Брегове и безбрежия в българската маринистика

Дата: 
неделя, 3 August, 2014
Категория: 

Българската литературна наука, а и българската хуманитаристика като цяло, са длъжници на родната маринистика и на темата за морето. Липсва цялостно изследване на развойните тенденции и спецификата на българската маринистична поезия и проза от зараждането на маринистичната проза през 30-те години на ХХ век и поезията от Освобождението до наши дни. Това до голяма степен се дължи на фактори от обективен характер – българската литература е обърната, по причини от различно естество, към Балкана, селото, по-късно и към града като основни маркери на нейните тематични търсения, а морето остава в периферията, буквално и метафорично, на един строго централизиран (и “столичноориентиран”) обществен и културен живот. Липсата на “морска чувствителност” е характерен белег обаче не толкова за самата литература, колкото за литературноисторическия поглед към нея.

По тази причина с ясното съзнание за необходимостта от цялостно историколитературно обглеждане на темата за морето в българската литература, този текст си поставя по-скромната задача да набележи някои, същностни и емблематични според мен, проблемни гнезда, към които би могло да се насочи подобно изследване. Както и да постави питания, на които впоследствие ще се постарае да отговори, но вече извън контекста на литературата.

1. Какво е мястото в българската лирика на бургаските поети през 60-те и 70-те години, които създадоха/върнаха така липсвалата й морска чувствителност и защо това стана възможно именно в Бургас. Представителна в този план е най-вече поезията на Христо Фотев. С нея се занимават много задълбочено учени от НБУ, но техните изследвания са насочени основно към идеологемите и подривните за тях тенденции в поезията му. Извън този кръг от интереси остава самата проблематика за морето, блянът за постигане безграничността на света (Как искам да отида аз във Индия, в Япония, в Италия), но и отказът от този блян (И никъде да не отида – никога / да не напусна своето пристанище!) поради съзнанието, че символичното единство на обобщения образ Бургас-морето-пристанището е пространството на единствено възможното битите, при това – битието в неговата възхитителна цялост и завършеност (Единствено в бургаското пристанище / живота ме изпълва с възхищение!). Максималната обобщеност предполага всеобемността на триединния образ да бъде разгърната пространствено и темпорално до границите на Вселената (аз осезавам / тоя - целия свят... Там в Бургас). Нещо повече – пълнотата на съществуването, целостта на лирическия аз (там съм целият аз) и постигането на себе си (Тук ти за миг не си човек случаен. / На твоя ден най-точния адрес / е тук - и твоя ден е ден безкраен) са възможни само в пределите на Бургас и морето (И пак. И пак във същия Бургас). И в тези граници единствено се разполага житейският път на аз-а между поемането на отговорността да бъдеш жив (Приемам възхитителния риск да бъда жив) и продължението на живота отвъд (за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас). Такава поетическа концепция е продиктувана от визията за морето като всеобхватност, побираща в себе си целостта на света (Морето! Най-голямото събитие! срещу Море – и най-интимното движение...) и даваща идентичност на лирическия аз (Морето е всичко, в което си целия ти). Маркираните тук особености задават перспективи за далеч по-обстойно изследване и мащабни обобщения за тенденциите в лириката не само на Фотев, но и на другите бургаски поети от периода, пребиваващи за съжаление в съзнанието на българската литературоведска мисъл все още в границите на регионалното, но всъщност дали възможност на българската лирика да съизмерва ръст с шедьоврите на европейската поезия.

2. Уникално по своя характер в българския културен живот, макар и неотбелязано по достойнство в културологичните, литературоведските и театроведските текстове, е осъщественото през 70-те взаимопроникване между поезия и театър, когато на базата именно на Фотевата поезия в Бургаския театър друг бургаски поет (и драматург), Недялко Йорданов, реализира постановката “Словесен пейзаж”. Освен че предизвика небивал интерес сред столичната публика (гордеехме се с откровената завист на състудентите си не-бургазлии при гостуването на постановката в камерната зала на Народния театър), “Словесен пейзаж” зададе перспективи за “интерарт” взаимодействие, за интеграция между различни изкуства – поезия, музика, театър, останало за съжаление непродължено във времето в този мащаб. Но даващо редица възможности за осмисляне на подобен рядък за българския културен живот (особено в провинцията) феномен по посока на неговите географски, културни и пр. предпоставки.

