Зимна приказка

“Тиха нощ, свята нощ, всички спят зимен сън…”

Земята била притихнала в това вълшебно време на годината…Само снежинките танцували и лудували във въздуха преди да се слеят в едно цяло и да повият тревата, дърветата и покривите на къщите. Коминчетата весело пушели и закачали снежинките, а те се разхвърчавали със смях и продължавали да се забавляват както само те си знаят. После кротко се отпускали и заспивали уморени, заедно със своите сестрици.

И противно на цялата природа, която била потънала в кротка дрямка, Новата година трябвало вече да се събуди. Било коледно време, време, когато Старата и Новата година трябвало да се срещнат, да поговорят и да се разделят. Кратката им среща била насрочена от векове. Вечността така повелявала. На тази среща трябвало да обединят все още крехките сили на Новата година и вече овехтялите силици на Старата, за да не спре времето, което било и най-големия страх на Вечността. А след това, в нощта на 31 Декември, Старата година щяла да се упъти към Царството на спомените, а Новата да се настани на Земята, напускайки окончателно и завинаги Царството на мечтите.

Но точно в тази нощ Старата година решила, че все още е твърде млада, за да напуска Земята. Харесвало й да властва. Тя решавала кога да грее слънце и кога да вали, да духа ли вятър или въздухът да трепти от горещина. Искрено се забавлявала на реакциите на хората, когато им изпращала слана или ранен сняг. От дългото си безусловно царуване, тя станала коравосърдечна и зла. И не й се искало Новата година да й отнеме властта, за която толкова много време копняла, дакато живеела в Царството на мечтите. И затова решила, че може да подмине повелите на Вечността, която нищо не можела да й стори, докато е на Земята, и да не иде на срещата с Новата година. Тя щяла да се загуби някъде по пътя, щом никой не я чака. Старата година нямала силата да я унищожи, но знаела, че тази Нощ, в която Новата година ще се скита сама, ще бъде последната в крехкия й живот. От друга страна, ако само за секунда погледите им се срещнели, силите им щели да се обединят и за тези седем дни Новата година щяла да стане пълноправна господарка на Земята.

И тъй, Старата година се сгушила до един комин, който даже не пушел и зачакала, надявайки се времето да мине по-бързо и Новата година да изчезне в Царството на забравата.

А звездите блещукали, луната им се радвала като кротка майка, а малките облачета изтупвали от себе си игриви снежинки. Те повивали всичко под бяла постеля и цалата Земя спяла в тази тиха нощ, свята нощ…

Само в къщичката, чието коминче не пушело хората не спяли. Те били млади съпрузи. Били бедни сирачета, и не притежавали нищо друго освен голямата си обич и къщурката, която сами си били построили с цената на много труд и лишения. Не могли да отделят пари за много дърва и затова палели камината само ако наистина им било ужасно студено. Тези млади хора се държали за ръце и поделяли последните хапки от вечерята за Бъдни вечер. Мъжът искал жена му да се нахрани, защото не можел да я гледа как страда, а тя искала той да е силен, защото по цял ден работел навън. Тази година реколтата не била добра и те имали толкова, колкото да не умрат от глад. Трудно им било и все по-трудно ставало, откакто дните станали по – къси и по – студени .

За да изгрее слънцето и да надвие мрака трябвала много енергия, а силите напускали Старата година с всеки изминал ден. И в късните следобедни часове й станало много мъчно да удържа нощта. Затова все по-рано се стъмнявало и ставало все по-студено. Остарявала и изнемощявала Старата година, макар че не желаела да го признае дори и пред себе си. А тъй като сърцето й се вкаменявало от злоба и жажда за власт, тя и не помисляла да се смили над хората, за които безконечната нощ би била равносилна на гибел.

Семейството седяло до едва тлеещите въглени и младият мъж прегръщал своята хубава съпруга, за да я стопли и да почувства как бие сърцето й, под неговата ласка.

– Мила моя, хайде да си помечтаем!

– Добре, мили мой, това ще ни стопли, нали?! – тя го погледнала с огромните си доверчиви очи и той кимнал утвърдително. – Добре, казала тя, иска ми се да е светло, да имаме 20 свещника и много дърва за камината, а ти пак да ме прегръщаш.

