Човекът в сборника с разкази “Сенките на времето” от Милка Иванова

Човекът в сборника с разкази „Сенките на времето” от Милка Иванова (изд. „Фабер”, 2018 г., награден с плакет „Пегас” от Община Бургас)

Заглавието на сборника с разкази на Милка Иванова – „Сенките на времето” – представлява своеобразен ключ към съдържанието на цялата й книга. Според Св. Августин Блажени (354 – 430 г.), един изключително ерудиран римски богослов, чиито възгледи съчетават философските визии на манихейството, неоплатонизма и християнството, „времето е подвижен образ на неподвижната вечност”. Човешкото време има край, а божественото е безкрайно, безгранично; едното е векът, а другото – вечността. И въпреки че между тях не съществува никаква обща мяра, изкуството и мистиката ги разглеждат като опоненти, които водят битка със смъртта за постигането на вечността. Сянката пък е това, което противостои на светлината. За физиците тя е място, защитено от попадане на слънчеви лъчи, тъмно отражение на някаква част от предмета, осветен от противоположната страна. Според езотериците тя е знак за невидимия свят, за тайните на битието, които се намират отвъд логиката и разума. Всяка форма, определяща границите на битието, не е нищо повече от сянка, произлязла от една по-висша светлина, която тя прикрива и разкрива едновременно. Китайският философ Лао Дзъ в своята книга „Дао – дъ дзин” (350 г. пр. н. е.), определя сянката като единствена действителност на явленията и единствената действителност на Небето и Земята, а най-великият образ е „сянка на сянката”, като в онази негова притча за „Сянката на безполезното дърво”, под което хиляди хора намират прохлада в горещите дни. Защото „животът е поезия, а не стока за пазара”. За първи път, като психологически термин, „сянката” е употребена от К. Г. Юнг. За него тя представя потиснати или отхвърлени части на човешката ни психика и е неделима част от нас дори тогава, когато ние не осъзнаваме присъствието й, т. е. тя е част от нашата двойствена природа. Разпознаването й от индивида е признание, че той носи Злото в себе си, поради което, някак интуитивно воден от собственото си его, човекът е по-склонен да я търси и вижда в околния свят и обкръжаващите го хора. През призмата на тези две сложни и амбивалентни философски понятия („време” и „сянка”) са пречупени сюжетите в разказите на Милка Иванова, затова в тях се преплитат в необичайна амалгама реалистичните описания, повествования и образна система и знаците на имагинерното, метафизичното, тайнственото, непознатото. Защото самият живот е обвързан с дълбоката връзка между земното и небесното в стремежа му да постигне безсмъртието по пътя на духовността:

Човекът следва Земята.
Земята следва Небето.
Небето следва Пътя дао.
Дао – онова, което е.
„Дао – дъ дзин”, от Лао Дзъ.
Превод – Крум Ацев.

Още първият разказ („Едно куче и една коза”), включен в сборника, въвлича читателите във водовъртежите на „сенките”от миналото, разкриващи един друг свят, „не нашият”, свят, който „не се трогва от болките на човека. Страшен, свиреп и въпреки това неустоим...” Свят, „странен” като облака, надвесен над селото, и приличащ на козел (облакът е знак за трансформация, за преграда към истината в пространството на имагинерното, метафора на божествения гняв и предвестник на нещастия, а козелът е нечисто животно, визуален образ на похотта и сатанинското начало). Имплицитно вписаното съдържание на символичните образи от заглавието превръща обикновената на пръв поглед селска история за Райна, разделена и заключена далеч от любимия й (представена за по-голяма достоверност чрез Аз-повествованието на нейния най-малък брат – „Аз, най-малкият от нейните братя, я следвам от разстояние...”), в своеобразен мит, в нова селска легенда за обречената любов. В предание за странното, но и плашещо единство на „оная сянка – гърбава, с качулка и с блеснала в ръцете й коса”, и кръстът, „надвесен над нея”. Целият текст на разказа е „извезан” с образи и ситуации, подтекстово внасящи друго, различно от видимата реалност съдържание. Вписаните в „тежестта” на тишината представи за убития с „лице на дете”, чиято кръв е „плиснала по стъпканите класове” (знаци за поругана и убита човешка мъдрост), и свитата върху кървавите класове Райна, прилична на „стъпкана, изсъхнала на корена си” мащерка (метафора на прекършената сила на любовта), разтърсват с трагиката си съзнанието на читателя. А шибащите като камшици думи на селското множество „Срам! Голям срам!... Грешница безсрамна!”, два пъти разлюляната от земетресение земя и настанилата се след време забрава „над този малък свят”, над момчето и над Райна, над „белите стада, кучетата и хората...”, възкръсват в паметта на разказвача под въздействието на една снимка – съхранена визуална сянка от времето, което е потънало отдавна в небитието:

„Наскоро след кончината на Райна умря и кучето; три дни по-късно вимето на козата порасна. До сутринта се сви, изсъхна, и козата също умря. На свечеряване подпалих на двора проядените от плесен одеяла, рокли и елеци. Тогава видях снимката, огънят не беше я засегнал, от ония снимки, каквито правеха по панаирите. Момчето е седнало във виенски стол, Райна е права до него. Извадих снимката и седнах на стъпалото пред тясното преддверие на къщата.” (...)
„Едно куче и една коза”

Подобна магия на словото носят и другите разкази, включени в книгата на Милка Иванова. Те са словесен прозорец към едно отминало време на силни и решителни личности, които, въпреки трудностите на битието си и възможностите за евентуалната му промяна, остават верни на „сенките” от миналото на своя род – на онези мъже и жени, „преминали набързо през живота”, които ги гледат само от портретите, но са оставили след себе си мирис на жито, звън на колелета по коларския път, усещане за оная сила и смелост, с която, надмогнали бремето на собственото си битие, създават здравите основи на един морал, който устоява на бурите и съблазните на времената. Като Желяза, чието име е знак за сила и твърдост, за сакрална позитивна величина с небесен метеоритен произход:

„Тук, под портретите, пред нея се откри дълъг коларски път: от двете му страни греят златни жита; в лятната жега едра, стегната жена води магаре, впрегнато в натоварена с тухли каруца, след каруцата сред облаци прах подскача момиченце... Коларският път се изгуби... Пред Желяза е новата им къща; пред къщата и по неостъклените още прозорци в тенекии цъфти мушкато... В приземния етаж млада жена тъче черги, на пода пред дървения стан момиченце е положило глава в скута на старата жена от коларския път... (...) После заслиза решителни по стъпалата. Носеше се извън времето сред натрапчивия далечен мирис на прясно изпечени тухли и узряло зърно...”

Като Матей от „Завещаното”, който се опитва да съхрани „сенките” на миналото сред потока на времето, в което вижда „изсечените” лица на сурови мъже с неукротим нрав и волни, свободни очи. Вижда как първите, поколение след поколение, прибавят книги към олющените лавици на стария шкаф, четат, образоват се и заминават по градовете – строят железарски работилници, правят рала, брани, косачки, сеят, орат и жънат...и остават при земята. Но осъзнава и друго: „Никой от нас не притежава каквото и да било. Най-малкото земята. Всичко е само на тефтер.” „Сенките” на миналото постепенно избледняват, светът сякаш се смалява, щом децата вече могат да го кръстосват „като на шега”, щом машините са завладели душите им, жадни „за простор, за свобода, за тишина”. И се опитва да съхрани в душата си вярата, че „земята освен хляб и пари, е и свобода, сила”. Че човекът носи това знание в сърцето си и един ден душата му „ще се притесни от шума на големия град, от машините”, и ще го накара да се върне обратно при нея, за да запише в регистрите на времето имената и на своите синове. Защото „нищо от това, което се случва, не е напразно”. Тъй е било и със самия Матей, с близките му и с цялото село. Защото „пътят трябва да се извърви”.

Всеки човешки ден, час, миг дори – е нещо, което не сме изживявали никога преди това. Според Паулу Коелю тайната на живота се състои в стремежа да реализираме себе си, нашите мечти, чувства и желания в настоящето, без да ги отлагаме във времето, или пък да скърбим, че не сме ги осъществили в миналото. Голяма част от героите в разказите на Милка Иванова обаче живеят с „люспите” на миналото, като едновременно с това създават и свое настояще, което превръщат в нови „люспи” на живота, в нова „сянка” на времето, в което битуват. Такава е Катина от „Черна кръв”, която чрез песента си издига глас „нагоре, към звездите, препълнен с циганска мъка и страст”, защото усеща, че много се е състарила след раждането на деветимата си синове, но под сърцето й зрее нов живот. Срамът от снахите и съпруга й я кара да вземе най-страшното решение за една майка – със собствените си ръце да умъртви новороденото си дете, лишавайки го от право на живот. В този разказ на Милка Иванова битката се води в настоящето за евентуално бъдеще, в него побеждава първичният инстинкт за съхранение на живота, онзи първичен инстинкт, заложен в нас от природата, който може да надмогва пречки и препятствия, създавани под натиска на моралните норми и разума:

„Тихо беше, толкова тихо, че жената чуваше бръмченето на мухите, които прииждаха на рояци, предусетили нещо. Стори й се, че времето стои на място, спряло над нея, седи и гледа мъките й, а сянката на купата не стои...върви... Тя стенеше, жаркото слънце изсмукваше последните й сили. Мухите вече кацаха необезпокоявани по лицето й, навсякъде по нея. Към обед детето се обърна, тя сви колене, сложи ръце под хълбоците. Дишаше с широко отворена уста. И ето, то се плъзна в ръцете й, след миг изписука. Катина го положи до себе си на старата престилка, покри го с някакъв парцал. (...) Затвори очи и протегна ръка към тъничкото вратленце. Няколко пъти посяга и опипва вратлето... Остана неподвижна известно време и отново го опипа с палеца и показалеца. То пулсираше едва-едва от жегата... Изведнъж отвори очи...небето слизаше към нея... Сепна се. Грабна рожбата си, сложи я на гръдта си, успокои се постепенно... Остави го да се да се насмуче.”

И прегърнала рожбата си, която вече е поела силата на живота – нейната кърма, Катина трескаво търси изход от създалата се ситуация в сегашността, за да създаде от „сянката” на днешния си ден „слънцето” на бъдещето: „Подхвърлиха ни бебе...”; „Знаели са, че тук има кърмачка...” И полага детето в ръцете на голямата си снаха.

Сборникът „Сенките на времето” носи онзи аромат и романтика, познати ни от идилиите на Петко Ю. Тодоров, но и менталното, психическото, духовното и емоционалното „здраве” на Йовковите героини. Удивителни са жените в разказите на Милка Иванова. Те умеят да слушат гласовете на времето, да виждат неговия полет, да долавят звука от стъпките на своите родители, да пазят уюта от подредбата на скъпи стари предмети, сред които тече животът. Но и да живеят с ритъма и нестабилността на новите времена, да имат силата и търпението да изчакат онова стадо от сенки на миналото да се изгуби като черни биволи по пътищата на времето, за да напишат решително върху екрана на лаптопа на новия си живот: „Ще се видим следващия месец в Берн!”

------------
Милка Иванова, „Сенките на времето”, изд. „Фабер”, 2018.
------------