Съдбата на заглавието в превод. Няколко примера

Съдбата на заглавието в превод. Няколко примера

Преводът на литературните текстове от един език на друг е едно от сериозните предизвикателства във филологическите (и не само) среди. Отдавна е ясно, че преводачът не е просто механичен преносител на думи, а културен посредник, който трябва да въведе читателя не само в езиковата, но и в духовната атмосфера на епохата, от която датира произведението. Тъкмо това е и причината да се говори за „добри“ и „лоши“ преводачи: владеенето на граматика и лексика е необходимо, но недостатъчно условие – нужно е познаване на културата, манталитета и ценностите на обществото, създало текста.

Особено важна в тази перспектива е изобретяването на книгопечатането през XV век, вследствие на което „от приносител на интелектуално съдържание тя [книгата] се превръща същевременно и в стока.”[1]. Така преводачът, макар и учен, започва да мисли и като търговец: заглавието на текста при превода често се променя, за да звучи по-примамливо за читателя, да събужда интерес и в крайна сметка да генерира продажби.

Пример за подобна практика е романът[2] на Апулей, създаден през II век след Христа, с оригинално заглавие Metamorphoses (Метаморфози). В българския превод на Георги Батаклиев и Петър Радев то се появява като „Златното магаре“. Двамата преводачи, вероятно ръководени от съображения за въздействие, предпочитат по-ефектното заглавие пред лаконичното антично. И действително тъкмо „златното“ обещание в заглавието действа доста по-прелъстително за евентуален прочит.

Тук се намесва титрологията – дисциплината, чийто предмет на изследване са практиките на озаглавяване през различните епохи: Античност, Средновековие, Ренесанс, Класицизъм, Просвещение. Съвременните изследователски търсения стигат до извода, че в зависимост от културноисторическата епоха, те (литературните текстове) получават заглавия по някакъв общ модел. В своята книга „Записки от преддверието. Теории и практики на озаглавяването”, например, проф. Клео Протохристова разглежда именно практиките на озаглавяване във всички епохи. „Златното магаре“ на Апулей принадлежи към античната римска литература и попада в категорията творби, при които заглавието обозначава основния мотив: метаморфозата. Тук може да се вметне, че в интертекстуален план, Овидий (ок. І в. пр.н.е) създава едноименната си поема „Метаморфози”, позната по същия начин и на съвременния читател, без радикална промяна на заглавието от страна на преводачите.

В този смисъл преводът „Златното магаре“ изкривява първоначалната концепция. Луций, протагонистът, претърпява наистина метаморфоза, но не в златно, а в най-обикновено магаре. И точно в това е драмата: околните не знаят, че животното е преобразен човек, и се отнасят към него като към добитък – с бой, глад, самота. Преживените перипетии са аналогични на трудностите на селския живот, където човек и животно делят обща съдба. Едва в края, когато Луций си възвръща човешкия облик, се разкрива истинското значение на преживяното: „Не бе ти от полза нито произхождението, нито рангът, нито образованието, с което се отличаваш; ти се подхлъзна със страстта на младата си възраст към робски сластолюбия и получи съдбоносно възмездие за нещастното си любопитство. Все пак сляпата съдба, като те подхвърли на най-страшни опасности, те изведе от неочакваното нещастие до сегашното блаженство.“[3] В този контекст магарето може да се нарече „златно“ само в метафоричен смисъл: именно като магаре Луций открива истинските ценности на живота.

Но тук трябва да се отбележи също, че заглавието „Метаморфози“ е в множествено число; Луций не е единственият, който претърпява трансформация. В първа книга, девета част, например, магьосница превръща любовник в бобър, кръчмар – в жаба, адвокат – в овен[4]. Макар тези епизоди да са с второстепенна роля за сюжета, те подчертават общата тема: светът е населен от превръщания. Тъкмо затова заглавието „Метаморфози“ е по-близо до смисъла на творбата. „Златното магаре“ редуцира многообразието на метаморфозите до една-единствена, при това интерпретирана метафорично.

Неслучайно изборът на заглавие е винаги и въпрос на някаква стратегия. В „Златното магаре“ присъства елемент, насочен към комерсиалната привлекателност: самата дума „злато“. Макар в текста никъде магарето да не е упоменато като златно, прилагателното привлича вниманието на потенциалния читател далеч по-силно, отколкото ако романът се наричаше просто „Магарето“.

