Глаголи

Изслушай ме сега, пиленце, защото аз много не говоря, повече дела трябват, но сега имам да ти кажа някои неща. Познавам едно момиче, много умно, което се страхува дотолкова от клоуни, че чак плаче и бяга от тях. За мен пък най-отвратителното нещо е фокусникът. Гледа те в очите, съзнателно и ловко те залъгва и чака да му ръкопляскаш и да му се възхищаваш. Дотолкова ми е отвратително, че чак бягам от фокусници по всякакъв начин. Мога да се смея и да се забавлявам само в компанията на сериозни и положителни хора. И се забавлявам много стойностно. Стойност имат само най-ценните неща. Останалите имат етикет с цена и можеш да си ги купиш в магазина. Ако ти се струва, че си придобил нещо важно без усилия и лесно, то вероятно някой друг е платил стойността и е преодолял трудностите вместо теб, за да ти го поднесе, възможно е, защото те е обичал.

Не си въобразявай, пиленце, че си ме разбрал или че изобщо си разбрал нещо от света. По това си приличат младите и възрастните. Младите още не знаят, възрастните вече не знаят, а някъде по средата си мислим, че знаем нещо, но то пък не излиза вярно. Светът е толкоз пъстър, сложен и непонятен, можем да гледаме, но не можем всичко да разберем. НО можем обаче да обичаме. Когато обичаш, няма нужда да разбираш и всичко става точно.

От онова изгубено поколение съм аз, изгубено в превода. Малки бяхме, учеха ни, че има една единствена правилна истина, по-лошо – една единствена партия, която носи истината за живота. Учеха ни да и се подчиняваме и да я боготворим, смятам, че това просто е порочно. От малка знаех, че това не може да е вярно. Защото виждах как в нашата малка къщичка, в нашето малко семейство от трима души има три съвсем различни истини в сърцата и умовете. Колкото хора, толкова различни истини и как е възможно тогава в цяла държава да има само една вярна идеология. Винаги съм смятала, че една доктрина, съчинена от хора, не може да е безусловно вярна. И че е вредно да се натрапва тя насила на другите, които хич не я одобряват.

От друга страна ако погледна, мога да реша, че никак не е изгубено поколението, ами просто е участвало в мащабен експеримент и е натрупало някакъв опит и е научило някакви уроци. Който научил, научил. По-нататък целият живот е също едни уроци.

За несъвършените човеци е достатъчно да спазват някои правила, за да живеят в мир със себе си и с другите. Например, това могат да бъдат десетте божи заповеди, всеки ги знае. Винаги съм се чудила как близо две хиляди години сме християни и не можем да се озаптим, да се съобразим, да следваме десет прости правила в живота си, които биха ни спестили безброй лишения, страдания, нещастия, сълзи, катаклизми, войни. Не кради и не убивай. Какво просто и ясно нещо и удивително как не може и не може човекът да спре да краде и да убива.

Нищо добро не идва с насилие. Сила ни трябва само, ако ще убиваме. За всичко останало ни е нужна любов. Или поне търпимост. Още Вазов попита: защо над портите на нашето Народно събрание пише “Съединението прави силата”, ами не пише “Обичайте се един друг”? А би трябвало. Мразим се, завиждаме си и по този начин се въвираме в калта, а пък протягаме ръце към звездите и мечтаем за светлина. Противоречива е човешката природа.

Като казвам обич и се сещам веднага, че мотивът, двигателят, подтикът за нашите действия би трябвало да е именно обичта. Ако мотивът ти е някакъв друг – завист, използване, злоба, ревност, пари – това действие вече е вредно и за другия, и за теб самия. И като те наричам пиленце , то не е защото виждам жълтото около устата ти, нито пък означава, че не те уважавам достатъчно, а те наричам пиленце, понеже те обичам.

Затова и толкова много ти говоря, защото те обичам. Глаголенето, говоренето, словото е също вид действие, акт. Неслучайно в старобългарския език “глаголати” означава говоря, изричам думи. Глаголът е действие и словото е действие. И то най-първото действие, защото Бог сътвори всичко от нищото само чрез Словото.

Човекът е по-различна работа и на него му трябват сечива, материали и продукти, за да сътвори нещо. Обаче понеже сме Божие подобие, то нашето слово донякъде също е дело. Човекът по делата се познава и душата по делата се познава. Но също и по думите.

А защо ние разхищаваме словото и замърсяваме пространството с клевети и обидни думи, аз това не знам и не разбирам. Защо е такава човешката направа, че да си мисли човекът – като оклеветя и наклепам другия, аз ще стана по- хубав. Не мисля аз, че така ставаш по-хубав. Много пъти също така съм се питала – защо човекът вярва по-лесно на лошото за другите, дори да е лъжа, а не вярва на доброто, дори да е истина. Ако ти можеш да ми дадеш смислен отговор на този въпрос, аз направо шапка ти свалям, макар че в момента шапката е на твоята глава, не на моята.

Познавам една умна жена, която не беше помирисвала мъж от петнайсет години, а селските езици си правиха гимнастика и я нагласиха с петнайсет мъже може би само защото носеше къса пола и много се смееше. Винаги съм се чудила защо хората хабят слово и време да обсъждат другите, вместо да се занимават със собственото си щастие например. Главната грижа на всеки човек към самия него е да се погрижи да бъде щастлив. Но нормалният човек е така направен, че не може да е щастлив, ако някой до него е нещастен. Затова, за да бъдем щастливи, трябва да се погрижим и за близките около нас. Четох някъде, че когато сме нещастни, дори нашият ангел хранител се отдръпва от нас и не ни харесва. Може би затова в такива моменти ние най-горещо се молим за помощ на Висшите сили, през другото време те сами ни наглеждат и помагат. Трябва да намираме щастие за себе си всеки ден – кой както го разбира, стига да не пречим на другите. Един е щастлив от едно, друг, от друго. Не ме прекъсвай, пиленце, като говоря, разделят ни два вагона книги и се опитвам да ги преведа на твоя калпав шльокав език.

Докъде бях стигнала…да, такава е човешката природа – завираме се в калта, пък мечтаем за светлина и небеса. Българинът стига и по-далеч: дай да натопя и другите в моята кал, а пък аз, ако може, да взема от техните звезди. Нима не е видно, че за всеки има място под слънцето и всеки може да бъде щастлив? Дайте на всеки да вярва в каквото си иска, дайте му процент от това, което иска и възможност да работи за повече и той ще бъде щастлив, защото всеки знае, че то чак пълно щастие няма. Да има избор и възможност – това е достатъчно.

Не е задължително да се събираме на големи групи , за да постигнем желаното. Не е задължително да сме много, да сме в общност, за да сме силни и щастливи. Да, когато много хора в група се молят за едно и също заедно, Бог (или Вселената) по-ясно ги чува и желанието им по-лесно се постига. Обаче Бог чува и всеки наш шепот, когато сме сами и ако е подходящо, той пак ни среща с желанията ни. Аз вярвам, че истински силни са не многото хора , а добрите хора, които знаят, че ще получат шамар за доброто си дело, но въпреки това пак го правят.

Ще разбереш, пиленце, че отговорът на всички въпроси е любовта, но ние този отговор винаги сме го пренебрегвали и все търсим други отговори. За две хиляди години почти никак не сме пораснали и не разбираме нито словата, нито себе си, нито другите. Така че, не ми казвай, че си ме разбрал. Ако съм заслужила, уважавай ме. Ако можеш, обичай ме. А пък да ме съдиш – не е твоя работа, да ме разбираш – не е по ума ти. Хайде сега си прибери зайчето в цилиндъра и отиди да разсъждаваш някъде на спокойно място.

--------------
Публ. в сборника стихове и разкази:
Златка Христова, “Априлски сняг”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2018.
--------------