Аз бях

Запознах се с Матю преди може би петнадесет години. Тогава той беше около седемдесет и пет годишен. Родом от странджанско село, моят нов приятел ми каза, че живее повече от четиридесет години в чужбина. Каза ми и, че това е последното му идване в България.

Говорихме си за живота му, разказа ми как е избягал от комунистите, крил се е няколко години в Италия, за да не го открият копоите на Държавна сигурност. После живял в Унгария, Германия и накрая – в Швейцария.

В града, в който живееше сега беше обявен за почетен гражданин. Причината беше негова рационализация в областта на водоканализаците, спестила много средства на града. Благодарните швейцарци му бяха отпуснали и малка пожизнена пенсия.

Матю никога не се беше женил, поне така ми каза. На стари години, усетил повея на самотата решил да осинови дете и да се грижи сам за него. Познавал навремето една румънка – била много красива, тя имала син, за който не можела да се грижи. Матю и предложил да осинови детето срещу определена сума и да се грижи за него.

Един ден, докато пиехме кафе отдавна емигриралият странджанец ми разказа интересна история.

Имал приятел от детинство, с който не се бил виждал откакто избягал от България. Намерил адреса на приятеля си и му писал. Онзи отговорил, споделяйки, че е много зле финансово и едва свързва двата края. Нещо се пробудило в сърцето на Матю. спомнил си как като деца двамата с приятеля си играели заедно, спомнил си за детството. Започнал да изпраща пари на приятеля си – не много, но всеки месец. За да му помага. И така почти две години.

След време Матю се завърнал по родните места. Решил да посети приятеля си. Онзи изглеждал някак отнесен, променен. Попитал го Матю – как е, как живее. Приятелят му отговорил, че сега се чувства много по-добре. Причината за това била, че открил една църква, повярвал в Бог и братята му християни му помогнали да се съвземе.

Матю първо се ядосал а после се натъжил. Успял само да каже:

– Не бяха те, аз бях, приятелю!

После се сбогувал с приятеля си и си тръгнал обратно за дома.

Матю никога не забравил за България – неговата родина, постоянно се опитвал да се свърже с различни благотворителни организации. Искал да помогне на сираците, макар и да не разполагал с много средства.

Свързал се с една благотворителна огранизация в България. Казал, че иска да стане дарител и да помага на сираците. Отговорили му, че не било толкова просто. Имало си установен ред, трябвало да кандидатства, да напише молба, да изчака, да бъде одобрен...Матю чакал. Но отговор нямало. После опитал да се свърже с друга благотворителна организация. И после с трета...

При последното си посещение, когато се запознах с него Матю ми сподели, че не харесва това, в което се е превърнала България. Беше отвратен от посредствеността, мръсотията, чалгата, простотията и липсата на каквато и да е култура и възпитание. Тогава той ми каза, че не иска повече да се връща тук. Не го видях повече, но знам, че въпреки огорчението и дребните предателства Матю е носил България в сърцето си до последния си миг. Той беше българин.