Морал

Дебелата Наса, чистачка в общината, роди извънбрачно дете. Остави го в Майчин дом, намери си квартира в старата част на града и си купи бяло пухкаво кученце, за да не е самотна. Ниска, но масивна жена беше Наса, четвъртита като гардероб, с малки сиви очички, с едро червено лице и с оредяла права коса. Когато говореше с хората, тя не стоеше с лице към тях, а се обръщаше на деветдесет градуса, като изправяше рамо към събеседника си, примигваше сърдито и гледаше надолу.

На двадесетгодишна възраст беше дошла от едно балканско село в града, за да погостува на една своя приятелка, но за една седмица нейната позната й намери работа. Пришиваше копчетата на готовите мъжки костюми и беше доволна, че стои на сянка. Така изкара шест-седем години. Понакупи си модерни дрешки, пооблече се прилично и заприлича на градски човек. Един ден реши, че има правото да бъде нормална жена и се завъртя край машинния техник на предприятието, който тайно и хитро преспа с нея, а след един месец я прехвърли в ръцете на сменния майстор. След четири месеца разбра, че е бременна. Без да мисли много, отиде и заяви пред ръководството на шивашката кооперация това си състояние, ръководството уволни сменния майстор, а след няколко дена поради неудобство напусна и дебелата Наса и постъпи като чистачка в общината.

В старата къща с два отделни входа беше новата квартира на Наса. В едната стая с прозорец към улицата живееше тя, а в другите две – бай Вачко с плешивата си и болна жена. Старо бездетно семейство с егоистични нагони. Единствената тяхна грижа цял живот е била собственото здраве. Бай Вачко беше прегърбен и затворен човек, а жена му суха и креслива като гъска. В другия вход живееше вдовицата Станка. Мъжът й починал при автомобилна катастрофа и сега тя се грижеше за три деца. Най-малкото беше на пет годинки – русоляво момченце с изцъклени сини очички, което влизаше и излизаше от къщи със страх да не би да срещне бай Вачко или жена му Пена, които го хокаха където и да го видят, защото шумяло и нарушавало спокойствието им.

Дебелата Наса заживя тихо и смирено в новия си дом. Къпеше и хранеше кученцето си, вечер го извеждаше на разходка, след това заставаше на прозореца и гледаше през него улицата, докато й се доспи. Лягаше след това, спеше тежко и непробудно, а сутринта рано тичаше към общината.

Една вечер Наса видя през прозореца някакъв човек, който се вмъкна на пръсти в двора и влезе в другия вход. Тя излезе след него, задуши като животно, завъртя се насам-натам и отново влезе в стаята си и се надвеси над прозореца. Не заспа, докато не видя този същия човек да си отива. Този ненадеен посетител превърна нощите й в кошмар. След две вечери отново го видя. Носеше някакъв пакет в ръце. Непознатият почти тичешком прекоси двора и влезе при вдовицата Станка. Този път Наса успя добре да го види – нисък човек с остро лице и черна коса, слаб като хрътка, с нервен вървеж. Стъпваше бързо, предпазливо и нищо не виждаше встрани. Скучното денонощие на Наса се оживи. Тя започна трескаво да живее. С нетърпение чакаше да се мръкне.

Тъй като й се струваше, че не се вижда добре от прозореца, тя отиде на входа и започна с още по-голямо любопитство да наблюдава. Но веднъж бай Вачко я изненада. Хвана я за дебелото рамо и като лалугер я заоглежда.

– Какво дебнеш тука, моме?

– Един човек влиза и излиза в другия вход.

– Нещо съмнително трябва да е!

– Не знам... Може би е роднина на вдовицата!

– Тя не е тукашна... И близки няма... ни братя, ни сестри...

– Гледай, той ще излезе...

Бай Вачко се вторачи в тъмното и зачака. Наса му даде стол да седне и той мълчаливо опъна врат през входа. Не след дълго съмнителната личност изскочи навън, премина като сянка пред очите им и се изгуби в тъмното.

– Я гледай ти! – с треперещ глас и злорадо изрече бай Вачко. – Трябва да го хванем! Не може да се разхожда той току-така под носа ни! Какви сме ние, хора ли сме или балами!

– И аз тъй мисля. Цял месец вече го дебна!

На другия ден русолявото петгодишно момченце изскочи от къщи с едно ново камионче в ръце и заподскача весело из двора.

– Имам камионче, имам камионче...

Бай Вачко се измъкна бързо от полутъмните си покои и вдигна бастуна срещу детето.

– Откъде имаш тоя камион? Я ела тука!... Откъде го имаш, а?

– Татко ми го донесе...

– Кой е тоя татко? Аз защо не съм го виждал?

Детето остана като замръзнало. То стисна камиончето в прегръдките си и започна да подсмърча..

– Хайде отивай си... бързо! Ще го видим ние твоя татко, дето нощем само митка!

Детето се прибра, а след него излезе дебелата Наса с метла в ръце и ококори миши очички.

– Безсрамни хора, брей!... Безсрамни хора! Не ни оставят да заспим като хората...

– Тихо, тихо! – вдигна ръка бай Вачко. – Ще я разберем тая работа! Тръгнали да внасят смут в живота ни!...

Вдовицата Станка беше на работа, а двете по-големи нейни деца се спотаиха в таите и не гъкнаха. Бай Вачко начаса обиколи съседите и им разказа за аморалното държание на вдовицата Станка и за опасния тип, който обикаля нощем и нарушава реда и спокойствието на квартала. Той с бледо отшелническо лице ги молеше да помогнат да го хванат, за да се прекрати позорното издевателство над смирените им души. Старците с неговия акъл се наостриха. Наскитали се на младини, те сега бяха моралната съвест на квартала и се държаха като удавници за реда и тишината.

– Щом е тъй, да отидем да съобщим където трябва, а?

– Знаем ли? – колебаеше се бай Вачко. – Нека първом да си свършим ние нашата работа, пък после ще видим...

Бай Вачко, жена му Пена и дебелата Наса започнаха трескаво бдение. Сън не ги хващаше. Седяха на входа зад вратата и стаени, с изпънати нерви чакаха по цели нощи непознатия тип. Но той не се вестяваше. Странно нещо! Къде се изгуби тая смътна личност? В земята ли потъна, питаха се те. След една седмица безсъние пред очите им започнаха да подскачат някакви чудовищни сенки. Колкото по-голяма беше тишината в квартала, толкова повече упоритост и воля се нагнетяваше в тях. Но една вечер непознатият човек се появи. От очите на всички потекоха сълзи от радост. Непознатият прошумоля в двора и потъна във входа на вдовицата.

– Иде! – извика дебелата Наса.

– Ха сега! – изрече бай Вачко. – Завардете входа.

Изскочи Наса с метлата, бай Вачко с бастуна и жена му Пенка с един мокър парцал.

– Той ли е, Насо? – шепнеше бай Вачко.

– Той е, той е!... По вървежа го познавам.

Нощта беше есенна и хладна. Тишината се разреждаше от падащите есенни листи и към седем часа, когато непознатата личност излезе, бай Вачко пръв вдигна бастуна.

– Стой, не мърдай!

Непознатият се стресна и се дръпна назад. Дебелата Наса и Пенка го заобиколиха и засумтяха в бледото му лице. Непознатият беше явно много смутен и изплашен, може би защото не очакваше подобна гледка.

– Какво правиш тука?

– Нищо бе, хора, нищо не правя – едва смънка непознатият.

– Къде ходиш?

– При Станка, при Станка... Чакайте, ще ви обясня...

– Я си дай паспорта!

Непознатият извади от вътрешния си джоб омачкан паспорт и го подаде на бай Вачко.

– Ето го бе, хора... Мирен човек съм, тукашен...

– Тукашен си, тъй... Работиш ли?

– Работя бе, хора... Работя по строежите... И в паспорта пише...

– А защо идваш при тая вдовица?

– Идвам да помогна, колкото мога... Децата да не чувстват, че нямат баща.

– Нямаш ли семейство?

– Имам бе, хора, имам и деца... Ама ми е жал за тия сирачета и аз ги навестявам сегиз-тогиз, за да не чувстват, че са без баща.

– Защо само нощем идеш, а?

– Семеен човек съм, току пуснали думи, че нещо имам със Станка. Има всякакъв народ. А пък аз нищо нямам. Идвам от човещина. Ей го, кълна ви се.

– Че какъв такъв човек си ти бре? За едното помагане само да се вреш тука? – настъпателно питаше бай Вачко.

– Защо да страдат дечицата бе, хора?

– Ти живота ни опропасти бе, хаймана! Сън не видяхме от тебе! Не те ли е срам! Оставил си семейството и тръгнал добро да прави! – крещеше бай Вачко. Бастунът трепереше в ръката му, а вратът му се удължаваше като на костенурка.

– Не съм си оставил семейството, нито съм тръгнал да миткам, разберете – с молещ глас говореше непознатият. Той беше слабоват, свит и цялата му външност издаваше кротост и благодушие. Опитваше се да обясни, да разясни, но като че ли никой не искаше да повярва в думите му.

– Тука има нещо нередно. Не го извъртай! Всичко кажи, иначе няма да те пуснем! – намеси се дебелата Наса и навря метлата в очите му.

– С мъжа на Станка се познаваме от деца. Като умираше ми каза, не забравяй децата ми, Раде. Навестявай ги. И аз се грижа, доколкото мога. А пък, ако нещо съм ви обидил, извинявайте!

След много закани и заплашвания бай Вачко, жена му Пенка и Наса пуснаха човека да си отиде, а те сърдити, но горди се прибраха в стаите си. Но още дълго време не можех ада се успокоят и да укротят душите си. Дебелата Наса всяка вечер стоеше и плачеше на прозореца и никой не смееше да я заговори, а бай Вачко и жена му излизаха в двора и се смееха ей така, за нищо.

Един следобед някакъв човек, както вървеше по улицата към старата къща с двата входа, падна, изкриви уста и вече не се изправи. Бай Вачко доближи към него, побутна го с бастуна и като видя, че това е непознатата личност, се повърна, забърза към къщи и с умиление изрече:

– Лошо, лошо... Млади хора тъй от нищо да мрат. Това не го разбирам.

Само русолявото петгодишно момченце стоеше от седмица на входа и чакаше татко му да му донесе корабче с платна.