3. Питане от по-частен характер е например защо незавършеният роман на Димитър Димов полага космополитното светоусещане на героинята си Адриана върху брега/безбрежието на морето, като възможност, равноредна на екзотично въобразената Испания (“Осъдени души”) и на точно толкова въобразената като европейска българска столица през 30-те и 40-те (“Поручик Бенц”, “Тютюн”), в контрапункността им на “провинцията”, която по един балзаковско-флоберовски модел задушава порива към желания от героите “истински” живот (“Тютюн”). Испания-столицата-морето, провидени като мястото на романтичното и авантюрното, убежището за осъдените на самота души, но и като широките хоризонти на свободата за търсещия разкрепостен дух – срещу задушаващо еснафската провинциалност на реалния живот. Наблюденията в тази посока биха обогатили разбирането за творчеството на Димитър Димов извън полюсното противопоставяне на “двата свята” и акцентирането върху политико-идеологическите интерпретации.

4. В плана на засиления през последното десетилетие интерес към творчеството на българските писателки би било изключително плодотворно съсредоточаването и върху все още неизследвания проблем за “благословения Левант”, за топлото море и неговите смислопораждащи функции в българската проза, писана от жени – като контрапункт на ежедневното и битовото (“Капитан” от Яна Язова); само като фон, върху чиято разточителна красота се разиграва копнежа по “родния Хем” в контекста на разбирането за родното (“Дъщерята на Калояна” от Фани Попова-Мутафова); като мястото на плодотворно битово и културно съжителство на етноси и религии (“Родосто, Родосто...” от Севда Севан); като цивилизационна привилегия за наследниците на средиземноморските култури и цивилизации (“Аз, Анна Комнина” от Вера Мутафчиева). Подобна интерпретация на морето е плод на усилието (именно в прозата на жените писателки) да се надскочат бреговете/граници на тясното разбиране за националния живот и националната история, както и съответния им словесен “инвентар”, и те да се положат в широкия контекст на средиземноморско-балканското светоусещане и средиземноморско-балканската история и култура. Усилие, съизмерващо се, ако не навсякъде като художествен резултат, то поне като творческа смелост и широта с “моста”, прехвърлен от най-високите образци на литературата на Балканите и високо оценяващ и оценностяващ съполагането и съвместяването на различията. (Друг е въпросът, че липсата на адекватна “реклама”, която би попаднала на благодатната почва на активността в търсенията на съвременния феминизъм, се дължи на неумението или нежеланието на съответните институции да направят какъвто и да било опит това усилие да стане достояние на световната литература).

5. От особен интерес за българската “женска” лирика би било да се проследи как своеобразният “бунт” на поетеса като Елисавета Багряна (проправяща нови пътища не само за “женската”, но и за българската лирика изобщо) се идентифицира със стремежа към пътя/пътуването като своеобразен знак на отърсването/освобождаването от патриархалното именно във и чрез символиката на морето (цикълът “Бретан”, стихосбирката “Звезда на моряка” и т.н.).

Този текст няма възможност да разгледа обстойно набелязаните въпроси, макар че пред него, както пред всеки текст, стои безбрежие от избори. Той само, следвайки предварително заявените си задачи, бегло маркира измеренията на брега и безбрежията в пространството, времето и културата през личното, през фрагментарността и калейдоскопичността на личните спомени и впечатления, защото настоява, че отговорите на по-горните питания се коренят именно там:

– Бреговете и безбрежията на пространството.

Няма по рязка граница от тази, която задава морето, но няма в обозримия свят и по-безпределно безбрежие от сливащите се на морския хоризонт граници на земното и небесното. Морето поставя границите, но и е най-мамещата възможност по приключението за отместването им, за разширяването им до границите на света. В тази двойственост – между опозиционната противопоставеност на сушата и водата, но и в шанса за “снемане” на опозицията, се разполагат душите на крайбрежните обитатели. Защото границите между “своето” и “чуждото” никъде не са така динамични, подвижни, отложени (някъде отвъд хоризонта), както са край морето. Затова и морето, като свободата, е състояние на духа – носиш го в себе си, където и да си. Или не го носиш. В тази му специфика се корени и генезисът на бреговете и безбрежията, заложени в търсенията на маринистиката.

