Борбата на порива към върховете достатъчна ли е, за да се изпълни човешкото сърце

Борбата на порива към върховете достатъчна ли е, за да се изпълни човешкото сърце

“За да се превърне желязото в стомана, трябва да премине през огън. За да придобие мъдрост и светопознание душата трябва да преживее беди и неволи.”
Ст. Михайловски

“Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце.”, Албер Камю, “Митът за Сизиф”.

Кой е Сизиф? Според гръцката митология никой в Гърция не може да се сравнява с него по коварство, хитрост, измама и ловкост на ума. Така той натрупва несметни богатства, но всяко начало си има край. С коварство и измама няколко пъти надхитрява Хадес и Танатос, но най-после Танатос успява с много усилия да изпрати душата на омразния за хора и богове Сизиф в царството на сенките.

В задгробния си живот той изтърпява тежко наказание, заради всичките си измами и коварства: осъден е да изкачва на една висока стръмна планина грамаден камък. Напряга всички сили Сизиф – върхът е близо, но камъкът се изплъзва и се търкулва надолу. И отново се залавя… така вечно търкаля коварният Сизиф камъка на греховете си и никога не може да стигне върха, т.е. целта.

Това е така според Омир и Овидий, а да видим как е според Албер Камю.

Знаменитият френски есеист, писател и философ Албер Камю в своята книга “Митът за Сизиф” основава своята екзистенциална етика на размишления за човешкия живот. Според него животът е традиционален, хаотичен поток, лишен от смисъл и закономерност. От сблъсъка на човешкия разум и безразсъдното мълчание на света се ражда абсурдът. За Камю абсурдът е самият свят и човекът е обречен на абсурдно съществуване. Абсурдът поражда и абсурдния човек.

Поетът-есеист дава два пътя за бягство от този абсурд – смъртта или живота. Така човекът, намерил безсмисления живот, е стигнал до едно велико откритие: животът трябва да се изживее, защото няма смисъл. Да избереш само смъртта не е отговор за смисъла на човешкия живот. Да избереш живота, според Камю, означава да утвърждаваш абсурдното в живота – животът е непрекъснато страдание на душата, верига от безцелни действия, но величието на човека се проявява тъкмо тука – трябва да се приеме участта свободно, без угризения, без надежда, без отчаяние Да бъдеш лишен от надежда, не значи да си отчаян. Призвани сме да приемем съдбата си такава, каквато е.

Разсъждавайки така, стигаме до песимистичния морален героизъм, много близък до стоицизма. Става дума за героичното приемане на съдбата, за абсурдността без утрешния ден, за противопоставяне, макар да няма изгледи за успех. Това е ценността на моралното усилие, противопоставящо се на насилието и на безсмислието на жестокостта, борещо се дори без изгледи за победа. По-ценно е самото усилие и противопоставянето на конкретната цел. Така моралното усилие ценностно премахва насилието и насилника, палача и престъплението. Героят на Сизиф е дръзнал да се бори срещу противник, притежаващ такова превъзходство, че вече самата борба срещу тях изглежда безсмислена и абсурдна.

Етиката на Камю е дълбоко морална: “бунтувам се, следователно съществувам”. Самата борба на порива е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Човекът е целеустремен. Неудържим е неговият порив към самоусъвършенстване, да надмогне себе си, да промени и околните. Според Камю отчуждението може да се надмогне чрез постигане на щастие, което се състои в “идентифициране на човека със самия себе си”. Оттук е протеста на автора против всичко онова, което се натрапва на човека отвън – абсурдът ражда бунт.

Създаденият в гръцката митология образ на Сизиф олицетворява безсмислеността на човешкия живот: за наказание за своето коварство Сизиф трябва вечно да търкаля нагоре по планината камък, който, щом стигне до върха на планината, отново се смъква надолу. Човекът, който не може да понесе тази безсмисленост, се бунтува. Затова от време на време избухват революции, бунтове, в които човек се стреми стихийно да намери изход от своето сизифовско положение.

И на зададения въпрос: Струва ли си да изживея живота си с непрекъснати трудности и лишения?, отговарям: Да, струва си, защото се самоусъвършенствам. В страданието откривам качества на характера си, които се съм и подозирал. По пътя към излизане от непреодолимото, непознато чувство на задоволство изпълва сърцето ми.

Авторът пише: “Той трябва да отиде на удивителна и разрушителна сделка с абсурда”, защото това укрепва, закалява и възвисява човешката личност. В резултат на неимоверните усилия и титаническо напрежение, човек, според Камю, ще получи накрая и “своето място в този безсмислен свят” и ще намери тук “виното и хляба насъщен на равнодушието, хранещо неговото величие”. Неудържимият порив на човека към самоусъвършенстване го кара да бъде целеустремен. Подвластен на това чувство Икар отново и отново се впуща на борба със стихиите, макар да знае, че пак ще завърши с опърлени криле. Непрекъснатата конфронтация между “аз” и света понякога го прави беззащитен пред неизтребимото желание колкото може по-скоро да намери друг изход от битието.

Отсъствието на надеждата и безразличието към утрешния ден са доста опасни, защото те спират естествените човешки стремежи, разрушават структурите на вътрешния времеви план на индивида. Тогава човек става олицетворение на безизходния трагизъм на земната човешка участ.

Митологичният образ Сизиф е въплътил в себе си целия този безизходен трагизъм на човека: неговото презрение към боговете, ненавистта към смъртта и желанието му да живее са му стрували неописуеми мъчения – той е принуден безцелно да напряга сили ежечасно, ежеминутно, извършвайки безполезен и безнадежден труд. И все пак стига до победа – победа над безсмислеността на собственото битие. В това се заключава “цялата тиха радост” на безсилния и бунтуващ се “пролетарий на боговете”. Така Сизиф ни учи за висшата вярност, за това как да се живее в тази крайна и ограничена вселена. И тогава животът няма да ни се струва “нито безплоден, нито нищожен”. Човешкият живот дори и в най-ужасни и немислими условия ще намери в нея своето величие, своята красота.

Но какво е върхът и дали поривът на борбата може да стигнем за един човешки живот, да го осмислим? Достоен ли е за такава борба човекът? Ето такива въпроси ме вълнуват, когато чета “Митът за Сизиф” на Албер Камю. И още: защо в човека е закодирано илюзорното? Може би защото човек е роден да лети. Той никога не може да се задоволи с постигнатото. Миражите винаги ще го привличат, за да търси все нови и нови върхове, за да преодолява нови трудности и това ще изпълва сърцето му. Не е ли това силата на неговия дух – вечнотърсещ, необозрим, в плен на непознатото и необяснимото?

Макар и безнадеждна самата борба на порива към върховете е достатъчна да изпълни с радост и щастие човешкото сърце. За Сизиф “всяка трошичка от камък, всеки отблясък от руда на полунощна планина” съставя целия свят.

Така бунтуващият се човек се превръща в морален смисъл на една оригинална екзистенциалистка теза – макар и абсурдно, човешкото съществуване се преодолява с презрение, а човешката съдба се превръща в принадлежност на човека.

Темата за Сизиф е интерпретирана и от нашите поети Пенчо П. Славейков и Христо Смирненски. Тя е вечна, защото е вечен и животът. Поколенията творци след нас също имат какво да споделят.

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------