В увода отбелязахме, че добрият преводач трябва да познава не само езика, но и културата на страната, от която произлиза оригиналният текст. Несъмнено Георги Батаклиев – редом с Александър Ничев са едни от най-значимите преводачи на античната литература у нас и са притежавали нужната ерудиция. Работа върху преводите на Овидий, Омир, Вергилий, Хораций, Хелиодор и други свидетелства за дълбоко вникване в античната традиция, надскачайки границите далеч над елементарно механично предаване на думи. Именно тези им занимания са ги утвърдили в българската култура като авторитети на античния превод.

Сходна е ситуацията и със съвременни преводачи като Иглика Василева, която с превода на „Одисей“ на Джеймс Джойс (2004) доказа, че подготвителният процес – препрочитане на Омир, Библията, Данте, Шекспир, Вергилий, Йейтс и други – е съществена част от задачата. Василева признава, че работата е отнела „две години без никаква ваканция“, именно защото текстът на Джойс изисква познания за цялата европейска културна традиция и ирландската история. Така тя се вписва категорично в категорията „добри преводачи“ и дори попада в класация за "най-влиятелните 100 жени“. При „Одисей“ не се е наложила нуждата от промяна на заглавието. То самò носи мощната си интертекстуална обвързаност с Омировата „Одисея“.

Съвсем различно е обаче положението при руския XIX век. Класиките на Толстой „Ана Каренина“, „Война и мир“, петокнижието на Достоевски – изисква не само езикова, но и културна чувствителност. Именно затова мнозина днес избират да учат руски език, за да четат оригиналите, тъй като дори най-добрият превод неминуемо носи „филтъра“ на преводача. В този случай запазването на оригиналните заглавия се оказва също стратегия: самите имена на авторите са достатъчна гаранция за дълбочина, авторитет и художествена стойност, повлияли по един или друг начин на цялата последваща световна литературна традиция.

Друг любопитен казус е преводът на балзаковия „Le père Goriot“. В българската рецепция той е останал като „Дядо Горио“, макар буквалният превод да е „Татко Горио“. Грешката (доколкото е такава) се е закрепила толкова трайно, че днес е практически невъзможно да се коригира – учебници и университетски програми вече са я институционализирали. Има няколко превода на български език от различни преводачи, измежду които Ерма Гечева, Димитър Полянов, Вела Каралийчева, Димитър Бръзицов.

В другата крайност стои преводимостта на Селинджъровия „The Catcher in the Rye“. Макар заглавието да изглежда на пръв поглед обикновено, различните култури го превеждат по диаметрално различен начин: на немски – „Човекът в ръжта“, на испански – първо „Скритият ловец“, после „Пазачът в ръжта“; на португалски – „Събирачът в ръженото поле“ или дори „Игла в купа сено“. Норвежкият превод („Всеки хваща по един, а останалите не хващат никого”) е още по-абсурден[5]. От подобна невъзможност за преводимост, паремиологичен фонд на езика, безеквивалентна лексика се интересуват и други области на хуманитаристиката, сред които езикознанието, лингвистиката, фолклора. Така например българските словосъчетания „Петър плет плете през пет плета преплита” и „Шише с уши на шосе се суши” не биха могли да се преведат с точност на други езици, колкото и авторитетни да са преводачите, заели се с подобно предизвикателство.

В заключение, преводът на заглавия е в повечето случаи стратегически избор, а не техническа задача. Някои заглавия – като „Метаморфози“ – изискват буквална вярност, за да запазят концептуалната си сила. Други – като „Златното магаре“ – придобиват втори живот чрез метафорични и комерсиални трансформации. Някои „грешки“ – като „Дядо Горио“ – остават завинаги в културната памет. А други случаи – като „The Catcher in the Rye“ – показват, че преводът понякога е просто невъзможен. В епохата на глобализацията, когато изучаването на чужди езици е абсолютна необходимост, читателят може сам да избере: да приеме преводаческото решение или да потърси оригинала собственоръчно, тъй като всяко заглавие, преведено или непреведено, следва да е акт на интерпретация спрямо сюжетната конфигурация.

------------

[1] Протохристова, Клео. Записки от преддверието. Теории и практики на озаглавяването. УИ „Паисий Хилендарски“: Пловдив, 2014, с. 85.
[2] „Античен роман” е условно понятие, тъй като в литературознанието се приема, по модела на Бахтин, за първи роман „Дон Кихот” на Сервантес.
[3] Апулей. „Златното магаре”. Прев. Георги Батаклиев и Петър Радев, четвърто изд. София: Народна култура, 1984, кн. 11, ч. 15.
[4] Пак там, кн. 1, ч. 9.
[5] Цитатите са по: „Протохристова, Клео. Записки от преддверието. Теории и практики на озаглавяването. УИ „Паисий Хилендарски”, Пловдив, 2014, с. 145-146.