Sapientia historica perspicaciae spiritualis...

Преведено от латински, заглавието към тези редове гласи: „Историческата мъдрост на духовното прозрение“. С него се прави кратък опит за интелектуален синтез на новия роман „Концерт за черна цигулка, Ор. 5“ – с автор Константин Г. Константинов, изд. „Хайни“, 2025 г. В който исторически реалното, магичното, митологичното и по човешки тленното се вплитат в обща амалгама за мислещата същност. За смисъла на обществената орис в конкретен миг от вечността. Там пулсът на времето се сдобива със свой граждански и емоционален ритъм, подготвящ стъпало за следващите градивни мигове. Наричани от осенената Личност още от далечното сътворение „бъдеще“...

Тези именно мигове, едновременно тематично обособени и неусетно преливащи се един в друг, създават тематичната монолитност на романа. Името на всеки е музикален термин, изписан, както и по-горе, с мъртвия и неизменно жив език на културното съжителство. За творбата си Константин Константинов споделя: „Концерт за черна цигулка, Ор. 5“, както се вижда и от заглавието, е моята пета книга. В нея се разказва за цигулка с невероятни способности. Подобен образ се среща и в други популярни произведения, но те са твърде оптимистични и снизходителни към човешката природа...“

У нас неотменно приемаме черния цвят като символ на скръбта, какъвто е той в редица житейски случаи. Науката за цветовете, обаче – колористиката, разширява смисъла му много повече: „той носи символика на сила, елегантност, мистерия, власт и интелигентност, но също и на тъга, страх, смърт, бунт, празнота и отрицание“. Цигулката пък, както е общоприето да казваме, се възприема като продължение на душата на музиканта. На неговата емоционална и духовна същност. А в романа на Константинов двата символа на интелекта, обединени в теистичната предметност на „Черна цигулка“, повеждат читателя през дни, години, имена. Потопени във фактологически историцизъм, или в загатнато бъдеще, когато някои от изпълняваните творби все още не са били създадени. През кървави митарства на бунтове и зверски кланета; през последвала ги „правилна“ политизация и идеологизация, равнодушна делничност и прашни концертни подиуми в провинцията. Възкресените от перото на Константин човеци, моделирани в хоризонта на разнолика еднаквост, са изповедници на земната си мисия. Да извършат нещо добро, или зло, според критериите на нравствения си кодекс, преди да отлетят в небитието. След лютиера Жан Батист Черната цигулка, вече наш тематичен гид, отваря двери към българското. За да ни разкаже първо за делото и смъртта на просветителя, мосю Пиер Берон. После – за крехката обич между даскал Райко и хубавата Рада, удавена зверски в кървавите порои на потушеното въстание. И за „гостуването“ си при образцовия турски офицер Арен, а още повече: в четата на Дядото и сладкодумника Кръстьо Българията. Градацията на случващото се постепенно стига своето Andante, за да затихне в Rallentando – постепенно, по-бавно, когато четниците, налягали в кръг, стрелят един другиму в главата, за да не бъдат заловени. (Да ме прости за отклонението авторът, но тази сценка неволно ми спомня за войводата, също от ВМРО, Радон Тодев. В Интернет пише: „На 4 октомври (22 септември стар стил) 1903 година заедно с четата си от 70 души води сражение с османски войски, като прикрива и охранява изтеглянето на местното християнско население от подпалените разложки села. Ден преди това в църквата „Св. Троица“ в Банско поп Стойко живи ги опява, защото момчетата знаели, че отиват на сигурна смърт.“) На героите – поклон! И постепенно майор Арен вниква в същността на Черната цигулка: „Не знам от коя преизподня идваш и какво точно творение на мрака си ти, но се срещаме за втори път при такива обстоятелства. Мисля, че трябва да те изгоря веднага, но няма да го направя преди да се науча да свиря на теб. След като герои като тези тук не са те изоставили до края си, значи има нещо в теб, което си заслужава...“

Исторически и осъвременен в сюжетната си канава, новият роман на Константинов продължава да прелиства известни нам страници: тук е фашизмът и народната над него победа с идващият нов социален строй. Със спомена за смъртта на поета Николай и „днешните“ терзания на Петя, които Черната цигулка попива безпомощно: „Когато си различен и най-вече ако имаш талант – си самотен. Ако всичко това е истинската ти природа, ти задължително си потопен в мрак. Докато от теб извира поезия, музика или кой знае какво, си едновременно на небето и под земята. Една ужасна комбинация, която само човешката душа може да забърка. Единственото огромно предимство на такъв тип хора пред другите е, че само те истински могат да усетят мащабите на красотата на света и чувствата. Но това е малка компенсация, напълно недостатъчна, за да оцелееш физически...“ Постепенно идейният му замисъл се обогатява с идеологизирана от властта социална панорама, иронично анализирана от авторовите морал и наблюдения. Съзира се ясното обезличаване на „малкия“ човек в бившето разнородно общество, сега колектив. Довел членовете си до инфантилна повторяемост под дъгата на еднопартийна непогрешимост. И светът става все по-малък, стеснява се, битовизира се. Разделен на „тук“ и „оттатък“, той се превръща в полюсен антагонизъм над планетното единство, дарено ни от самата природа. Едно от най-силните й начини за въздействие върху човешката психика е именно музиката. Затова изпълненото от българчетата в Париж авангардно произведение „Полиморфия“ на Кщищов Пендерецки не е провал, а предупреждение за бъдещето. Изсвирено по волята на Черната цигулка, то неимоверно надраства времето си. Пръска в браздите на идеологизираната планета идеите на авангардизма и немислимото ново, което още не е родено...

