Чарли

Чарли Шера вече го няма. Симпатичният и учтив Чарли. Не беше необходимо да го познаваш отблизо за да знаеш, че е много добър човек. Достатъчно беше да го срещнеш по коридора или в асансьора, стиснал с кафявите си от никотин пръсти вечната чаша, поздравявайки с лека усмивка, внимателно правейки път на колеги и колежки. А чашата си беше почти вечна, 400 милилитрова стандартна чаша за американско кафе или чай, тридесет и пет годишна, с адсорбирани молекули кофеин от деня, в който Чарли постъпва на работа в компанията. Предположението за адсорбираните молекули беше направено пред Чарли и той, отговорно замислен, отвърна, че най-вероятно имам право. Беше специалист по адсорбция. Не изказах гласно предположението, че учтиво дава път на всеки, за да предпази преди всичко чашата. То само се мярна като сянка и изчезна като изключително недостойно – не се вързваше с усмивката му. Чарли ми обясни, че и той самият е много изненадан как така е все още жива и здрава и че напоследък е станал даже малко суеверен по този въпрос. Суеверието си беше съвсем на място и ето защо.

Всяка сутрин Чарли изплакваше чашата и си правеше прясно кафе. Отпиваше малки глътки без да прекъсва редакторската си работа, кафето стинеше и, когато достигнеше стайна температура, Чарли ставаше, вземаше чашата в малко протегнатата си напред ръка и се понасяше, леко ситнейки по маршрута си: надясно по коридора, завой наляво, след десетина метра още един наляво, след още толкова надясно и спирка пред асансьора. Слизаше с него до приземния етаж, където имаше малка кантина с машина за вода и лед, нагревател с гореща вода и микровълнова печка, в която Чарли кипваше кафето и се понасяше обратно. Тази процедура се повтаряше приблизително всеки час, предполагам поне 5 – 6 пъти на ден. При 240 работни дни в годината за 35 години това прави между 42,000 и 50,400 разходки. Споделих тези бакалски сметки с Чарли в светлината на винаги коварната теория на вероятностите и в двама ни се всели истинска тревога за съдбата на чашата. След този разговор ми се струваше, че той започна да ми се усмихва малко нервно и сякаш ръката му леко трепереше.

Малко след това на някаква разпродажба видях електрическа подставка за чаша, предназначена да поддържа течността в нея достатъчно гореща. Платих два долара и реших, че това е много добър подарък за Чарли. И компенсация за тревогата, която вселих в душата му за неминуемата съдба на съкровената чаша. На другата сутрин рано рано цъфнах на вратата на кабинета му и поднесох подаръка. Казах му, че това е много добро решение, особено като се има предвид, че по коридора напоследък започна да се движи някакъв мустакат със скоростта на торпила, появявайки се внезапно на завоите, леко наклонен, за да компенсира центробежните сили. “Чарли – казах му – чашата няма никакъв шанс, ако го срещнеш! “

Бях мярнал навреме мустакатия една сутрин и, както му се бях заканил отдавна, реших да не изпускам удобния момент. Направих се, че не го виждам и продължих дълбоко замислен по права линия. Мустакът му се мярна отдясно наляво на около десетина сантиметра от лицето ми, лъхна ме на пица и после оня се хрясна в стената – беше отскочил в последния момент да не се блъсне в мене, но не можа да изчисли стената. “Добрутро! – казах най-мило. – Всичко наред ли е? Главата такова...”

Мълчание, втренчен поглед, тръсване на глава и пак напред със същата скорост. След около година изчезна някъде. Може и да не взел правилно някой завой в по-обобщен смисъл.

Бях доволен от себе си и даже си представях как Чарли въздъхва с облекчение, пипвайки чашата, която наистина си стои гореща. Най-изненадващо, още същия ден, виждам нашия пак да ситни по коридора да подгрява кафето. Зинах! Чарли ми се усмихна с особена усмивка, леко накриво, стори ми се даже малко виновно, усмивка, в която прочетох благодарност, че не му задавам никакви въпроси. После разбрах колко кретенски съм си въобразявал, че така лесно, с някакво си нагревателче, ще се пречупи една тридесет и пет годишна рутина. Идеята ми беше добра по отношение на чашата, да се запази цяла, но по същество беше еквивалентна да се строши нещо вътре в Чарли. Повече не го подкачих, а той започна пак да ми се усмихва нормално, даже с малко дяволита усмивка. Започнах да се лаская, че ме е оценил малко по-високо интелектуално главно поради мълчанието ми след инцидентна с нагревателчето.

След като Чарли напусна, научих, че работел вечер като келнер, не защото му трябвали пари, а защото обичал да е сред хора. Представях си как се провира ловко с куп чинии сред тълпата, елегантно усмихнат, и си мислех, че и Чарли, и чашата всъщност са си били винаги в пълна безопасност по простата причина, че си бяха едно цяло.