Превъплъщенията на любовта в сборника “Кота 210”

Превъплъщенията на любовта в сборника „Кота 210”
(Боян Ангелов, Венко Евтимов и Христо Славов – изд. „Български писател”, 2025 г.)

Любовта, като чувство и отношение, е човешки феномен, вид екзистенциален акт. За психолозите тя е многопластова и нейните характеристики съответстват на съставните части на човешката структура – телесна, психична и духовна. Според психолога Даниел Троев „Ако схващаме тялото на партньора като негова най-важна обвивка, може да се каже, че еротично настроеният човек прониква по-дълбоко, отколкото сексуално настроеният”, защото той достига до следващия пласт, до душевността на другия. Истинската, голямата любов, обхваща и трите пласта, но водещото отношение към другия е възприемането му като нещо духовно. Именно поради това е толкова трудно постижима, защото е своего рода интенция, съзнание за насоченост към другия като копнеж, като потребност, като сливане между дух и материя, като нещо, благодарение на което човек се чувства по-цялостен физически, духовно и психически. Тъй като любовта спада към общата символика на единството на противоположностите, тя е и основна сила на битието, на утвърждаването и личностното себеутвърждаване чрез действие. От космична гледна точка тя направлява възвръщането към единството, към едно ново обединение на света чрез преминаване от неосъзнатото единство на първоначалния хаос към съзнателно обединяване на човек и природа, на човек и човек, на човек и общество в името на живота и любовта към него. Тези многоизмерни превъплъщения на визиите за любовта са представени и чрез средствата на лириката и белетристиката в сборника „Кота 210”, който обединява творческите инвенции на трима автори – Боян Ангелов, Венко Евтимов и Христо Славов.

Цикълът от стихове „Сам с тишината” на Боян Ангелов поставя началото на този своеобразен калейдоскоп, събрал три различни творчески подхода към темата за това почти необозримо и необяснимо чувство, каквото е любовта. За Боян Ангелов тя е едновременно оръдие на демиург и на демон, често сравнявана с амбивалентната представа за „огъня”. Такава я виждаме в стихотворението му „Сами сред тишината”, чието перифразирано заглавие става паратекст и на целия цикъл от 25 стихотворения. Корелацията между „сам”и „сами” в контекста на тишината (метафора на мълчание, предхождащо откровението на личността), обединява индивид и общност, и отваря семантичен проход към едно особено психологическо състояние на лирическия говорител, чието самочувствие може „да изкоренява дървета”, но и да усеща „празнотата” на онези жестове, които са знаци на угасващото „съмнително величие”, неуспяло да се превърне в „пламък”. Осъзнаването на тази истина поражда непреодолимото усещане за самота в „тишината на огъня” сред опасната „огледална чупливост на топлия лед” на Живота. На тази несигурна материална плоскост на битието човекът на Боян Ангелов има нужда от опора, от съпричастност, макар и потърсена в нереалността на въображаемото:

Нарисувах верността като жена с уморени коси,
с дълбоко модро сияние от очите й,
което би могло
да измие водата
и слънцето да угаси,
а вечер – да подпали звездите.
„Пътят за Керкира”

Парадоксите на видението, положено върху оксимороните на измита вода и угаснало слънце, раждат романтиката на подпалените звезди, аналог на зараждащото се чувство. В поетичния свят на Боян Ангелов жената няма реална, физически уловима цялост. Тя е детайл от нещо, „полъх трепетликов”, метонимично видение на „устни и коси”, предчувствие за чудо с усмихната и безгрижна голота, чиято топлина „препуска по вълни от любовен огън”, за да го пороби завинаги с шепота си: „Не ме напускай!”. Тя е смътно предусещане за щастие в смъртта сред разцъфтялата зима и ослепяващите лъчи на „слънцето стооко”. Дори в най-еротично звучащото му стихотворение „Голота” сладостта на страстта е дадена като перспектива, като възможност, до която лирическият му герой все още не се е докоснал:

Голота

Сладостта на страстта в това е:
да вали навън сняг, да виждам
голотата ти как сияе
пак усмихната
и безгрижна...
Да усещам, че ще потъна
в зной
от нежност неустоима.
Нищо,
че още нощ навън е.
Без значение,
че е зима.
Топлината ти да препуска
по вълни от любовен огън.
Да ми шепнеш: „Не ме напускай!”
И от тебе
да съм обсебен.

Несамостойното сегашно време на глаголите („да вали”, „да виждам”, „да усещам”, „да препуска”, „да ми шепнеш”, „да съм поробен”) създава асоциации за нещо, което предстои, за мечта, която все още не се е случила в реалността, защото дори и препускащите „вълни от огън любовен” и онзи „зной от нежност неустоима” са съотнесени към представата за жената, за която бленува с цялото си същество, но още не е срещнал, а „щастието бяга / като сърна, / подмамена от изстрел”, и „вещерът” живот продължава да бърка отвара „от любови с омрази”. Сякаш (както и при Ханчев в „Красота”) тази жена, жадувана в нощните му видения и копнежи, съществува единствено в неговото въображение. Любовта за лирическия говорител на Боян Ангелов е мит, въплътен в онази къща, в която той така и не успява да се впише, защото тя е като гълъба, презрял стойността на „мъртвото злато”, за да се превърне в идея. Тя е предание – като това за нимфата Керкира, в която се влюбил Посейдон и нарекъл с нейното име безименен остров в Йонийско море, който да припомня в потока на времената силата на тяхната любов. („Метафора”, „Материя”, „Голота”, „Пътят към Керкира”, „Сами с тишината”, „Апотема”) И въпреки това именно усещането за силата на една такава човешка любов, която може да твори легенди, го кара да сънува „ръж...” сред зимата на живота си и да го крепи сред спазмите на мълчанията, превърнали Земята и Бат Ям от град на русалките, в център на съвременните хибридни войни. Техните парадокси са закодирани в страха за Живота и помрачават романтиката на Любовта:

Ракети, скрили смъртоносно жило,
напомняха небесни светила,
но други светила ги обградиха,
донесли тътен и отнесли стон,
и в мисълта ми сякаш се явиха
контурите на нов Армагедон.

Всъщност именно в този страх за живота се преплитат и обединяват различните философски измерения на любовта като ранимо, но и необикновено, многоизмерно човешко чувство, което Белински нарича „поезия и слънце на живота”.

2.

Цикълът от 20 стихотворения на Венко Евтимов не е озаглавен, но пък има свое четиристишно мото:

И възпявам човека,
който пръв е превърнал
тетивата на смъртоносния лък
в струна за песен.

Присъствието на образа на лъка в мотото (при това лък с тетива, превърната в „струна за песен”!), не е случайно. Той е метафора на онова наше желание, което обвързваме с представата за любовта. В световното културно пространство стрелата е знак за скрито мъжко желание – да прониква. Любовта, Слънцето и Бог притежават колчан, лък и стрели, като тяхната триада има способността да опложда и да поражда материална и духовна жизнена сила. Така е в будизма, в исляма и в гръцката митология. Кама (богът на любовта и желанията в индуистката митология) обикновено е изобразяван с лък и 5 стрели, съответстващи на петте човешки сетива. И Купидон (при римляните), и Ерос (при гърците), и Аполон (богът на слънцето и оплождащите му лъчи), носят лък с тетива и стрели, чийто троен ред се проявява в изпъване, отпускане и изстрелване и носи внушенията за нерушимата връзка между сексуалната символика, воюването и ловуването за постигането й. Тяхната символика психологически подготвя читателя за по-особената интерпретация на темата за любовта в следващите 20 стихотворения на Венко Евтимов. Защото ако при Боян Ангелов любовта е преди всичко философия на човешкия интим, то за Венко Евтимов тя носи осезаема еротична окраска. Според Вилхелм Райх, ученик на Фройд, „сексуалността е центърът, около който се върти целият социален живот, както и вътрешният живот на индивида”:

Рицар на нощта

На рамото ми кацна синя роза,
отхапана от твоята уста.
И колко мига звездни, като този,
един след друг взривяваха плътта.
Леглото като кораб бял изплува,
отвързано от земния си кей
и по бедра, които съм целувал,
се стича съдбоносен топъл клей.
На рамото, следа от бяла птица.
Съвсем достатъчна за съд щета.
Събуждам се и си оставам рицар,
един съблечен рицар на нощта.

Изборът на заглавие с двете си ключови думи (рицар – доброволно служене на някаква велика кауза, на която подчинява целия си живот) и нощ (амбивалентен образ, съчетаващ знаците на мрака, на черните мисли и на изгубеното познание, но и период за съзряването на сътвореното, което ще роди деня, светлината на бъдещето на живота), поставя лирическия говорител в позицията на изследовател, който търси онази съдбовна кауза, която да осмисли живота му. Текстът на миниатюрата обединява земното и небесното, духа и плътта, в измеренията на символните значения на образа на синята роза (знак за недостижима красота, за копнежно докосване до съвършеното), а оттук – като внушение за невъзможната любов, въпреки конкретиката на „бедра, които съм целувал” и легло „като кораб бял” на земния си кей. Финалът налага внушението, че това божествено единение на влюбения рицар е било само красив сън: „Събуждам е и си оставам рицар, / един съблечен рицар на нощта.”

Лирическият човек на Венко Евтимов не е просто подвластен на сексуалното влечение като физическо желание за секс. Във връзката си с жената той търси и нещо повече от сексуално удовлетворение. Аналитичната психология обяснява причините за емоционалната неудовлетвореност в трудно постижимото единство на сексуалност и духовност, защото и двете са свързани с инстинктивната природа на човека. Юнг разглежда връзката духовност-сексуалност като интуитивен стремеж на индивида да я обвърже с някаква символика, която отвежда към метафизичното и създава романтична атмосфера. Така е и в поетичния свят на Венко Евтимов. В стихотворението „Билка” той търси образа на любимата „сред самодиви в бели нощи”, очаква я като „омайница”, която носи „в себе си незрима светлина”: „Така сред хората все търся да намеря / една, приличаща на теб, жена.” Лирическият му човек има неистовата нужда от „молекула любов за двама”, защото именно тя е „мастилницата” и „перото” за поезията му, а без нейното присъствие „ръждясва перото, / ръждясва перото, умира доброто”. Липсата на търсената и желана обич, невъзможността да бъде постигнато единството между сексуалното и духовното, ражда разочарование в душата на лирическия говорител, но и още по-голяма жажда:

Кладенец

Потъвам като в кладенец във теб.
Съкровище лежи на твойто дъно.
Нахвърлям се от жаждата свиреп.
Утихвам, чак когато се разсъмне.
Какво пък, че преди да дойда аз
и други са протягали езици.
Ще можеш ли да задържиш за храст
такава неподвластна, бяла птица?
Копая кладенец във кратка нощ,
копая упорито и безумно.
Не стигна ли водата, ще съм лош,
но обич стигна ли, тогава ще потъна.

Желанието за секс е мощна движеща сила на живота не само като стимул за създаване на потомство. Усещанията, емоциите, преживяванията, които той предизвиква, носят на личността чувство за увереност, зареждат го с желание да опознае света вътре и вън от себе си, да слуша музика, да се радва на онова, което другите са създали за него. Дори тротоарът, по който върви, когато бърза към любимата си, изглежда „празнично чист” и му говори с човешки глас – „Нежно, когато идвам да те обичам. / Тъжно, когато по пътя ме спира врата.”

3.

В повестта „Сняг” на Христо Славов представата за любовта намира своята най-широка интерпретация – от любов между мъжа и жената тя е превърната в любов на човек към човека и на човек към Живота. Заглавието й „Сняг” събужда противоречиви очаквания: от една страна снегът е знак за чистота, невинност и ново начало, но от друга – е метафора на враждебните сили в природата, носещи студ и предусещане за смърт. Специфична особеност на белетристиката на Христо Славов е представянето на неживата природа като жив участник в битието на човека или пък обекти от природата „имитират” неговото реално съществуване – така е в книгата му „Преди сътворението”, където писателят ни казва истините за света и човека чрез алегорично-метафоричната интерпретация на скалата, камъка, реката, песъчинката и морето. Съдържанието на повестта „Сняг” пък събужда асоциации с книгата „Скандинавска митология” на английския писател Нийл Геймън, който превръща първичните северни митове в интересно съвременно четиво, свързано със Скандинавската легенда за Сътворението на света. И в повестта на Христо Славов, след обилния, невижда дотогава голям сняг, се спускат мрак и мъгли, светът става неясен и безформен, а падащият отвесно сняг, съюзен с вятъра, започва „да отключва и най-заключените места, търсейки дупки и хлабини”, в които оставя „следите на злото”. В същото време героите в повествованието му (Христо, кръчмарят Станьо, Симеон, Иван...), с наивитета на своите възгледи и с добродушния хумор на писателя, ни напомнят Вазовите чичовци и техния лишен от значими случки и идейни стремежи живот, в който падането на „големия сняг” се превръща в истинско събитие. Водещият образ в повестта – на Сотир Стаменов – събужда асоциации с Мирончо, чиято „нощна качулка” изразява философско-епикорейското му световъзприемане и го превръща в център на „обществото” с девиза му „Лъжовен свят!”:

„Сотир Стаменов е впечатлителен човек. Не живее в този свят, а светът живее в него. Така се бяха разбрали да я карат, заедно. Сотир го е прибрал на топло в себе си, а светът му се отплаща, като му разказва всичко, което става наоколо. Съвсем друго е, как този огромен свят се събира в крехкото му тяло. Ама това е друг въпрос, който никой не задава... Знае се само, че който иска да научи нещо за света, трябва да пита Сотир. Той се свързва с когото трябва, отговаря на човека и затваря разговора. (...) Има неща, които не се казват. Неказаното се изписва на лицето му като цвят от дъгата.(...) Тези, които го познават, знаят кой цвят на лицето му за какво от световните работи се отнася, и сами си правят изводите.”

Личността на Сотир Стаменов е основната „греда”, която поддържа сюжета и образната система на повестта, той е мъдрецът на селото, ясновидецът, прорицателят. Според психолозите хората, надарени с такава способност, притежават развита интуиция и силна енергия с високочестотни вибрации, които могат да спират хода на часовника и да влияят на електроуредите, те могат да визуализират мечтите си и неволно да изпращат послания до Вселената. С помощта на различни сънища и видения, или на някакви свои вътрешни гласове, те могат да предсказват бъдещето и да лекуват. Душата им поема цялата болка и страдание на онези, с които общуват, като често възвърнатия живот на болния заплащат със собственото си здраве. Такъв е и героят на Христо Славов – Сотир Стаменов. Не е случаен и изборът на името му – Сотир в превод от гръцки означава „спасител, избавител”, а старобългарското име Стамен е знак за непоколебим дух, устояващ на трудности и изпитания, пазител на корена на рода, човек, на когото може да се разчита, защото „стои” и спира злото и смъртта. Почти като в скандинавския мит за Сътворението, в душата на Сотир Стаменов се появява някакво огънче, което „отдалеч погледнато свети като безкрайна поляна с огънчета, запалени от бъдещето”. Единствено той може да ги вижда и да разчита значението им, но „прочетеното” поражда тревога в сърцето му. Такава е за него нощта преди снежната буря. В съня си той вижда „опашката на тревогата – големият сняг и студ”, хората, излезли на улицата, и снегът, който ги затрупва „над главата”. Големият сняг става „все по-дълбок и по-дълбок”, невъзможно е да се върви напред, а и самият Сотир също е затрупан от него. Бурята променя всичко – дворът едва диша, а къщата уплашено търси „нещо твърдо, в което да се хване”. Сотир чува тежките стъпки на някой, който обикаля къщата. Леглото му започва да се накланя и под затворените си очи вижда как Животът му излиза от него и се кани да си тръгне. Сотир прави всичко възможно, за да го върне обратно в себе си, но на другия ден разбира, че любовта към Живота не е само инстинкт за самосъхранение. Диалогът между съселяните му в кръчмата му отваря очите за нещо много по-важно – любовта към Живота е грижа и за другия до теб, тя е тревога и за неговия живот. Затова хваща лопатата и започва да прави пътеки:

„Пътеката не е пътека, ако е само за един – за един човек ли е, показва само посоката, накъдето може да се тръгне. Човешкото е до своята пътека да направиш пътека и за някой друг...”

Пътеките!... Те свързват хората, обединяват ги, правят го колектив от различности, който сам по себе си е, така да се каже, микромодел на цялото човечество. Може би е трябвало да падне този голям сняг, който „покрива и доброто, и лошото”, защото именно той кара героите на Христо Славов да мислят, да се грижат един за друг, и с помощта на съмнението и търсенето на причината за случилото се, да се опитат да открият Истината за живота. Епизодите с лова естествено се свързват именно с този процес на търсенето на истината. Ловът е изпитание. В митовете той е свещен акт, изискващ уважение и разбиране на природния свят. В Скандинавската митология ловът се свързва с търсене на знание за заобикалящия човека свят и неговата роля и съдба в този свят. Той е един вид метафорично преследване на истината и стремежа към просветление, знак за борбата между хаоса и реда, той е мощен символ, който (чрез включените в него преследване, трансформация и връзка между човека, природата и божественото) отразява необходимостта от оцеляване. Финалната част на повествованието с открития от Сотир замръзнал непознат мъж, с когото са вървели „един срещу друг, по едно и също време”, поставя акцент върху откритието на героя, че човекът (в добро и в зло) има нужда от друг човек до себе си. Че „пътеките” между хората трябва да се поддържат чисти и проходими, защото само вървейки по тях, те могат да открият и осмислят „най-важните неща, невидимите”; защото „всяко живо същество ... и земята, през зимата се загръщат в нещо по-топло”, за да оцелеят в поредицата от духовни и нравствени „зими” на човешкото си съществуване.

Заглавието на сборника с произведения на Боян Ангелов, Венко Евтимов и Христо Славов – „Кота 210” – е говорещо. Освен че числото обединява възрастта на тримата включени в сборника автори (3 Х 70, при това с 3 – знак за святост, и 70 – възраст, която в Библията символизира пълнота, зрялост и духовна завършеност), заглавието обединява преносните значение на думата „кота” (позиция, етап, ниво, период от време в човешкото развитие) със символиката на числото 210 – постигнат баланс и хармония в човешките взаимоотношения, поставяне на ново начало. Още повече, че то включва в себе си и ангелските числа 21 (според нумерологията е знак за края на един дълъг период от духовни търсения, който в хода на времето води до „венеца” на земното човешко съществуване), и 0 - метафоричен образ на божествена сила и мъдрост, на духовно пътешествие и връзка с висшия източник на Живота. От всеки, който по някаква причина се сблъсква с числото 21, се изисква проява на решителност и устойчивост, за да може да преодолее изпитанията и нещастията в своето лично и обществено битие. А те могат да бъдат „покорявани” и „побеждавани” единствено с доброта и любов. Затова и Петър Дънов определя това число като израз на Великата любов, която обединява всичко в света и му придава духовна зрялост.

------------