаха ме по геометрия – ...!

--------------

Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите