“Панихида за поета П. К. Яворов” от Гео Милев – среща на двама титани в полето на българската модерна поезия

„Панихида за поета П. К. Яворов” от Гео Милев – среща на двама титани в полето на българската модерна поезия

В историята на българския модернизъм ключово място заема литературният кръг „Мисъл” – неговите водещи представители и техните последователи отварят българското литературно пространство не само за високия връх на индивидуализма, но и за метаморфозите във виденията на символистите с техните семантични опозиции вечност – преходност, дух – материя, живот – смърт, реално – трансцедентно, както и за експресионистичните търсения на модерната душа, която вижда себе си между „двете мраморни колони” – блян и вечност. И в двата случая страданието става характерен белег на твореца в „битката” му за постигането на лична и творческа свобода. Българската литература от края на XIX до 30-те години на ХХ век извежда като водещ в общественото пространство конфликта между идеите, мечтите и амбициите за себеосъществяване на отделната личност и действителността, белязана с трагиката на няколко войни и национални катастрофи, които провокират интереса към трансцедентното, мистичното и драматичното. В продължение на няколко века преди това българинът гради в душата си храма на свободното свое отечество, за което е готов да пожертва имот, дом, семейство, деца, а често пъти и живота си. За него личният живот и съдбата на родината носят в съзнанието му знак за равенство и над тях стои само Бог, християнският православен Бог. След Освобождението, когато националният идеал, обединяващ всички класи и прослойки в българската общност, вече е постигнат, и на преден план излиза изкривената, брутална алчност в превъплъщенията на Алековия бай Ганьо, големите български поети от типа на Яворов и Гео Милев, поради невъзможността да осъществят себе си в тези негероически времена, са обречени на страдания в търсенето на личната си реализация отвъд пространствено-времевите територии на действителността – в сферата на Духа. Пътят към нея обаче минава през пустинните суховеи на страданието, което намира своите образно-емоционални контури в художествените видения на двамата поети. Единият става родоначалник и най-ярък представител на символизма (П. Яворов), а другия съдбата полага на границата между символизма и експресионизма, за да го превърне негова емблема.

За да разберем защо точно Гео Милев написва „Панихида за поета П. К. Яворов”, трябва да открием онова, което сродява двамата творци и ги превръща в духовни братя, въпреки съществената времева дистанция между тях – Яворов е със 17 години по-възрастен от Гео Милев. Знаем, че творчеството (особено поезията!) е вид откровение, то е, така да се каже, изповедта на автора пред неговите съвременници, но и пред нещо по-висше, пред Онзи, който е вселил в него магията на творческото начало, способността да вижда и провижда миналото, настоящето и бъдещето. И при двамата поети като основополагащи в творчеството им са изведени на преден план темите за страданието и за съмненията, свързани с Бога и отношението на човека към Него. Вярна и проникновена оценъчна светлина по тези въпроси хвърля Атанас Далчев в своите „Фрагменти”:

„Яворов внесе в нашата литература безкрайната тревога на „свръхземните въпроси”; безизходния кръг на страданията; призрака на смъртта, който превръща в призрак на света; ужаса на самотата и още по-големия ужас на съзнанието, че никога и никъде не може да бъдеш сам: мотива за раздвоението.”

Важно е да отбележа, че темата за страданието и за обречеността на всички светли човешки пориви, пронизват цялата Яворова поезия, а не само символистичните ѝ проявления. Защото още неговият цикъл с миниатюри „Есенни мотиви”, писан в Анхиало от едва 20 – 21-годишния поет, налага основните идейни постулати на модерната поезия с онзи философски заряд, емоционални регистри, образи и мотиви, характерни за цялото му творчество: за страданието, душата и смъртта, които по-късно откриваме в „Аз страдам”, „Проклятие”, „Молитва”, „А ти умираше”, „Недей ме пита”, „Дохожда час”, „Смъртта” и др.; за нощта и мрака – по-късно в „Нощ”, „Дни в нощта”, „Угасна слънце”, „Може би” и др.; за студа и самотата – по-късно в „Слова”, „Ледена стена”, „Маска”, „Дохожда час” и др.; за бурята и мъглата – по-късно в „Демон”, „Среднощен вихър” и др.,...и т.н. Във всички тези стихотворения (както и в цикъла „Есенни мотиви”!) трагиката, обречеността и безнадеждността не просто достигат своята кулминация, но и придобиват космически измерения в безкрая на времената. Този факт задрасква всякакви опити в литературно-критическото пространство творчеството на Пейо Яворов да бъде делено на реалистично (социално-патриотични, първи период) и символистично (втори период). При Яворов Духът е в предсмъртна агония, той е „вдъхнало мъртвило” сред онемялата природа и човекът вижда себе си на границата между живота и смъртта. Още в младите си жизнени и творчески години той усеща с цялата си същност трагизма на заобикалящия го свят и обречеността на всеки светъл порив в него. Демиургът го е надарил с усет за силата на словото, с умения да „вижда” и да „чува” метафизичните значения на отделните думи и да ги превръща в образи-символи, които въздействат едновременно на въображението, мислите и чувствата. И съвсем не е случайно, че точно в годината (1914), когато Гео Милев пише и своята статия „Модерната поезия”, и „Панихида за Пейо Яворов”, той изяснява задачите на модерното изкуство като „метафизично”, понятие, което до този момент не съществува като определение за българската поезия:

„Душата изобщо е наистина едно метафизично понятие, без което обаче е невъзможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия. (...) Новата естетика – такава, каквато я създава новото изкуство – не е повече логика и познание, а: – макар че звучи доста парадоксално – интуиция. Естетиката на модерното изкуство е – както самото изкуство – метафизика. (...) Защото модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя исторически, а не социоложки анализ. Този именно анализ ще ни открие като първа и съществена основа на модерната поезия (не литература!) – душата; неговата работа е да проследи раждането и израстването на тази душа – модерната душа.”
„Модерната поезия”, Гео Милев.
Сп. „Листопад”, кн. 4 – 5, 1914 г.

Естетическият норматив, заложен в представите на Гео Милев за „модерната душа”, е реализиран в неговата първа поетична книга „Жестокият пръстен” (Сф.,1920 г.). Мотивът за страданието, вложен в метафоричното съдържание на образа на пръстена, в чието затворено пространство се сплитат призрачният път вътре и призрачният свят отвън, търсената свише и неполучена помощ, болезненото усещане за „лъжата на гибелните мечти”, за „нелепата и свирепа” със своята „злокобна безметежност” действителност, налагат представата за духовното братство на двамата поети. Затова и Далчев във своите „Фрагменти” откроява разбирането, взаимопроникването на идеи и образи в тяхното творчество:

„Когато говори за скръбта на Яворовата поезия, Гео Милев изказва съображението, че толкова голяма не може да бъде скръбта на един отделен човек и че Яворов е изразил в стиховете си не своите лични страдания, а страданията на цялото българско племе; върху тая мисъл той е построил и своята „Панихида за Яворов”.
А. Далчев, „Фрагменти” – „За поезията на Яворов”

2.

Думата „панихида” (от гръцки: панихисъ – хидосъ), означава „всенощно бдение и пеене”, т.е. това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Ритуалът има древен произход. Най-старите свидетелства за Св. Литургия в памет на починал християнин са от IV век. Същността на панихидата се състои в молитвеното поменаване на починалия за опрощаване на неговите земни грехове и даруване с вечен живот. Текстовете на молитвените песнопения насочват вниманието на живите към възхождането на душата на починалия към Бога, към неговата изповед пред Божия съд с молба за милосърдие и прошка на греховете му. Господ съди за починалия по това, което той е оставил в сърцата на живите. Думите „човек” и „смъртен” отдавна са станали синоними, но никой не знае точно кога ще го споходи смъртта. (Микеланджело: „Смъртта си знаем, но не знаем часа си сетен.”) Господ е създал Своята Една Света Съборна и Апостолска Православна Църква като единствената общност, в която може да се получи спасение. Извън Православната Съборна Църква не е възможно някой да се спаси. Защото спасението става първо чрез раждането на Вечния живот – светото Кръщение, второ – чрез опрощаването на греховете в тайнството Покаяние, и трето – чрез приемането на благодатната Храна за вечния живот – Тялото и Кръвта Христови в тайнството Свето Причастие. Извън Православната Съборна Църква няма нито Кръщение, нито опрощаване на греховете, нито Свето Причастие. В никоя еретическа общност – католици, протестанти, арменци и т.н. – няма Кръщение, няма опрощаване на греховете, няма и Свето Причастие. Следователно – няма и спасение. Църквата не се моли за никой, който не е починал с вяра и надежда за възкресение и вечен живот.

