Каква ирония! Един живот да бъде незапомнен!

Георги Н. Николов за Антоний Бинчев.
Дата: 
петък, 2 March, 2018
Категория: 

“Каква ирония! Един живот да бъде незапомнен!”

Антоний Бинчев не дочака своята 60-та годишнина. Посмъртно творчеството му бе събрано от неговия брат – поета Тома Бинчев, в “Гълъб на рамото”, Издателска къща “Август”, 2008. Приживе, в 2001 г., читателите докоснаха “Разплискано сребро”. И не останаха разочаровани. Не само според мен...

Образно казано, Антоний е представител на втората поетична вълна в прибоя на бургаската лирика. Която в никакъв случай по чудесни художествени примери не застава изолирана зад греещото перо на Христо Фотев в Бургас. Във време, когато заедно с Христо, Илия Буржев, Янаки Петров, Славчо Чернишев, Никола Странджански, дарованието си доказваха още... Димитър Велинов, Дянко Кънчев, Иван Апостолов, Петър Златев, Стойчо Гоцев, Димитрина Баева, Иван Ванев и още, и още, и още. Хора, които не напуснаха Бургас и крайбрежието. Във време, когато разделението на “столица” и “провинция” правеше поезията трудна за събиране и отпечатване в книга. И когато някои уж обидени на града за малкото акламации, които им дарявал, вече изучаваха пътя към София. А други просто бяха принудени да го напуснат поради липсата на същото това мъничко внимание, което е така нужно на всеки автор, във всеки един миг.

На този фон в лириката на Антоний Бинчев доминират няколко основни теми. За живота и смъртта в тяхната противостояща, взаимно привличаща се същност. За природата-символ. За любовта. За смисъла на човешкото битие с неговите радости и скърби. Дочува се тътенът на морето, без което страниците биха били празни. Не ще е пресилено, ако кажем, че всичко в поезията на Бинчев е философска символика. Което не означава, че е трудно разбираема, отвлечена, далеч от реалността. Бинчев е по своему модерен, когато отправя посланията си до читателя, освобождавайки душата му от делничните налепи на пошлостта, дребнавото, мимолетното. И му внушава своята “Вяра”, от която имаме крещяща необходимост днес:

Необятна нива от вода.
Единствено ръждясалите кораби
и лодките
разпарят със витлата си
угарта й изумрудена.
Тук никой никога не е посявал нищо,
а жътвата е вечна.
Застинали по кейовете
корабите чакат своя час –
да заорат наново.
Браздите им изчезват мигновено,
но знаем –
там е посадена
вярата.

Да се пише свободен стих не е лесно така, както и римата очаква своя звън по редовете. Свободният стих е достъпен за перото само когато авторът има какво да сподели с околните в откровеността на “разговорната” реч. В “Риск”, “Състояние”, “Алтернатива”, “Писмото”, “Обреченост”, “Защо”...поетът насища с багри калейдоскопа на собствената си душевност. Широко разтваря дверите й за единомишленици. За търсещи и лутащи се човешки съзнания, изоставени сами на жизнения друм. Тук откриват себе си хора с чиста помисъл. Несъгласни с чернилките на времето, което изхвърля от коловоза идеите за нравственост, почтеност, тиха доброта. Това е повод за размисъл и превръща “Крушение” в повик за самоопределение. Да бъдеш, или да не бъдеш. И искаш ли да живееш. И защо:

Капитанът
на собствения ми кораб
съм аз.
Корпусът му не е от желязо.
Айсбергът, който ще срещне,
не е от лед.
Корабът ще потъне
по желание на душата ми,
сближена с друга.
... Душите ни натежаха заедно.
И корабът отдавна е на дъното.
Защо сме още живи?

Книгата “Гълъб на рамото” е съставена от няколко цикъла: “Истинско време”, “Разплискано сребро”, “Последната ябълка”, “Непубликувано”. Сред тях е “Опит за хайку”. През 2006 г. Антоний отнесе първа награда от националния конкурс “Изток-Запад” за хайку поезия. Формално погледнато, включените в цикъла примери не отговарят по структура на тази литературна форма с изискването 5-7-5. Но философската им подплата, в тон с естетическата завършеност и прецизирана тоналност по естествен път привлича вниманието ни. Търсещият дух на Бинчев е поръсил “Опит за хайку” със сребърните капки на мисълта. А те украсяват целия сборник със своя аромат на искреност:

Синьото на морето
не винаги е толкова синьо,
колкото изглежда.

И както може би всички сме съгласни:

От първия плач
до последния дъх.
Между тях е животът.

А нека това бъде реквием за своя създател, Антоний:

Посмъртно
не ще узнаят за мене нищо,
ако не напиша,
че някога съм съществувал
чрез стиха и любовта.

Далеч сме от мисълта, че с тези кратки редове ще очертаем най-пълно лика на тихия поет Антоний Бинчев. Ала много ни се ще. Още повече, че за разлика от гръмогласието споделената човечно лирика наистина като жива вода изпълва и най-скритите кътчета на душите ни. Каца като гълъба, летящ по страниците на стихосбирката, преди да кацне на нечие доверчиво рамо. Радвам се, че познавах живия Антоний. И още повече се радвам, че не съм го забравил. Всъщност, да го забравя и не мога...

-------------------

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите