На педя от вечността
Едва на педя от самата вечност,
далечината ми изглежда близо.
И без това не виждам по-далече.
А там дали изобщо нещо има?!
Над мене гларус облаците гони,
на слънцето жълтъка изкълвава.
И в този миг разбирам – хоризонта
е всъщност сянка от фата моргана.
Ръка протягам в опит да я стигна
и ласо мятам в примка да я хвана.
Отчаяно на пръсти се повдигам,
но все във настоящето оставам.