Препуска времето отвъд първичния си чар...

Препуска времето отвъд първичния си чар...

Веднага бързам да уточня, че заглавието е заимствано от стихотворението „Утро“ на поетесата, журналистката и увлекателен разказвач Диана Фъртунова. Защото именно времето е онзи безстрастен съдник на човешките дела: привидно дребни, или пък значими. Изтрити в паметта на бъдните поколения, или благословени за вечен спомен. Или, както мъдро са отсъдили древните, veritatem dies aperit – времето разкрива истината. В неговото лоно ни поднасят своите прозрения и майсторите на перото, сред които с чиста съвест нареждам Диана. В едно интервю на въпроса какви послания иска да отправи към читателите си, тя отговаря: „Най-вече да не забравяме миналото си, корените си, традициите, предците си. Да подадем ръка на нуждаещия се, да кажем добра дума на самотника, да пуснем монета в шапката на уличния музикант...“ Това свое творческо и морално кредо авторката затвърждава и в най-новия си белетристичен сборник „Солено слънце“, изд. „Папая прес“, С., 2026 г. Изграден от три взаимно допълващи се цикъла – „Лайка на разсъмване“, „Пет диоптъра късогледство“ и „Кладенчова нощ“, общата пресечна точка на които е иконата-човек. За присъствието на мислещата плът в миналото и настоящето и с поглед към бъдещото време и за сакралната цел на това присъствие по света. А както е случаят със „Солено слънце“ – и тук, у дома...

Не ще бъде пресилено ако кажа, че тематичният подбор в книгата е пъстър и многообразен. В него сполучливо се съчетават познатата реалност с фолклора, със загатнатата мистика и фантастични елементи. А многобройните персонажи създават впечатлението за емоционален кръговрат, основан върху дела, помисли и копнежи. Самите герои са обикновени, делнични, привидно познати. Те олицетворяват „малкия“ човек в литературата. Онзи от безликия човешки мравуняк, пълнещ улици и площади с дрезгава глъч, вечно улисан в дребните си грижи. Без да забелязва как листите от календара-живот пожълтяват и се ронят, а дните изтичат между пръстите му като пясък във вечността. Но зад тази привидна сивота всеки носи нещо свое, индивидуално, само негово. Авторката е вещ психолог и умело ни разкрива тихата светлина, мъждукаща във всеки човек. Тя не е еднозначна така, както всеки от нас е по своему различен под общата дъга на битието. Но в грапавия коловоз между съществуването и смъртта, когато много надежди са изтлели, остават спомените. Те са онзи факел сред мрака на апатията, който ни повелява да продължим. „Беше нужен на мен. – споделя Диана в разказа „В търсене на еделвайс“ – Защото той беше моята връзка с детството. Всеки пази съкровен спомен от този период на живота си, който стопля неговото сърце до последния му час. За някои това е вързаната на черешата люлка, с която е летял до небесата, за други е белегът на коляното от първото падане от колелото, за трети – захарното петле от лунапарка. За мен това беше песента за еделвайса. Заради него тръгнах да ходя по планините.“

В „Солено слънце“, както бе загатнато и в началните редове, си дават среща народните мотиви и поверия, все така ярки и в наши дни – „Заключените бесове“, с познатата ни до болка делничност, в дълбините на която личната орис, щастливата, или негативната случайност на среща, преобръщаща вижданията ни за смисъла на човека в професията и самотата – „Живот в първа класа“. Ненатрапчивият хумор – „Мечката“, иреалното, фантастичното с иронично-критичното – „Зелени човечета“, „Голямата риба“ (по далечна аналогия с Херман Мелвил), „Прототип от осемнадесети век“, „Дяволската поляна“ и т.н. Всеки разказ в кратките си послания е цветен къс от общата тематична, идейно-емоционална и философска палитра на сборника. В него стародавният бит и урбанистичното днешно съществуване си дават среща върху хоризонта на разноцветните сезони: годишни и разбира се – човешки. Генезисът на творческото им раждане е общ и се корени в зачатието на всеки от нас. Което, ден след ден, разлиства нови страници от предопределената ни орис, оформяща ни като личности: градивни, оптимистични, равнодушни, или пък отдадени на общото благо. А защо не – и скрити дълбоко сами в себе си като защитна реакция срещу всеки опит да се влеем в потока на обществените процеси. Защото, така или иначе, както споделя авторката в „Ключът“, саркофагът със знанието за нашата планета ще може да се отвори все някога, независимо от разпада му през вековете. Какво ще научим от съдържанието му, можем само да предполагаме. До тогава си оставаме човеци – несъвършени, често груби и най-тъжното: тленно преходни. Но можем да обичаме и да сме предани един на друг, макар и съществувайки в различни измерения – „Сладко от смокини“. По чиито редове нашенските, созополски Филемон и Бавкида кротко очакват началото на следващия си живот някъде там, във вечността. Защото, знайно е, любовта не е като хората – тя не остарява. Можем и да мечтаем, подсеща ни Диана, антикварните продавачи на книги да се приберат някой ден с напълно изкупена стока. А можем да бъдем и само добри – „Лайка на разсъмване“, в който осъзнатата потребност да протегнеш ръка на ближния, изпаднал в нужда, ни кара да преразгледаме и собствените си морални принципи...

Несъмнен принос в тематичния подбор на книгата е и усетът на Диана Фъртунова към красотите на природата. Между цветните „снимки“ на видяното, преживяното и осмисленото, тя ненатрапчиво вмества и интимния си досег с природата: „Аз пък точно по това време обичам да ходя на море – когато ятата от курортисти вече са мигрирали заедно с птиците кой откъдето е. Тогава Черно море е най-истинско – не е омазано с плажни масла, не прелитат като космически ракети мощни джетове и то спокойно може да си е черно, а да не се мъчи зорлем да е лазурно синьо за кеф на летовниците. Чувам го как въздъхва с облекчение, та и на мен ми става леко на душата. Плажовете също мирясват. Прибират чадърите, шезлонгите и всякакъв друг, стоварен на гърба им товар, и пясъкът грейва с брокатена усмивка, каквато няма да видиш, докато трае летният сезон.“ Тези природни картини, включени в още разкази, символизират добротата и хармонията, които ни обкръжават, без ние непременно да ги забелязваме. Именно добротата е внушавания ни по редовете лазур на битието, колкото и мрачно да ни изглежда то. Чрез разноликите сюжети тя влиза в (не)антагонистичен спор със съпътстващото ни зло, докато всеки герой от разказите се преоткрие и застине върху шахматната дъска на предреченото му по рождение. Тази борба между лични възможности, съществуващи реалности и финал често без ясен победител, има едно основно правило, формулирано грубо, но вярно от дядо Боре в разказа „Не ругай, ако паднеш в калта“: „когато животът натика муцуната ти в смрадливата кал, не бързай да го ругаеш! Може би така те предпазва от нещо по-страшно, нещо по-лошо и по-неприятно!“

Още много достойнства могат да се посочат в новата книга на Диана Фъртунова „Солено слънце“ и знам, че тя е поредното, по-високо стъпало в творческото й развитие. Включените в сборника разкази ни унасят в теми за младостта и за старостта; за значимото и маловажното в потока на дните. За магията на любовта и нечакащата отплата хуманност, чиято най-голяма мощ е благословена в дребните неща. Тя е и послание към читателите да се вгледаме в собствената си човешка същност и кое надделява в съществуването ни въобще: плътски тленното, или пък мисълта? Ако е тя, в каква морална посока насочваме нейната необятност? И когато заставаме пред олтара на Създателя, с чисто сърце ли му благодарим, че ни има, или бързаме да напуснем храма заради уж по-важни дела?

„Солено слънце“ обединява в идеята за написването си загадката за човека като спомен, като съвременник и като пътник към утрешния ден. С творческата си задача Диана се е справила повече от успешно. Сборникът е изтъкан от ясни хуманни послания, дълбоки философски прозрения и ненатрапчива покана към читателите за интелектуален диалог. В който мисия на човечеството е да открои през вълните от сменящи се поколения мистиката на разумното зачатие. И да го изведе, като негаснещ фар на облагородения разум, сред безкрая на вечността. Поздравявам Диана Фъртунова за тази чудесна творба и знам, че с мен още много хора ще я разгръщат отново и отново...

------------
Диана Фъртунова, „Солено слънце“, изд. „Папая прес“, С., 2026.
------------