Емигрантството е съдба и мисия, с която човекът на изкуството трябва да се научи да живее

Емигрантството е съдба и мисия, с която човекът на изкуството трябва да се научи да живее
С Василен Васевски – изтъкнат белетрист и художник от Чикаго, разговаря Георги Н. Николов

Василен, ти си ярък представител сред българските автори в диаспората, в САЩ и по света. Защо, според теб, те нямат свой интелектуален адрес в родината и необходим ли е той за съвременната ни духовност?

– Защо авторите от диаспората нямат свой интелектуален адрес в родината и необходим ли е той за съвременната ни духовност? Причините за липсата на подобен адрес са комплексни и за тях са отговорни донякъде и двете страни. Нека започнем оттам, че значителна част от българските творци в странство са космополити и за тях връзката с родината е повече, или по-малко личен избор. Но ако погледнем световния опит ще видим, че България може да бъде по-активна в приобщаването на своята творческа диаспора. Как? Чрез програми, конкурси, фондове и стипендии. Отдавна е назряла, например, нуждата от Министерство за българите в чужбина (сегашната Агенция с подобно име, въпреки ентусиазма и усилията си, е с недостатъчни възможности), което да се занимае по-сериозно с цялата българска емиграция, пръсната по света. А дали има нужда от подобен интелектуален адрес и по-силна институционална връзка – да, те ще са от полза за всички ни.

– Писателят Димитър Русков от Нидерландия разработи чудесната идея „Български литературен глобус“ (Културен център с книжарница), където творците да изпращат, представят и предлагат книгите си на езиците, на които са отпечатани. Но тя е кауза пердута у нас и май истинското й място е някъде в други географски измерения?

– Идеята за „Български литературен глобус“, дошла от Нидерландия, търси финансиране и стратегия за първите си стъпки. Към нея се добави и друга –тази за виртуална книжарница, гостуваща в различни страни и континенти. Как да бъдат осъществени? Идеята за литературен глобус е наистина оригинална и след като идва от Стария континент, може би би могла да бъде финансирана поне частично по европейска програма. За нейното осъществяване своя принос ще дадат и българските творци от САЩ и Канада, сигурен съм. А ако и България се включи по някакъв начин, ще бъде още по-лесно. Много ми допада и другото хрумване: за виртуалната книжарница, което може да се осъществи дори по-бързо. Ще го обсъдя с колегите в Чикаго и може би оттам ще дадем начало на това начинание.

– Наши асоциации, федерации, НПО-та и т.н., подклаждат каузата за запазване на българския език в странство, но усилията им често затихват на поредната кръгла маса. Не са ли нашите творци в диаспората тези истински адепти на идеята, заедно с академичните славистични центрове?

– Каузата за запазване на българският език в чужбина... Още един комплексен въпрос, в чието решаване българско Чикаго има установени добри практики (при нас функционират 12 съботно-неделни български училища). Похвална е финансовата грижа на България към тях, която продължава повече от десетилетие. Грижата за подрастващите българчета в чужбина и уменията им по майчин език са нещо, което занимава литературната ни общност в Чикаго. Затова организираме периодично посещения с представяне на нова (емигрантска) българска литература в някои от техните училища. Каним родители и децата им на свои книжни базари и литературни събития.

– Какво е потребно за тези писатели, броят на които расте и се прелива в нови генерации, за да се чувстват полезни на България? В какви практически измерения тя трябва да им протегне ръка, освен с речи за патриотизъм?

– Как практически да се помогне на българските творци в странство? На първо време Министерството на културата би могло да организира летни работилници по писане (workshops) и превод, конкурси и срещи в България, а защо не – и творчески конгреси, като най-подходящ формат за запознаване и сътрудничество. Тук е място да се помисли и за съответните отличия или награди, които могат да се присъждат на такива форуми.

– Считаш ли, че част от имената в този творчески хоризонт допълват ярко и успешно съвременната, наднационална култура и духовност? Не трябва ли и у нас, поне за 24-ти май, да се учреди специална държавна награда за техни книжовни достижения?

– Как да се запълни празнината между авторите от диаспората и родината? Пространството помежду ни е обусловено от физическо разстояние, а то невинаги отговаря на духовното. Двете често се разминават. „Едни от най-добрите български произведения са написани в чужбина.” – казваше писателят Георги Витанов-Богат, Светла му памет. Та, в известен смисъл, добре е, че сме далеч и можем да се вгледаме в себе си и в родината си по-добре. А след това да предложим разсъжденията си на останалите хора у нас и по света. Емигрантството е съдба, но и мисия, с която човекът на изкуството трябва да се научи да живее и да я цени.

– И на финала: ти самият какво би препоръчал, за да се запълни пропастта между явлението „български автори в диаспората“ и официална България? Не трябва ли творчеството на някои от тях да се изучава и във ВУЗ?

– Моето пожелание към творците в чужбина е да вярват в себе си и в особеното си призвание, което изпълняват – да са мост между две, или повече култури. Да не забравят корена си и да приемат трудностите като неизбежна проверка на таланта си...

------------