Три куршума време

Три куршума време

Животът му сякаш спря на пауза, когато коленичи на пресния гроб на сина си. Преви се над черната пръст и зарови пръсти. Там отдолу бе неговото бъдеще, а отстрани бе погребано и неговото минало. От снимката на надгробната плоча на съседния гроб го гледаха очите на жена му. Отмести поглед и пак погледна дървения кръст, черен и полузаровен на пресния гроб. Той заплака и буквите на името се сляха. Виеше като диво животно – тихо, сподавено, безутешно и този нечовешки звук разкъсваше тежкото покривало на нощта, която се спускаше над празното гробище като покров. Небето тъмнееше, а декемврийският студ сковаваше разкървавените му пръсти, които ровеха пръстта, сякаш искаха да докоснат мъртвия син за последен път. Буря бушуваше вътре в него и раздираше на парченца булото на всяка светлина, която бе останала там. Гняв и безсилие го сковаваха и болеше. Само раненото от скръб сърце познаваше тази нечовешка болка.

Часовете минаваха. Тъмнината съвсем обгърна тревясалото гробище. Белееха тук-там само надгробните плочи на малкото почистени гробове. Стоил се надигна. Дъхът му излизаше неравномерно и топлата пара полепваше по разкривеното му лице. Не можеше да диша от подтиснатата ярост, която изпитваше. Главата му тежеше и в нея се блъскаше само една мисъл – за мъст. Животът на неговия Дарко бе отнет без време. Детето му бе само на седемнадесет. Кому бе нужна неговата смърт? Сега убиецът му беше вкъщи, при родителите си, които му осигуриха безнаказаност. Тази несправедливост не даваше мира на мислите му. Синът му гниеше в черната пръст на селското гробище, а един друг син, макар и убиец, се радваше на топлата вечеря в празнично украсения си дом. Коледа наближаваше.

Тялото му не го слушаше и той като пиян тръгна по тясната алея, преведен и смазан от мъката, която го бе стегнала като в примка. Трябваше да се прибере. Но се запита какво ли бе му останало в мрачния дом, към който се бе запътил сега. Твърде много смърт имаше в тази къща, твърде много снимки, които щяха да му напомнят, че някога е бил щастлив. Спря. Усети студа, който сковаваше костите му. Ръцете и цялото му тяло трепереха, вероятно от мразовития полъх на вятъра, носещ диханието на сняг. Усети пак оная опожаряваща ума му мисъл. Искаше да нарани тези, които бяха унищожили живота му, които бяха наранили сина му. Искаше справедливост и ако законът не му я даваше, щеше да я получи сам. В миг сякаш мислите му се избистриха. Една хладина пролази в сърцето му и пресуши сълзите. Той изправи превитото си тяло. В очите му се загнезди онова пъклено пламъче, което нощта прикри.

Вратата на старата къща изскърца протяжно. Тъмнината тържествуваше и скриваше всяка следа от миналия живот тук. Стоил се изправи в коридора. Учуди се, че някакво неестествено спокойствие го бе обзело и вече нямаше и следа от безсилието, което до преди час усещаше в тялото си. Бавно, много бавно, се качи на тавана. Сякаш всяко стъпало дотам бе ужасно препятствие, а тежестта, стоварила се върху него не се измерваше в килограми, а в тонове. Горе бе прашно. Миришеше на гнило. От малките процепи в стената навлизаше треперливата светлина на уличната лампа отпред. Той не се поколеба. Разбута купчината от стари мебели и счупени щайги. Някъде отдолу се показа мръсно, посивяло от времето и праха вълнено сукно. Стоил го издърпа. Сложи вързопа в краката си, клекна и отново бавно, много бавно, сякаш на забавен каданс, започна да го развива. Веднъж, втори път, трети. Нещо издрънча и той усети студенината на метал. Доближи се до процепа със светлина и погледна. В ръцете си държеше старата пушка на дядо му. Беше наистина стара, но беше преправена и той знаеше, че може да стреля. Като дете стреляха с брат му по врабчетата на двора, а от вътре, в същата тази къща, баба му ги гълчеше и ги уверяваше, че и те са живинка и носят душа вътре в тях и е грях да ги трепят. Стоил леко се усмихна при този спомен. Бе друго време, хубаво време. Почувства топлина. Тогава имаше семейство, голямо и сплотено. А сега...пустота и много смърт, която му бе отнела всички и всичко. Изведнъж нещо се изхлузи изпод пръстите му и падна в краката му. Той хвърли настрана прашните парцали, с които бе увита пушката и се наведе. Посегна и вдигна малък бял вързоп. Развърза възела и видя няколко патрона. „Един ще е за проба – помисли си Стоил – а другите два, за да стрелям в него. С първия от тях ще го убия, а с втория – ще повторя, ако пропусна.“. Затвори шепата си и усети патроните в нея. Потрепери, но още по-решително и яростно разрита останките от боклуци по пътя си и слезе обратно долу. Не запали лампите. Стените на стаята сякаш продължаваха да се приближават и да го затварят в едно тясно пространство, изградено от спомени и болка. Почувства, че не му достига въздух. Махна с ръка, за да пропъди този кошмар и с бързи стъпки излезе. Бе започнало да вали. Изненада се, че само за няколко минути снегът бе направил ледена коричка по улиците и сега калните им лица изглеждаха бели и поразително красиви. Беше късно през нощта и всички къщи наоколо бяха тъмни. Селото спеше, притихнало в леденото дихание на зимата, а снегът валеше на парцали и засипваше бързо всичко наоколо. Стоил пъхна пушката в якето си и сви зад къщата. Запъти се към гората. Вървя достатъчно дълго, за да се отдалечи от селото. После спря в подножието на хълма. Гората бе гъста. Тъмнината сивееше и се предаваше пред ослепителното бяло на снега. Той се огледа. Видя една винена бутилка, захвърлена наблизо. Взе я и я постави на един пън. Не се отдалечи много. Знаеше, че в тъмното нямаше да е точен. Важното бе да изпробва пушката дали все още стреля. Зареди първия патрон. Прицели се. Не бе забравил как се прави и усети приятен порив от това. Натисна спусъка и стреля. Изстрелът отекна, от клоните на околните борове се посипа сняг като сребърен прашец. Но гората наоколо сякаш погълна шума и още в същия миг се възцари отново тишина. Стоил се ослуша. Не се чуваше нищо. Дори животните се бяха изпокрили в този късен и студен час. Той погледна шишето, което стоеше непокътнато, събори го с крак, метна пушката на рамо и тръгна към селото. Чуваше се само тихото хрупане на подметките на ботушите му в снега, който засипваше бързо всичко наоколо и скриваше следите му, оставени по пътеката.

Вече няколко часа Стоил стоеше скрит в храстите край портата на модерната вила в края на селото. Къщата бе отдалечена и по пътя, който водеше до нея не минаваха нито коли, нито хора. Студът бе сковал напълно пръстите му и той от време на време сваляше ръкавиците, духаше в шепите си и ги разтриваше, докато ги стопли. После пак нахлузваше ръкавиците и продължаваше да стои търпеливо. Беше спокоен. Знаеше какво иска и трябва да направи. Бе убеден, че е правилно и че е единственото, което щеше да успокои мислите и душата му. Чакаше търпеливо да излезе Боян. Момчето бе кръстено на дядо си и нравът му бе същия – буен и невъздържан. Но сега това нямаше значение. Единственото важно беше да го приклещи сам. Щеше да стреля отблизо, за да е сигурен, че с един от двата куршума ще улучи. Часовете се нижеха бавно. Сутринта отмина. По обед се обадиха църковните камбани, но звъна им бързо секна и се проточи един безкраен следобед. В къщата не се виждаше никой. В един момент Стоил си помисли, че обитателите й са заминали някъде, за да са далеч от всичко онова, което им напомняше за пъкленото дело на сина им. Но с падането на нощта едно прозорче на приземния етаж светна и върна надеждата на отчаяния баща. Той стана и под прикритието на тъмнината се раздвижи. Усети колко скованото от студа бе тялото му. Остави пушката и се опита да се стопли. Точно в този момент вратата на къщата се отвори. Лампата на стълбището светна и Стоил видя Боян. Изглеждаше дребен. Много по-дребен от сина му. Беше само няколко години по-голям, а изглеждаше като дете в сравнение с Дарко.

Младият мъж хлопна вратата след себе си, облече връхната си дреха и слезе по стълбите. Пред входната врата на двора се спря и сякаш предчувствайки нещо се огледа наоколо. Вратата на къщата пак се отвори и този път на прага се показа красива руса жена. Косите й бяха леко разпилени. Движенията бавни и някак несигурни. Бе загърнала раменете си с ярко червен вълнен шал.

– Боги!

Боян се обърна:

– Мамо, прибирай се вътре! Кучи студ е. Болна си и ще настинеш още повече. Отивам до аптеката и се връщам веднага!

– Не ходи до аптеката, ела си. Ще изчакаме утре баща ти да се прибере. А и сигурно аптекарката вече си е тръгнала.

– Не се притеснявай. Цялата гориш. Ще ти купя нещо за треската, а утре ще отидем до града на лекар.

Жената потрепери и се загърна още по-плътно с шала. Подвоуми се, но после с неохота влезе обратно в къщата. Лампата над външната врата угасна и тъмнината се възцари на улицата. Само някъде в далечината единствената улична лампа се опитваше да пръсне малко светлина, която се губеше в дебелите снежни кожуси на боровете край пътя. Боян излезе от двора и пое по пътя надолу. Продължаваше да се оглежда, сякаш предчувстваше какво го очаква в храстите до завоя. Когато приближи мястото забърза ход, но Стоил изскочи и препречи пътя му. Докато Боян се усети, Стоил го завлече в храстите и опря дулото на пушката в гърдите му.

– Само да извикаш и ще те гръмна, да знаеш! – изсъска той.

Младежът не помръдна. Беше ужасен. Стоил виждаше този ужас в очите му, широко отворени като на животно преди заколение.

– Знаеш ли кой съм аз?

Боян понечи да поклати глава в съгласие, но Стоил притисна пушката още по силно в гърдите му и момчето затвори очи в очакване на изстрела.

– Погледни ме, чудовище такова, погледни ме! – изкрещя отново той. – Синът ми бе само на седемнадесет! Защо?

Боян отвори отново очи и мъжът над него усети как той трепери. Беше го притиснал силно към земята и слабото тяло на младежа изглеждаше безсилно да се съпротивлява.

– Беше грешка... – каза той.- Съжалявам...

– Съжаляваш? Ще ми върне ли твоето съжаление сина?

– Беше тъмно. И пътят беше заледен... Не го видях... Сблъсках се с мотора му и после...не помня нищо!

– Но ти оцеля със скъпата си кола, нали? А моят син къде е? На два метра под земята, ей там! – и той посочи към селските гробища.

– Съжалявам...Съжалявам... – повтаряше момчето и тялото му продължаваше да трепери неистово.

– Ти си глезено синче. Караш като луд колата си и да убиеш някого за теб е просто игра. Ще отмине, ще продължиш живота си. Но няма да стане така! Аз имам друг план. Харесва ли ти усещането да знаеш, че след малко няма да си между живите, да знаеш, че всичко свършва дотук, че няма утре? Харесва ли ти, а?

– Съжалявам... – продължаваше да повтаря Боян и сълзите му се смесиха със слузта от носа и устата му.

– Моят син е съжалявал, че на пътя е срещнал точно теб! Бавно е умирал в линейката на път за болницата. Нямало е здраво място по него. Той е знаел, че няма да види утрешния ден, че няма да може да се прибере у дома! Знаел е! А аз не можах да му помогна... Не можах да го прегърна за последно...

Ръката на Стоил бе спокойна. Пръстът му леко притисна спусъка. Точно в този момент лампата на прага на къщата отново светна и там се показа жената с червения шал. Той инстинктивно погледна натам, но този път през храстите и снежната пелена му се привидя друг образ, не на Бояновата майка. Стоил притвори очи и пак погледна. Не можеше да е видение. Бе така истинско. На прага стоеше неговата Елица. Черните й коси се вееха леко от зимния вятър, който си играеше с тях. Лицето й бе бяло и младо, както преди болестта да я покоси. Носеше онези жълти обувки с токчета, които той й бе купил от една командировка в Прага и така се притесняваше, че няма да й харесат, а тя се влюби в тях. Само този червен шал от къде се взе?

– Стоиле...

Той дочу гласа й, сякаш случаен повей на вятъра го донесе до него – тих и шептящ като снега, който продължаваше да се сипе наоколо.

– Пусни го, Стоиле.

– Елице?

– Още една ненужна смърт няма да върне нашия Дарко. Пусни го!

Стоил усети примрялото от страх и треперещо момче, притиснато в краката му.

– Но това е справедливо! Око за око, зъб за зъб!

– Пусни го... Пусни го...

Вятърът се засили и забучаха околните дървета. Гласът се изгуби в снежната виелица. Той погледна към сгърченото тяло на Боян. После пак към къщата, но там светлината вече бе угаснала и само от малкото прозорче на дневната едно снопче светлина рисуваше с жълто по навалелия сняг отпред. Бурята връхлиташе селото и снежните езици се въртяха, извиваха и засипваха къщите и пътищата с преспи. Бушуваше вятъра и сякаш удряше лицето на Стоил като с юмруци. Притури се небето, снижи се и гората наоколо потъна в една ледена мъгливост. Размиха се съвсем силуетите на околните дървета, а вятърът продължаваше да блъска с неимоверна сила гърдите на Стоил, който едвам удържаше пушката в ръцете си. Сякаш и природата се гневеше на този луд свят, където един, едва започнал живот, бъде прекършен завинаги. И заплака Стоил. Вопълът му се сля с побеснелия вятър, после се превърна във вик, който се извиси чак догоре, над върховете на боровете. Разпери ръце встрани и закрещя. Искаше да надвика вятъра, който разпиляваше с ярост разкопчаните му дрехи. Викаше, сякаш предизвикваше Бога. Викаше, сякаш искаше така да разкъса наранената си душа, че всичко да свърши в този миг. Да отиде при онези, които си бяха тръгнали без време и го бяха оставили сам. Викаше и призоваваше смъртта. Но вече не на Боян, а неговата. После изведнъж се свлече на колене до треперещото тяло на момчето. Захвърли пушката. Сълзите му помитаха по пътя си черните мисли, гнева. Не можеха да вземат със себе си болката от загубата му, но някъде там, в изтерзаното му съзнание се появи милост.

– Върви си! – Стоил хвана момчето и го разтърси. – Бягай! Бягай докато не съм размислил! Живей с мисълта, че си убиец и дано някой ден изкупиш греха си! Махай се!

Боян го погледна невярващо. Отскубна се от ръцете му и залитайки затича към къщата. Падаше по пътя си, обръщаше се назад да се увери, че дулото на пушката на Стоил не е насочено към него. После пак побягваше, борейки се с вятъра и страха си. Когато стигна до прага на вилата, пак се обърна. Снежната виелица бушуваше ужасяващо, грамади от сняг се въртяха във въздуха и после се стоварваха тежко по клоните на дърветата и заплашваха да ги счупят. Те се огъваха и стенеха, безсилни да устоят на стихията. Но там, до храстите при завоя на пътя, вече не се виждаше огромната тъмна фигура на Стоил.

* * *

На сутринта бурята утихна и кротко зимно слънце посребри върховете на вековните борове. Там, някъде далеч от хорски погледи и светското внимание, се бе свил между каменните си стени малък манастир. Един мъж се приближи с бавни стъпки. Застана пред тежките дървени двери, обковани с ръждясали от времето метални шини. Старите панти едвам удържаха тежестта и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат. Бурята бе навяла преспи и бе почти скрила малката портичка, изрязана за удобство в огромните дървени крила на манастирската врата. Почука веднъж с металното чукче, заковано на портата. Почака. Почука пак. Тогава вратичката се открехна и в отвора се показа лицето на стар монах.

– Търся помощ, отче. Трябва ли ви работник? Силен съм, мога всичко. И нищо не искам в замяна...

Монахът се замисли и бавно рече:

– Помощ, казваш, ти трябва?

Огледа скитникът и замълча.

– Извинявай, май сбърках, че дойдох. Тръгвам си. – Човекът се обърна и тръгна обратно през преспите към гората.

– Чакай! – настигна го гласът на монаха. – Ела, стопли се, пък после ще видим. Но преди това остави тук, пред вратата, тази стара и ръждясала пушка. Божи храм е това, влез само по душа.

Човекът се обърна. С бързи стъпки се доближи до монаха. Хвърли пушката в снега и понечи да пристъпи манастирския праг. После се сети още нещо. Бръкна в джоба си, извади нещо и също го хвърли на снега до пушката. Бяха два куршума.

– Не ми трябват. Както каза, душата ми стига. Взимам само нея.

Благият поглед на монаха го съпроводи. Вратничката се затвори и само снежнобяла пряспа сняг падна от навеса отгоре и затрупа пушката и двата куршума до нея.

------------