Двеста разпилени стъкълца

* * *

Двеста разпилени стъкълца
по дъното на синята тревога
носят разпокъсани слънца
светили до пълна изнемога.
Някога били са огледало,
а сега са ръбове в леген.
Спомен от една предишна цялост.
Ехо от един отминал ден.
Старите слънца са уморени –
на части, но не спират да блестят
и ще отразяват свойто време,
докато на сол се разпрашат,
докато разсипят се в прахта
и отлитнат чисти и свободни –
тези разпилени стъкълца
носещи слънцата си огромни.