– Бреговете и безбрежията на времето.

Морето свързва “разкъсаните връзки на времената” (по Шекспир и Валери Петров). Приплъзването и пресичането между границите на времената и “сливането на хоризонтите” им никъде не се откриват така, както на морския бряг. Същото море и същият бряг са връзката между дървените кораби на гърците, пренасящи виното и житото на Тракия, и сецесионната балюстрада на терасата към морето, от която поколения наред се наслаждават на залива. Или мостът, от който са скачали като ученици бащите, подновен от синовете наново през соца, и предвиден за разширяване и доизграждане при постсоца – от внуците. Но и рушащото се морско казино като трагикомична илюстрация на разкъсаните връзки между времената...[i] Да свързва времевите пластове, да ги приплъзва и наслагва, да играе с тях е една от най-старите, обикнати игри и на литературата. Морето прилича на литературната творба – вечно същото и винаги променящо се, инвариантът и вариантите му в едно.

– Бреговете и безбрежията в културата.

Хармоничтият мултиетнически и мултикултурен модел на отношения между населяващите централната част на града (Бургас, в началото на 60-те, ранното ми детство) българи, арменци, евреи, гърци и турци не е взет от романите на някой балкански писател нобелист или кандидат-нобелист. Той беше реалността на най-ранните ми спомени (Гъркиня ме научи да плета дантели, арменка показваше как се вари бяло сладко, еврейка беше най-близка приятелка на семейството ми, дядо Сали халиджията идваше вечер при баба ми, която говореше гръцки и турски, за да споделя мъката си по рано починалата си внучка, а баба търпеливо ни превеждаше и тихичко го успокояваше на турски. Другата ми баба, София, всяка неделя слушаше по радиото църковната служба на гръцки, когато вече не можеше да ходи на църква. За нас, децата, българският език на баба Андрома (от Андромаха) – особено шушкавите съгласни, и на дядо Хачо (от Хачик) – съгласуването, беше източник на безкрайни шеги и забавление, но пък от припева на една гръцка песен за Пирея, която рибарите пееха в единствената тогава созополска кръчма, се научих да произнасям “р”). Извън ореола на детските спомени обаче, сливането на различни културни традиции имаше за резултат една специфична градска култура (“медитеранска” по своя характер), която под натиска на миграционните, “мутризационните”, “гетоизационните” и пр. процеси, които течаха и текат в българското общество, вече е само ретроносталгичен спомен. Но на нея до голяма степен се дължи толкова яркото присъствие на бургаските поети, художници, театрали, музиканти през 60-те, 70-те и 80-те години в българския културен живот. Подобни “избухвания” в областта на изкуството и културата и то именно през тези десетилетия стават възможни поради пресичането на задаващите граници брегове на идеологемата с безбрежията на множество съвместèни културни модели. Тяхната хетерогенност, под натиска на отворената и толерантна таласоцентрична култура на града пристанище, бива сплавена в единна монолитна цялост именно в артефакта, в творбата на изкуството, която инкорпорира и запазва, инкорпорирайки я, пъстротата на различните културни пластове.

* * *

Морето е възможност... да влезеш в граници, т.е. в брегове (защото брегът е най-рязката граница). А границата е нещо основополагащо – тя очертава своето, приватния свят, в който се чувстваш уютно, защото е родината на собствената ти идентичност. Но морето е и възможност да влезеш в безграничността и безбрежието на “широкия свят” и на “голямото време” на изкуството. Приключение за литературата и предизвикателство за литературознанието.

------------

[i] Малко след като написах тези редове, един млад и енергичен кмет успя за по-малко от година да възстанови сградата и да я превърне в културно средище, при което се позагуби автентичният привкус на 30-те, но пък се възстанови традицията. Дали разкъсаните връзки на времената започват да се завързват? Или променените в стила на първото десетилетие на 21. век архитектурни детайли са знак за тотална смяна на парадигмите и времената, макар и под ретромаска?

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите