После ти разправят Евангелия (блага вест)... ама в крайна сметка се оказа не чак толкова блага тази вест... Знам си аз, че откакто тази влезе в дома ни, аз го изгубих. Непрекъснато и постоянно с нея се занимава. Докато беше с майка си, бяхме спокойни, но, виждаш ли, не може всичко да се планира в този живот...
Кафеникавото кученце веднага щом усети, че иде реч за него, ококори очички, издаде челюст напред, погледна враждебно легена, наведе се, помириса и разтърси глава с някакво кисело изражение. Магда търкаше с пемзата напуканите пети на клиентката си и поглеждаше накриво ту дебелите й като връв вени на прасците, ту косматия пумпал, който издишаше като духало...
Телефонът звънеше настоятелно посред нощ. Беше три сутринта. Измаил седеше, подпрял лице с двете си длани и тъжно гледаше номера на повиквателя. Ирина винаги си е била упорита и настоятелна. Още от първата година във факултета тя се отличаваше от останалите...
Всеки от нас тайничко си мечтае и иска да има до себе си по някой “луд” в положителният смисъл на думата – приятел, който да го води навсякъде, да го разведрява, развеселява и забавлява, но пък и да може да разчита на него в трудните и тежки моменти, в нужда от подкрепа...
Здравей, мое бивше минало! Реших да ти напиша това писмо, но не го правя с някаква лоша цел, можеш да бъдеш спокоен. Нито пък с някакви лоши чувства, нито пък в някакъв опит за нещо...
Това е светът който сме си създали, “фалшиви” приятелства, “фалшиво общуване”, емоции чрез “емотикони”, забравени истински срещи и разговори очи в очи, а не “в чата”... Разминаваме се по улиците, втренчени в телефоните като омагьосани, все по-малко виждаме наистина света около себе си...
Виолета Асьова, член на Конфедерация на българските писатели – клон Бургас, зарадва приятели и почитатели със сборник разкази, озаглавен “С вълчи вой по петите”. Премиерата на книгата се състоя на 09 март 2018 г. в Културен център “Морска казино” в морския град и премина под формата на богато мултимедийно събитие...
Пътувах с автобус към Балкана. Бях по служба до столицата. Връщах се късно и нямах връзка за село. Имаше около осем километра път, но от тук не предлагаха превоз. Уговорих се със съпруга ми да ме чака с колата. Когато слязох от автобуса беше след десет часа вечерта. Наоколо беше тъмно...
Сама съм. В стаята звучи музика – нежна, релаксираща. Пламъчето на свещта не помръдва. Зениците ми неподвижно са вперени в оранжево-червената огнена енергия. Ромоли поточе... Изхвърлям всички мисли от съзнанието си. Бавно затварям очи и се унасям...
Е, браво на мен! Загубих се в гората – опитна планинарка като мен да се загуби, смях в цялата зала. Браво за трети път. Веднъж в австрийските Алпи, веднъж в Странджата и сега в Родопите. Какво означава изгубила съм се? Няма ме пред погледите на другите от групата, но намирам неща, някого, в краен случай – себе си...
