Из “Време-пространствени измерения на Смъртта в новелите на Франц Кафка. Метаморфозата”

Новелата “В наказателната колония“ принадлежи към същия творчески период като “Преображението “ и “ Присъдата “ – октомври 1914 година. Душевното състояние на Кафка е под знака на чувствата за вина към Фелице. “Вината е винаги несъмнено идентифицирана. Противопоставянето между желанието, чрез женитба да стана като баща ми, и вътрешното възражение срещу брака и семейството от друга страна...”

   Не изглежда убедително новелата “В наказателната колония” тематично да приближим до “Преображението” и “Присъдата” . В двете големи истории властва проблемът на авторитета – на бащата. “ В наказателната колония “ този въпрос не е първостепенен. Пред Кафка се открояват две различни проблемни области и от тук – полета за представяне във “В наказателната колония”. Едната е иронията или параболичният принцип, другата – разнопосочеността или експресионистичният принцип. С единия той си поставя за задача идеала на чистотата, целомъдрието, самонаказанието и аскетизма, който идеал поддържат приятелят и офицерът, т.е. да иронизира чистото Аз, да открие неговата вътрешна противоречивост и понякога дори да я освети сатирично. Тук Кафка си служи с развиващата се форма на параболата и алегорията. Тази тенденция продължава и в по-късните му творби, но нейното начало се поставя с образа на офицера от “В наказателната колония”. Интересно тук е, че противоречието не лежи във вътрешния конфликт на образа, както при героите на чисто експресионистичните наказателни фантазии, към които принадлежи и Йозеф К. . Там, където иронията е структурен принцип, откриваме винаги “чисти” образи – като офицера, гладния човек на изкуството или майстора на глада. Под “чисти” образи имаме предвид онези, чиято воля е непречупена, които са насочени изцяло към своята цел. Техният проблем следователно не е вътрешен, а това е субективизмът. Те не са в състояние да убедят света в правотата и истиността на своята цел. Невъзможността има две причини : Първата е неправилността на изискването, а втората – неговата маловажност. Изискването е дори логически обосновано и истинно, но му липсва значимост. Твърде маловажно е за всекидневния живот. Срещу чистотата, която е разгледана иронично, стои разнопосочеността, невъзможността да се реши; тя, където стои несъзнателно, водеща до смърт, се осъжда със средствата на експресионизма – в “Преображението” и “Присъдата”, и най-вече в “Процесът”, в “Селски лекар”. В “В наказателната колония” Кафка използва раздвоеността на пътешественика. От образа му не усещаме навън никаква ирония, а едно особено отчуждено настроение, нещо неясно изразено и многозначещо. От решаващо значение тук са жестовете, малките хрумвания на образа. В тях е уловена вътрешната разкъсаност на пътешественика, неговият конфликт между разбиране и усещане. Конфликтът е много по-осъзнат при този герой, отколкото при другите разнопосочни образи при Кафка, и експресионистичният принцип тук е по-малко ясен и по-малко екстремен, отколкото в другите творби. Пътешественикът споделя, че е в наказателната колония, само за да гледа, не за да променя. Той е като виждащ разум. Когато Георг Бендеман обследва точно всичко, той може да се освободи. Той знае как може да се освободи, но не може да използва това знание. Защото забравя. Неговата воля за подчинение на наказание е по-силна от волята му за самоутвърждаване. Неговото забравяне за самоотбрана е вече част и функция на този инстинкт. Пътешественикът, напротив, е само наблюдател и неговата функция е да гледа. Той е това, което Георг иска да е и което не може да бъде. Георг не може спокойно да наблюдава и е унищожен от наказателния апарат на своя баща. Пътешественикът може да се концентрира върху наблюдението на наказателната машина и вижда нейното самоунищожение. По същия начин в “Писмо до бащата” Кафка показва как наблюдението може да доведе до преодоляване на бащата. Защото това, което Кафка гледа, са обикновеностите на бащата, недостатъците, които го отдалечават от сатанинското ( демоничното ).  Героят е способен да проучва, защото идва като чужденец. Той не е поданик на наказателната колония, а външен наблюдател, който скоро пак ще отпътува. Като такъв не принадлежи към никоя от двете посоки. Той изгражда виртуалността на време-пространствения модел – неговата триизмерност – спада към третия свят – на свободата. Но в свободния свят пътуващият не е съвсем в  дома си, защото трябва да се занимава с наказателната машина. В тази насока той изпълнява същата функция, която Кафка приписва на своето писане. Това е бягството от бащата в един чужд свят, където ръката на властта вече не достига, където човек е гражданин – цивилизован свободен европеец като пътешественика. Какво обаче е съдържанието, темата на това писане? – наблюдението и описанието на наказателната колония, безкрайното връщане в омразната страховита и обичана страна на бащата. Така Кафка дефинира своето писане в “Писмо до бащата”.  “. . . Тук фактически аз избягвам една част от Теб. . . В известна степен съм сигурен, има едно вдишване; антипатията, която Ти естествено имаш към моето писане, по изключение е добре дошла за мен. Моята суетност, моето честолюбие отвеждат под Твоя, за нас известен, поздрав моите книги: “Постави на нощната масичка!” (най-често играеш карти, когато идва една книга), но на мен при това ми беше добре не само заради възропталата сърдитост, не само заради радостта над едно ново потвърждение на моето мнение за нашите отношения, а напълно естествено, защото всяко правило ми звучеше като: “Сега си свободен!”. Естествено това беше едно разочарование, аз не бях още свободен. Моето писане разказваше за Теб, аз изплаквах там само, което не можех да изплача на Твоята гръд. Това беше едно съзнателно проточено сбогуване с Теб. . . “[7]Следователно за Кафка разтваряне в словото е бягство от бащата. Бягство от адската наказателна колония на детството, осъждане и освобождение от него. Творчеството обаче същевременно е и опит да достигне бащата, да му остави книги на нощната масичка. При всички случаи писането е невъзможността да избяга. Като описание и преценка на силовата система на бащата то е като връщането на един избягал от света пътуващ в наказателната колония на собствените спомени. Тази разнопосочност от бягство и завръщане е животът на гледащия и преценяващия, който може само да вижда и нищо да не променя. При което той се характеризира така, както и пътуващият в наказателната колония, така го разбира Кафка. Писането за него не е пропаганда, т.е. желание за промяна, а описание на действителността. Както сътворяването за Кафка, така и наблюдението за пътуващия, неговото посещение в наказателната колония носи разнопосочеността като израз. Тази своеобразна виртуалност е в това, че той стои по усет на страната на офицера, но по разум осъжда наказателната система. Той съжалява за решението на офицера от дълбините на сърцето си и е ужасен от неговия резултат. Срещу неговото официално осъждане на наказателната система стои тайната му симпатия към офицера и апарата. Донякъде той – либералният и хуманен европеец – гледа със завист към офицера и неговите ирационални и фанатични идеологии, които му позволяват да действа строго, ревностно и последователно за сметка на истината и човечността. Една трета, навярно, по-важна област не трябва да бъде пропусната, ако искаме да разберем атрактивността на наказателната система за пътуващия. Това е идеалът на човечеството, освободено от животинското. Системата подтиска естествената природна реакция на човека. Тук се съдържа точно същата функция, която според Ницше възпитават юдейската и християнска религия – одухотворяването на човека, потискането на неговите инстинкти, възпитанието към покорно примирение в страдание и наказание. Честите жестове на враждебност, с които пътуващият прогонва осъдения, изразяват неговото отвращение от животинското в човека. Погнуса и загриженост, презрение и човечност са в конфликт. Той се “отбранява” от осъдения – с тази дума се описват действия, които са обичайно насочени срещу животни и врагове. Той идва срещу осъдения със забранени и заплашителни жестове, които и господин Замза има готови за мръсното, гнусно животно, в което се е превърнал неговият син. Както бащата прогонва Грегор, когато той се приближава до майката, така се отнася и пътуващият към осъдения, като той не го оценява в никакъв случай по-високо от животно. От друга страна обаче той се грижи за него. Осъденият го отклонява от машината, върху която трябва да се концентрира. Между него и този животински човек има една тайна, почти невидима връзка. За свой ужас той забелязва, че осъденият подражава жестовете и движенията му и прави винаги това, което е направил малко по-рано пътуващият. Осъденият и по- нататък продължава да се държи за него. Той и войникът искат да напуснат острова заедно с европееца. Последното, което знаем за пътешественика, е жестът на прогонване, с който той връща от лодката двамата в колонията. Не ги взема със себе си. Какво разбираме от тези жестове? Осъденият вълнува пътуващия по-дълбоко, отколкото се иска на самия пътешественик. Той, който е дошъл само да наблюдава, се чувства потиснат от близостта си с осъдения. Тя му напомня нещо, за което той не иска да си спомня. Това е една неприятна връзка, която го свързва тук. Само чрез бързо бягство пътешественикът може да се измъкне от тази връзка. В края на новелата Кафка вече съвсем ясно показва единството между пътуващия и осъдения. Тази обвинена и осъдена от наказателната система човешка натура безпокои дълбоко европееца и той намира своето решение срещу апарата и е за човечността, но не може да обича този човек – животно, осъдения и роба. Така той от една страна подкрепя вътрешно човешката солидарност, а чрез действията си показва готовността си да избяга и погнусата. Точно чрез контраста с вътрешната студенина и разединението на пътуващия се издига офицерът чрез интензитета на своето съществуване към трагичен край. Кафка при своето представяне на разнопосочеността, винаги стига до един трагичен край. При пътуващия трагичността на разнопосочеността няма достатъчно силно изразяване и вариантите на край, които Кафка нахвърля на няколко пъти, трябва да го подчертаят по-силно. Срещу не толкова трагичната колебливост на пътуващия е поставена иронията на офицера и така е постигнат по-силен художествен ефект. Нетрагичният край на пътуващия е като контрапункт на трагичната ирония на офицера. Отчуждението и конфликта Кафка развива вече в “Присъдата” и отчасти в “Огняря”, които ние наричаме неговия “класически експресионизъм”. В модерната реалистична обстановка той извежда навън фантастичното енигматично събитие, което ще доведе до трагично заплитане и унищожение. Най-майсторското произведение на този трагичен експресионизъм е “Процесът”. Почеркът, който изисква художникът на наказателната машина, се различава от този на Кафка по това , че е недвусмислен, но той също посочва параболично на себе си напред към областите, които са откъснати от действителността. Тези области са достижими само за онзи, който ще напусне действителността, т.е. който ще трябва да умре. “Да”, казва офицерът, “това не е красив шрифт за малките ученици. Затова трябва дълго да се чете. “[8] На осъдения не е позволено да проникне в тайната на написаните думи, преди да започне шестият час, преди умиращият да навлезе в него. “Духът в него ще бъде тогава свободен, когато той престане да бъде спиран.”[9] – това отбелязва Кафка в своите “Наблюдения”. Едва когато страховете на физиката са разпръснати, се появява перспективата да се освободи нетелесното, трайното и да се достигне до разбиране на по-висшето. При това може да се отбележи, че моментът на прозрение и разбиране се появява, когато очите, чието задължение е това прозрение, са разширяват, и лицето става мъртвешки сиво. Тук вътре лежи една нераздвоена осъзната ирония. Духовната свобода, която Кафка има в своя усет, се състои по-малко в една свобода на духа, отколкото в свобода от ограниченията на телесното. Когато Кафка, както забелязва Макс Брод, “беше важен образ”, тогава пътят, който той показва, води през долината на смъртта. Той е един мистик на мазохизма.[10] На 21.06.1913 година той записва в дневника си: ”Огромният свят, който имам в главата си. Но как да се освободя и да го освободя, без да разкъсвам. И хиляди пъти по-добре да разкъсам, отколкото той да остане погребан в мен. Затова съм тук, това ми е напълно ясно. Делото на писането е дело на освобождението и смъртоносно като такова. “[11] “Присъдата” пише с “пълно отваряне на тялото и душата”. В тези чувства на агония той е жертвата на наказателната машина, която освобождава, когато убива. На 06.08.1914 година той записва отново в дневника си: “Така значи, аз се люлея, летя непрестанно към върха на планината, мога да се задържа горе обаче само един момент. Другите също се люлеят, но на по-долна област, с по-големи сили, има опасност да паднат, тогава ги улавя познатия, който е близо до тях с тази цел. Аз обаче се люлея там горе, това за съжаление не е смърт, но са вечните мъки на умирането. ”[12] Докато той се люлее между живота и смъртта, може да се приближи до мистичното Преображение, което открива традицията на “В наказателната колония” след умиращата жертва в нейните часове на смърт.     

 БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Периодични издания на български език:

1.Анилова П. “Трите пътя към творчеството на Кафка”, сп.”Литературна мисъл”, 1988, №8, 77-98

2.Борев Ю. “Певец на хаоса”, сп. “Пламък”, 1965, №10, 123-127

3.Борхес К. “Кафка и неговите предшественици”, сп. “Съвременник”, 1989, №2, 438-441

4.Казанджиева Т. “В причудливия лабиринт на отчуждението”, сп. “Родна реч”, 1997, №9, 17-20

5.Камю А. “Надеждата и абсурдът в творчеството на Франц Кафка”, сп. “Съвременник”, 1982, №3, 434-441

6.Книпович Е. “Франц Кафка”, сп. “Литературен фронт”, №11, 1964, 4-12

7.Константинов В. “Кафка и вселената на надеждата”, сп. “Панорама”, 1980, №4, 159-163

7.Нагел В. “Кафка и неговият град”, сп. “ЛИК”, 1983, №29, 8-11

8.Павлов И. “Обречен опит за спасение на личността ( Сто години от рождението на Франц Кафка)”, сп. “Родна реч”, 1983, №4, 43-47

9.Стайнър Д. “Език и мълчание”, сп.”Страници”, 1997, №2, 59-64

10.Статков Д. “Поетичният свят на Франц Кафка”, сп. “Литературен фронт”, 1965, №49, 129-153

11.Сучков Б. “Светът на Кафка”, сп. “Септември”, 1965, №1, 129-153

2. Книги на български език:

1.Батай Ж. Литературата и злото. ИК “Агрес”, София 1995

2.Георгиев Н. Пропасти и мостове на междутекстовостта. Изд. “ПУ”, Пловдив 1999

3.Камю А. Митът за Сизиф. Надеждата и абсурдът в творчеството на Франц Кафка. Изд. “Андина”, Варна 1993 

3. Периодични издания на руски език:

1.Р. Ж. – Общественньi науки – зарубежон – к России – Серия №7

2.Новое в литературоведении – (алманах със статии по проблемите на лителатурата)

4.Западна литература:

1. Binder, Hartmut 1976. Kafka in neuer Sicht : Mimik, Gestik u. Personengefuge als Darstellungsformen d. Autobiograph. / Hartmut Binder.

2. Binder, Hartmut 1966. Motiv und Gestaltung bei Franz Kafka.

3. Brod, Max, 1884- 1951. Franz Kafka als wegweisende Gestalt.

4.Brod, Max, 1884- 1954. Franz Kafka; eine Biographie.
5. Brod, Max, 1884- 1948. Franz Kafkas Glauben und Lehre, Kafka und Tolstoi; eine Studie. Mit einem Anhang "Religioser Humor bei Franz Kafk...

6. Brod, Max, 1884- 1974. Uber Franz Kafka / Max Brod.

7. Brod, Max, 1884- 1959. Verzweiflung und Erlosung im Werk Franz Kafkas.

8. Brod, Max, 1884-1968 1947. The biography of Franz Kafka, tr. from the German by G. Humphreys Roberts.

9. Brod, Max, 1884-1968 1947. Franz Kafka a biography

10. Falk, Walter, 1924- 1961. Leid und Verwandlung; Rilke, Kafka, Trakl und der Epochenstil des Impressionismus und Expressionismus.

11. Flach, Brigitte 1967. Kafkas Erzahlungen. Strukturanalyse und Interpretation.

12. Greenberg, Martin, 1918 Feb. 3- 1968. The terror of art; Kafka and modern literature.

13. Guntermann, Georg, 1950- 1991. Vom Fremdwerden der Dinge beim Schreiben : Kafkas Tagebucher als literarische Physiognomie des Autors / Georg Gunterma...

14. Hillmann, Heinz 1964. Franz Kafka. Dichtungstheorie und Dichtungsgestalt. 
61. Janouch, Gustav 1953. Conversations with Kafka; notes and reminiscences. With an introd. by Max Brod. Translated by Goronwy Rees.

15. Janouch, Gustav 1965. Franz Kafka und seine Welt.

16. Janouch, Gustav 1968. Gesprache mit Kafka. Aufzeichnungen und Erinnerungen.

17. Kassel, Norbert 1969. Das Groteske bei Franz Kafka.

18. Kobs, Jorgen 1970. Kafka. Untersuchungen zu Bewusstsein u. Sprache seiner Gestalten. Hrsg. von Ursula Brech.

19. Kraft, Herbert 1972. Kafka; Wirklichkeit und Perspektive.

-----

[1]Люлеещият се на върха на планината човек

[2]Binder,Hartmut. “Kafka-Komentar zu den Erzahlungen”, S.174

[3] Kafka,Franz. “Die Erzahlungen, in: Kafka – Handbuch 1” – “In der Strafkolonie”, 1979, S.287

[4]пак там, стр.296

[5] пак там, стр. 297

[6]пак там, стр. 297

[7] Kafka, Franz. “Hochzeitsvorbereitungen auf dem lande und andere Prosa. Briefe.”, S. 202 - 203

[8]Sokel, Walter Herbert. ”Franz Kafka – Tragik und Ironie; zur Struktur seiner Kunst “, 1983,S. 137

[9]пак там, стр. 217

[10]Brod, Max. “Franz Kafkas Glauben und Lehre, Kafka und Tolstoi; eine Studie. Mit einem Anhang “Religioser Humor bei Franz kafka”

[11]Binder, Hartmut. “Kafka – Handbuch in zwei Banden”, band II, S.204

[12]пак там, том I , стр. 119