Човекът в логиката на абсурда...

Човекът в логиката на абсурда...

Познаваме живеещият от десетилетия в САЩ писател Наско (Анастас) Гелев от книгата му „Неща от живота“, от многобройните му, публикувани в различни издания разкази и стихотворни опити и успешните му представяния в литературни конкурси. Сега пред нас е новият му сборник „Надежда или страх“ –  отново с разкази на български и английски език, издаден в Чикаго през 2026 г. В предговора си неговата редакторка Калина Томова отбелязва: „Надежда или страх“ е риторичен въпрос, на който е време всеки да намери отговор. Наско Гелев дава само някои посоки, чрез които да подскаже, че пътищата са много и различни. И всеки сам решава по кой от тях да поеме. По-важно е другото – осмислянето, осъзнаването, желанието да направим нещо конкретно, за да променим живота си и да заличим завинаги всички видове страх! Защото сме много по-големи от него! Опознаем ли себе си, страхът сам ще си тръгне! Заради смелостта да си признаем заблудите, в които някой ни е държал заключени. Надеждата е тази, която винаги ще ни държи в Силата и ще ни дари живот в радост, за какъвто сме създадени. Защото всички сме едно и идваме от Светлината! Да проявим Любовта на тази прекрасна Земя!“

Творчеството на Наско, който достигна и 70-годишния си юбилей, е в голямата си част реалистично, моделирано върху духовния хоризонт на познатия ни делник. То визира понятието за личност, взидана в цивилизационната матрица на нашата съвременност. Проследява във философски план отношението й към обществените предизвикателства и граждански канони, без спазването на които ще бъде обречена на самота. Днес, в динамиката на ХХI век, хорският безкрай е устремен към зримо, почти предсказуемо бъдеще. Поставящо пред индивида, заедно с глобални надежди, всекидневните задачи за физическо просъществуване. За ролята на семейството сред тътена на уличния шум; за любовта, изневярата, осъществените, или повехнали надежди, за приятелството и емигрантската самота. Произведенията на Наско Гелев отброяват пулса на българската диаспора, в случая – в САЩ и разтварянето на балканския й манталитет в мултинационалния океан от разноезични съдби. Те ни внушават, че предречената тленност на създаването ни отстъпва пред мисълта, а още повече – пред връхлетелия ни порой от чувства, предопределящ следващите ни жизнени стъпки. Но заедно с тази тематична мозайка, в книгата сполучливо е намерило място фантастичното, вплетено в акордите на познатия ни ден – в разказа „Разум и още нещо“. Където психологическият анализ на Паскал неусетно се преплита, а после и поема доминанта роля за „приземените“ решения на космическия гост Сосорд. А „Пилешка супа“ е тематичен микс от сцени как криворазбраното понятие за доброта съчетава християнския жест за милост към ближния с предварително подготвената му смъртна присъда: „случайно или не, попаднах на филма „Арсеник и стари дантели“ – изповядва действията си героинята – Гледали ли сте го? Той е от старите. Някъде от четиридесетте. С Кари Грант. Разказва се за две сестри, които канят в дома си бездомници и ги отравят, за да ги спасят от нищетата. Та аз, както го гледах, си помислих, че това е знак от съдбата. Начин да помогна на скъпия ми Алекс. Направих любимата му пилешка супа, Но сложих доста повече приспивателно от предписаната доза. – Тя отново избърса сълзите си, сгъна кърпичката и я прибра в чантата си. – Това беше начинът, с който му помогнах да се избави от мъките си. След това с моите приятелки започнахме да раздаваме така супа и на други бедни бездомници в тази зла, сурова, ледена зима...“ продължава метафората на зловещата доброта. Онагледявайки картинно, особено на финала, атавистичната ненавист на силните към по-слабия. Съществуването на който се обезсмисля и прочиства по твърде зловещ начин гражданската пирамида на света от аутсайдерите...

Темата за изкуствения интелект в „Надежда или страх“ е сравнително нова за художествената литература тема така, както и за живия живот, особено на новите поколения. Затова е полемична във все още неизбистрения си контекст между „за“ и „против“ и именно върху това противоречиво единство ни я поднася Наско Гелев. Всъщност, разказът му е с отворен за размисли финал. Самите авторови разсъждения по темата, изтъкана от философски разсъждения и ненатрапчива емоция, дават право на читателите от различни възрасти да направят връзка между минало, динамично настояще и възходящо бъдеще. Все пак, засега първенствуваща роля и в разказа на Наско, и в хаотичното ни битие, има (не)оправданият скептицизъм: „Единственото ми упование за бъдещето е, че за разлика от изкуствения интелект, божието създание, духовното създание, човекът, ще прояви разум и няма да се поддаде, предаде! Той, човекът, е непредвидим!“

Една книга с разкази не може да се преразказва, тя трябва да бъде прочетена внимателно и със сърце. Но не мога да не отбележа разказа „Българските олтари“. Бих го определил жанрово по-скоро като есе, в което с цялата откровеност на автора и с дълбоките му исторически познания, нашият национален идеал, славна история, знакови личности у нас и по света и апелът да опазим майчиния си език приемат облика на възвание... Към кого и защо? Към нас, разбира се – людете в географските граници на страната ни и сънародниците в странство. Вярно е твърдението, че в безкрайния ход на времето етническите и езикови различия, обичаи, житейски цели и историческа памет постепенно стопяват различията си. Преливат се и изковават нови ценности скрижали, които човечеството ще благослови пред иконата на собственото си присъствие на планетата. Но родовите корени не бива да се забравят и Наско Гелев издига символа им в култ, вплетен по редовете на „Български олтари“.

Още много може да се разсъждава върху посланията в новата книга на Наско, но тя трябва да се разгръща не веднъж и два пъти... Ще я определя като поредното, по-високо развитие в неговата съдба на писател – мислещ, аналитичен, картинен и завладяващ. От страниците лъха дълбока човечност, която така ни липсва в забързаните ни дни от календара на времето. Продължавай да пишеш, приятелю и никога не оставяй мастилото да засъхва сред делнични тегоби и маловажни истини! Ти сам изповядваш, четох някъде, древноримската сентенция „Думите отлитат, написаното остава“ (Verba volant, scripta manent!) И нека времето отсъди какви семена сме хвърляли в литературната нива: та има ли по-точен, верен и безпристрастен съдник на същото това време, в което се лута и нашата творческа същност?..

------------
Наско Гелев, „Надежда или страх“, разкази, Чикаго, 2026.
------------