Модерните български поети от края на XIX и началото на ХХ век декларират различно отношение към християнския бог – те десакрализитат наследеното отношение към Бога на своите предходници и издигат в култ Човека и Света, като им придават божествен ореол. Пейо Яворов заема междинно място между двете поколения творци. Ударите на модерното световъзприемане рикошират болезнено в душата му и цял живот той се лута между Дявола и Бога, търсейки истинското лице на своя създател, за да поиска от него отговори на своите мъчителни екзистенциални въпроси, които така и не открива: „Сразителю желан на всяка смърт, що значи тая маска...” („Маска”); „Молете се на царя, небесните врати когато той отваря...” („Молете неуморно”); за да го отрече в познанието си за него „Отрекох те, проклех те някога, о боже, / и ето ме повергнат в прах.../ Не милост осянява грешното ми ложе: / чрез твоята жестокост те познах!” („Покаяние”) и да се обърне с най-искрената си молитва не към Бога, а към майка си: „Душата ми е озлобена и жестока. / Майко, бди / над своя паднал син: днес злото и порока / дишат в моите гърди. (...) Майко, бди...на невинността защитница бъди!” („Молитва”). В живота на поета бродят „мъртви светила” сред „будни тъмноти”, веригите на „заблуждения и разкаяния” тежат на нозете му, душата му разкъсва мъчителният въпрос без отговор „Но кой е Той...но кой си Ти, не зная”, за да живее с усещането, че е прикован „в заключената стая” към стената на страданието:

Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога
но тебе да те отрека не мога.
„Аз сам не съм”

Според Православието – самоубийството е една от най-ужасните форми на греха, хула против Светия Дух, дръзко отхвърляне на Божията милост, отказване от Вечния живот, приемане на нескончаемата вечна смърт в адската бездна. Православната църква не се моли за самоубийци, защото според 22-рото Апостолско правило „самоубиецът е враг на Божието създание”. От смъртните грехове единствено за самоубийството няма покаяние. А всички знаем какъв избор прави Пейо Яворов за своя живот – и то два пъти, като втория път действа и чрез отрова, и чрез куршум. Затова се питаме – защо Гео Милев създава текст, посветен на Пейо Яворов, с такова заглавие: „Панихида за поета П. К. Яворов”? И с такова съдържание? Всъщност самият Гео Милев ни дава косвено отговора си в едно от писмата до своя баща Мильо Касабов:

„Какво е християнството? Най-песимистичната философия! Най-страшният песимизъм, защото не ти казва: „Суета сует – убий се!” – а ще ти изтезава душата с разни изпитания, изкушения. Ядката на християнското учение е: човек е слаб да живее сам, затова има нужда от чуждата помощ. „Дай сърцето си мене”, иначе ще ти го откраднат! Но защо ми е дадено това сърце? Защо – когато в никой случай то не може и не трябва да бъде мое? Или Дяволът ще го вземе, или Исус. Не е ли това песимизъм? Не води ли към отричане на света, на живота, на битието? Какъв е смисълът на това битие? Защо ни е това сърце, живот, ако трябва да го дадем непременно на Исуса? Само за да го дадем ли? О – твърде безсмислен смисъл!”

„Ще четеш по-късно в „Листопад” какво казва Ницше за смирението на червея! – „славата на бога е моя слава, тъй като богът съм аз.” Демел казва: „Да победиш бога Аз”, равно то значи да бъдеш сайбия на себе си и няма какво да се молиш томува и ономува да те пази от „лукавия”. Светът е едносущен!”
Лайпциг, 18 / 30 юли, 1914 г.
Гео Милев, Избрани произведения”, том втори, 1965 г.

И Пейо Яворов, и Гео Милев са творци. За тях животът е копнеж. Човечеството, човешкият дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда живота. Копнежът ражда творчеството. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт срещу себе си. (Гео Милев, „Възвание към българския писател”, сп. „Везни”, 5 ноември, 1921 г.). Единственото и върховно задължение на човека, според Гео, е да бъде творец. Защото именно творческите му усилия раждат копнежа за възкачване към „светлите ясли” на Духа. А Духът е човечеството. Духът е човекът. „Духът: естетическият закон на човека. Духът: етическата нужда от изкуството. Духът: Върховният Дух, Светият Дух, който създава нуждата от красота. Който създава нуждата от изкуството. (...) За духа няма добродетел – Духът е отвъд добро и зло. Духът е само интензивност.” А не някаква си религия, пък била тя и християнската. И три години по-късно директно ще пита и ударно ще отговаря: „Кой излъга нашата вяра?”; „Долу Бог!” („Септември”). Тази синтезирана мисъл и категорично отрицание „зреят” в душата, сърцето и съзнанието на Гео Милев в продължение на много години. И няма да бъде грешка предположението, че началото на зараждането им предхожда създаването на „Панихида за поета П. К.Яворов” през 1914 г. Иначе не би могъл да създаде текста ѝ такъв, какъвто го четем и днес.

3.

„Панихида за поета П. К. Яворов” е писана от Гео Милев в Лайпциг от 17 до 29 ноември, 1914 г., под въздействието на информацията за трагичната смърт на Яворов. На една картичка от онова време Гео рисува портрета му, а в писмо до баща си го моли да му изпрати всичко, писано за Яворов във в. „Утро” след 1 ноември, 1914 г., тъй като в няколко последователни броя на вестника са отпечатани материали на М. Арнаудов и Вл. Василев, коментиращи истината за самоубийството на Лора, клюките покрай съдебното следствие и разпитите, свързани с него. За първи път текстът на „Панихида за поета П. К. Яворов” излиза в ръкописния сборник на Гео Милев „Изкуство”, книга пета, 1914 г. Неясна е съдбата на изпратения ръкопис на „Панихидата” до сп. „Демократически преглед”. Предполага се, че или редакторът на списанието Т. Г. Влайков е отказал да я отпечата заради модернистичния характер на текста ѝ, или Димчо Дебелянов не я е предал, защото е мислел да я помести в органа на символистите „Звено”. Като печатно издание излиза чак през 1922 г. в сп. „Везни”, а през 1924 г., по случай 10 години от смъртта на Яворов, е отпечатана в нов, съществено преработен вариант – редактирани са не само отделни стихове, съкратени са и цели фрагменти, други са прибавени, а на отделните ѝ части Гео Милев поставя заглавия, взети от църковно-обредната литература. Според сведения на бащата Мильо Касабов „Панихидата” е преработена, когато синът му Гео Милев е на Дойранския фронт (Литературен архив 1964, бел. към писмо XXV в дневника на баща му).

Последният вариант на „Панихида за поета П. К. Яворов” е изграден от 7 онасловени части: „Псалом”, „Канон”, „Антифон I”, „Антифон II”, „Ирмос”, „Икос” и „Слава”. Названията им обаче нямат нищо общо с каноничната строга последователност на православната панихида („Начало”, „Псалом 90 и 17-та катихизма”, „Заупокойни тропари”, „Заупокойна ектения”, „Седални и Кондак”, „Разрешителна молитва” и „Вечна памет”). В „Панихидата” на Гео Милев като водещ образ е положена личността на Пейо Яворов, посочена в заглавието ѝ. Той е този, който „В блясъка на свойто възнесение / към небесните селения” възхожда „горд, успокоен” в славата на вечен ден със съзнанието, че е заслужил своето „място злачно, място свято, място на покой”. И макар че плътта му е „измъчена” от страха дали ще получи Божията прошка и любов, все пак настоятелно моли: „Господи, спаси ме: оскудял е преподобний твой: / Не отвръщай поглед, Човеколюбче, Спасе мой: / – Упокой – упокой – упокой!” В тази първа част на „Панихидата” Гео Милев не богоборства, а по-скоро иска да убеди читателите си, че жизненият път на Пейо Яворов е бил изключително труден, изпълнен с лишения, за което свидетелства използваната архаична дума „оскудял”, т.е. обеднял, живеещ в оскъдица и недостиг на най-необходимото за човешкото съществуване. Изграждането на текста на „Псалом” от две части създава асоциации (по подобие на двойката Вергилий и Данте) за двама герои – Яворов, който моли „Господи, спаси ме...”; „Не отвръщай поглед, Човеколюбче, Спасе мой...” и условно придружаващият го създател на „Панихидата”, който с възхищение наблюдава гордото „възхождане” на духа на поета към „небесните селения”.

В живота на Пейо Яворов важно място заема борбата за освобождението на Македония. След Руско-турската война (1877 / 1878), според предварителния Санстефански мирен договор, тя остава в границите на освободеното Българско княжество. Великите сили по време на Берлинският конгрес от 1878 г. обаче я откъсват от българските земи и заедно с Одринска Тракия я оставят в пределите на Османската империя. Веднага след оповестяването на решението на конгреса започва организирането и създаването на съпротивително движение, което се оглавява от Вътрешната македоно-одринска организация и достига своята върхова изява по време на Илинденско-преображенското въстание от 1903. Яворов приема присърце идеите на ВМРО, става верен другар на Гоце Делчев и три пъти се включва с оръжие в ръка в борбата за нейното освобождение, воден от личното си съзнание за родов дълг и наричайки себе си син на Македония. Неслучайно темата „Македония” заема такова широко място и в неговото творчество – на нея той посвещава едни от най-силните си стихотворения („Заточеници” и „Хайдушки песни”), представя спомените от своето четничество в „Хайдушки копнения” и пише биография на Гоце Делчев. От 1901 до 1903 г. в София издава в. „Дело” в защита на македонската кауза, а седмичният му революционен лист „Свобода или смърт” се разпространява тайно из цялата поробена македонска земя. За него македонският въпрос е колкото политически, толкова и нравствен въпрос. И съвсем не е случайно, че в най-тежките дни на своя живот, застанал на границата между живота и смъртта, той търси помощ именно от македонските си другари-харамии. Толкова дълбока е мистичната връзка между поета и колективната душа на неговия народ, че той възприема България и Македония като едно неделимо цяло и единствена своя родина. Затова и в студията си „Пейо Яворов (1877 – 1914)” Гео Милев пише:

„... истинският талант в изкуството е винаги една манифестация на колективната душа на неговия народ. Няма изкуство за изкуството. Няма изкуство, което да е манифестация на една индивидуалност. (...) Истинският талант е винаги манифестация на един психологически колектив – отдето то черпи своята сюгжестивна и могъща сила. (...) Поезията на Яворов е манифестация на колективната българска душа с всичката ѝ скръб и всичките ѝ горести в миналото; възкресеното в поета минало, за да се манифестира, за да се даде на света мъдростта, придобита чрез толкова скръб.”
Гео Милев, „Избрани произведения”, том втори, Сф., 1965 г.

Тази оценъчна позиция на Гео Милев е представена чрез един оригинален диалог между поколенията, представен в „Антифон I” и „Антифон II” на неговата „Панихида”:

Антифон I

Хор на прадедите

Бреме – векове: борби и смърт,
бреме – векове: печал без път
– черен плод на тисячи години –
с кръв ги сбирахме ний с векове,
с кръв поихме твойте бленове:
– ний те молим, Сине наш, прости ни! –
Нищи ний, живели само час,
тежко бреме беше той за нас
– черен плод на тисячи години –
между всички ти избран бе пръв,
– Сине наш, ний молим те, прости ни! –

Днес пред твойте скършени крила
беловласи бием си чела
– молим тебе, Сине наш, прости ни! –
Вече ний ще снемем твоя кръст,
родна скръб ще върнем в родна пръст
– черен плод на тисячи години –

Антифон II

Хор на учениците

В сребърен съсъд ний носим
ведра вода
– ний дванадесет, които просим –
в сребърен съсъд ний носим
ведра вода:
идем твойте сълзи да отрием,
твойте рани идем да измием
с ведра вода.

Свилени платна за тебе носим
с миро полени
– ний дванадесет, които просим –
свилени платна за тебе носим
с миро полени:
идем твойто тяло да увием,
с плащ миросан идем да покрием
твойте рани.

В диалога между „Хор на прадедите” и „Хор на учениците” се преплитат два фундаментални пласта – на историческата приемственост между поколенията в общочовешката борба за свобода и справедливост и каноничната картина на снемането на Исус от кръста и измиването на тялото му. Чрез този подход на изображение Гео Милев изравнява в съзнанието на читателя двата образа – на Яворов и на Исус. „Хорът на прадедите” акцентува историческите представи, свързани с двете робства (Византийското и Османското) чрез: повторението на времевите им измерения – „векове: борби и смърт”, „векове: печал без път”; чрез повторението на съдържанието на тези векове – „с кръв ги сбирахме”, „с кръв поихме”, обединени под общия знак на мрака и резултатите от него – „черен плод”; чрез повторението на словосъчетанието „тисячи години” в началото и в края на фрагмента, т.е. „хиляди години”, като чрез повтореното словосъчетание се създава композиционна рамка, която му придава завършеност. Личността на човека, бореца и поета Яворов е извисена, а изписването на думата „Син” с главна буква имплицитно налага тенденцията за обожествяване и изравняване с Исус, синът Божи. Картината на жертвата на българския Христос е представена и като акт за искане на прошка от него, и като поемане на вината за „скършените криле” на сина народен, която може да бъде изкупена единствено с полагането на тялото му във вечната българска земя, за да даде своите плодове в лицето на последователите му – библейската легенда за сеяча („Ний ще снемем твоя кръст, / родна скръб ще върнем в родна пръст.”). „Снемането” на кръста е знак и за „снемане” на тегобите на живота от вече мъртвото тяло на Яворов, който още приживе е посял семената на родолюбието чрез своята поезия.

Текстът на „Антифон II” извежда на преден план идеята за връзката и приемствеността между поколенията – борбата на деди и прадеди за свобода и справедливост продължава своя исторически ход във времената по същия начин, по който и идеите на християнството получават свой нов живот след смъртта на Христос в делата на неговите апостоли-ученици. Това внушение е наложено с помощта на няколко символични образа: „сребърен съсъд” (среброто като метафора за царско достойнство и божествено присъствие; „съсъд” – т.е. „съд в съд”, като знак за неделима връзка и приемственост); „учениците” са „дванадесет”, също като Христовите апостоли; актът на миропомазването с „ведра”, т.е. „жива” вода, има силата да възкресява, а свилените платна „с миро полени” – да полагат божия печат за вечен живот. Така, както и идеята за човешката свобода, въплътена в триадата Прадеди – Яворов – последователи, е белязана със знаците на вечното.

Петият фрагмент на „Панихидата” – „Ирмос” – е създаден по модела на Давидовата благодарствена песен (Старият завет, Втора книга на царете), в която цар Давид благодарствено слави Бога за оказаната му помощ в борбата срещу неговите врагове. Помощ, дошла в драматичен момент от сблъсъка му с „нечестивите”, когато краката и ръцете му са вече изтощени, а „мор броди в тъмнината” и хиляди падат мъртви от дясно и от ляво. Именно тогава Бог, който не е далечен наблюдател, а стои винаги близо до случващото се в човешката история, се намесва и помага на своя помазаник Давид да възвърне силите си. (Библия, Старият завет, Псалом 90 – Хвалебствена песен Давидова).