А после?

С „Тъжният валс“ на Сибелиус авторът отключва килията на нашата лична самота. Димитър е събирателен образ на цивилизован неудачник, на който вярна остава единствено самотата. И Черната цигулка, която „попиваше тъмните чувства на хората около нея“. Ориста на Ваня е също низ от разочарования, към които тя не желае да добавя и още. Двамата са в поредната си духовна смърт, изпреварила скоростно биологичната. Логично възниква въпросът защо живеем? Май само за него няма верен отговор Черната цигулка. Дошла от друго време и с други духовни послания – да бъде душа на Господа, сега ще завърши земния си път в пламъци. Но не като еретик, отричащ светостта и кръста. А като ненужен и грешен символ на едно отминало бъдеще, пречещо на хората да осмислят самите себе си. Без стародавни предразсъдъци, обществен негативизъм и дребни лични надежди за осмислено съществуване. Защото, докато Черната цигулка догаря в жаравата от символи, направляващи човешките мисъл и воля, единствено вечна остава любовта. До пепелта й, както авторът безспорно сам е видял, на поляна с борове мъж и жена стоят прегърнати под звездите. „На края на видимата вселена това предизвика сингулярен катаклизъм. Две неутронни звезди след бясно засилване една към друга най-после се сляха в чудовищна черна дупка. По тъканта на пространството със скоростта на светлината започнаха да препускат гигантски гравитационни вълни, които щяха да достигнат до Земята след милиарди години. Тогава, когато там отдавна нямаше да има някой.“

Новият роман на Константин Г. Константинов е с несъмнен оригинален принос в каноните на жанра. В сюжетната му структура среща си дават минало и настояще; история и съвременност, обществена градация на идеите и неповторимостта на отделния индивид. Дават си среща реализмът на централната сюжетна идея с теологично-митологичното; докосват сърцевината на същността си вечността с цветните щрихи от хорската летопис. Която, в диплите на безкрайността, приютила ни за кратко, напомня студената сърдечност на вълните, отмиващи пред погледа ни поколение след поколение...

Книгата на този автор е сред челните заглавия в съвременната българска литература. В нея отсъства преднамереното, маниерно поднесено бягство от действителността. Инвенцията в „Концерт за черна цигулка...“ е убедително моделирана в художествените пластове на повествованието, без да бъде предсказуема и позната. Читателят пристъпва в обителта на полифоничния тематичен избор, който му е само привидно познат. Общият му генезис, изграждан през вековете в религиозен унес, кървави разпри между озверели човеци, измамна политическа непогрешимост – от една страна и от друга – крехката броня на мисълта, преоткриват своя общ философски корен. Той е вплетен в моралната енигма на тайната защо живеем... Раждаме се само за да умрем ли и какво остава след нас, за да ни помнят „следващите“? Няма съмнение – остават само руините на градивната мисъл, върху която ще се извисят нови, бъдещи руини. Истинската, дълбоката, ярката философска максима на съществуването ни е зачената в съзидателството. От тъмните уж времена – и до безкрая. Във вулканичната й същност общото и случайното се преобразяват в две лица на една и съща кауза: да пресуши бокала на живота до последната му горчива капка. До последния сгърчен трепет сред отломките на идейни химери, или минорната интимност на поредната изстиваща любов. И в този (не)подреден, предсказан от време оно и неразгадаем битиен хаос, Черната цигулка също се ражда за своята смърт. Бидейки вестител на недостижимо възвишеното в съзнанието на ближния. Спасен от древния си атавизъм; убедено готов за саможертва, любопитен какво му носи съдбата. И благодарен, всеки посвоему, на Създателя. Изпратил Черната цигулка да вае и извайва по негово подобие тленните икони на непроницаемата му мисъл. Докато и тя на свой ред загине в пламъците, когато мисията й е разгадана от практицизма на човеците в изпратеното им поредно изпитание...

Романът „Концерт за черна цигулка...“ е сериозна крачка напред в тематичното и философско развитие на автора. Ще го оприлича на днешен палимпсест, между редовете на който ни зоват много истини за съвремието и за света. Константин Г. Константинов ни кани да разгърнем страниците, за да преоткрием и себе си – всеки със своята Черна цигулка, възкръсваща като Феникс сред нечия пепел. Тя е и наша – нека се доверим на истините, които изсича неспирно в гръдта на времето. Защото – нали и ние сме част от него?..

------------
Константин Г. Константинов, „Концерт за черна цигулка, Ор. 5“, изд. „Хайни“, С., 2025.
------------