Животът е поставил в подобна човешка позиция и Пейо Яворов – в „нощта на света”, в неговите „блата от вражда” вече са разцъфтели цветята на „зла клевета”. Поетът е заобиколен от човекоподобни змии и лъвове, които го нападат и хапят зад „тъмните заслони” на бедите, сполетели поета („ще настъпиш аспид и яростен лъв и василиск”). Но „над земната слава и земний позор” внезапно запява ангелският хор, който с песента си отклонява хвърления камък и не позволява „ни бреме, ни стрела, ни отрова, ни пламък” да докосне праведника-мъченик. Небето се отваря и приема неговия „мъченически лик” в надзвездния чертог на светите души, не само за да го приласкае и приюти, а и да го превърне в „апостол” свой.

Текстът на „Икос”-а се откроява с прецизната си мелодична метрика, като в рамките на 4 тристишия и един заключителен стих Гео Милев вплита два редуващи се рефрена, петкратно повторени: „Ридание надгробно...” и „Помилуй, Боже наш!”, които създават асоциация за литийно шествие, съпровождащо възнасянето на душата на поета. Словото е експресионистично наситено, насечено с особена пунктуация, която създава поредици от емоционални паузи и поражда едновременно болка и „възторг неуязвим”, защото в своя „тъмний път” душата на поета се е превърнала в метафора на свещта – знак за светлина и духовна чистота, символ на възкачващата се към небето душа, на победата на светлото над тъмното начало на битието.

Последната, седма част на „Панихидата”, е озаглавена „Слава”:

Ти си ангелът горд, ти си тъмний акорд
на печалната слава – прости!
Кръз звезди падаш ти с поломени крила
в тях стрела окървавена – ти!

Устрелен през нощта, устремен в пропастта
с тебе падат звезди без крила;
свойте черни крила дух вечерен насън
ще затвори – под звън и мъгла.

Звън последен – прости! небеса без звезди
– нашта сетна целувка вземи!
Под безбурния взор на Сатурна в нощта
пепелта в твойта урна жуми.

Вечна памет в света. Спи кръвта под леда.
Вечна слава на Вишния Бог!
Вечна памет. Амин. Алилуя. Амин.
Ти един – Вечен Син – и пророк.

Заключителната част на „Панихидата” представя обобщение на вече казаното в предходните фрагменти чрез обединяване на трагичното и одичното начало на едно по-високо духовно равнище. Гордият ангел, „устрелен през нощта” под тъмните акорди на оксиморонно звучащите „печална слава” и „устрелен – устремен”, се е превърнал в „стрела окървавена”, която пада с „поломени крила” през („кръз”) звездите, за да затвори кръга на битието под знака на висшата божия благословия. Бащата-време Сатурн съчетава предопределението на кармата с момента на трансформацията, за да провъзгласи човека, бореца и поета Яворов (по подобие на Ботев за Васил Левски) за Единствен, Вечен Син и пророк на своя народ. Над отечеството му, с „черни крила” на „дух вечерен” – „под звън и мъгла” – се понася „звън последен” като молитва за прошка и обич: „нашта сетна целувка вземи!”

Правото на „Панихида” (въпреки самоубийството му!) и на последно и вечно сливане „на поета П. К. Яворов” с българската земя за „Вечна слава на Вишния Бог!”, Гео Милев аргументира и чрез статията си „Кратка история на българската поезия” – предговор към „Антология на българската поезия”, 1925 г.:

„Яворов – също както и Ботйов – не се побира в нормална схема. Големият поет П. К. Яворов е, след Ботйова, една втора еманация на расовия гений. Само че – еманация на един обратен комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе; скърбите, мъките, страданията, ужасът на петвековното робство, легнал дълбоко в българската душа – дълбоката всенародна горест, отразена в нашите народни песни, която всеки от нас носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци. Яворов бе призван да отпечата в поетическо слово тая горест на прадедите, да понесе като поет нейния тежък кръст. Яворов е съдба: „козел отпущения”. И неговата поезия: епилог. (...) Като еманация на българския гений, той манифестира ценностите на психологическа мъдрост и богоискателство, зачнати в утробата на българската душа, а едновременно с това – и пълния обем на творческата мощ на българския гений.”

------------