– Това е сигурно, бих те прегръщал…а ти щеше да ми четеш твоите любими приказки.

– Да, но преди това щях да съм омесила баница и да съм направила топъл чай…

– Ех, мила моя, колко би било хубаво! А твоята питка би била много вкусна.

– Какъвто си лакомник и да не беше, пак би си хапнал от нея.

Той я прегърнал силно и я залюлял замечтано. И двамата притихнали. Но не мислели да заспиват – било им хубаво така, макар и да стояли в студената и тъмна стаичка.

Навън валял сняг, вятърът спял, притихнал в клоните, а Старата година се криела до коминчето на тази къща и се чудела защо то не пуши.

В това време Новата година тръгнала по пътеката, която водела към Земята. Тя била изпълнена с желание да види новия си дом, за който трябвало да се грижи през идните 12 месеца. Надявала се Старата година да е все още силна, за да й предаде опита и познанието си за този нов за нея свят. Новата година била чувала за годишните времена и как те преобразявали земята и си мечтела да види пролетта- младостта на годината. Но успяла да обуздае въображението си, защото имала по – важна задача, трябвало да стигне на време за срещата и да впрегне цялата си енергия, за да надвие първата Нощ, с която щяла да се сблъска на Земята. Минала през блестящата врата, която бележела края на Царството на мечтите и тя се затворила след нея безвъзвратно, не оставяйки и следа от съществуването си. Новата година почувствала студа и тъмнината. Протегнала ръка, за да докосне гостоприемната домакиня, но усетила само празното и хладно пространство пред себе си. Вгледала се с още слабите си очи, за да срещне погледа на Старата година и силите им да се слеят в едно, но не видяла нищо друго освен непрогледен мрак. Тих ужас се надигнал у нея. Тя била беззащитна като пеленаче, което току – що прохожда и със същата несигурност закрачила, без да знае накъде отива.

Облаците закрили луната и престанали да изтупват снежинки от себе си, подразнени от безкрайното им веселие. Те се начумерили и се сгъстили като направили въздуха по-плътен и по-труден за вдишване.

Новата година крачела едва, треперейки и усещайки как крехките й сили я напускат с всеки изминат метър. Тя знаела повелята на Вечността, но се съмнявала, че ще успее да я изпълни. Но в никакъв случай не бивало да се отказва, защото ако не влеела свежи сили на Земята, времето щяло да спре и Нощта да завладее света и да погуби хората, животните и растенията.

Новата година се взирала в пространството пред нея, но не виждала никакъв ориентир и само чувствала остра болка от тръните, които пробождали босите й нозе. Тя все още не можела да се издига над Земята и да лети- на това трябвало да я научи Старата година. А тя нямала никакво желание да го стори. Тя си стояла до студения комин и чакала Нощта да извърши престъплението, което не било по силите й. И за да се позабавляла решила да задоволи любопитството си и да види кой живее в тази къщурка, чийто комин не пушел. Старата година слязла до едно от прозорчетата и с учудване забелязала, че обитателите на къщурката не спят. Тя дори малко се подразнила, защото й се искало никой да не усети мимолетното присъствие на Новата година и мислела, че докато всички спят, няма опасност това да се случи.

А младите влюбени стояли взрени един в друг в тъмнината и се усмихнали. Мъжът промълвил:

– Имам изненада за теб – и бръкнал в джоба на овехтялата си дреха. Младата жена плеснала с ръце – той държал малка свещичка, която имала формата на сърчице.

– Мога ли да я запаля? Толкова обичам да е светло!

– Ех, мила моя, не е като да имаме 20 свещника, но мисля, че ще ти хареса.

Тя извадила кибрит, драснала една клечица и запалила внимателно свещта. Мека светлина се разляла по лицата им, а щастието ги озарило още повече. Защото добрите хора оценяват малките неща и умеят да им се радват. Ухание на роза се разнесло из стаичката. А Старата година гледала с разширени от ужас очи и надала вик, който проехтял над Земята като гръм. Младите влюбени се спогледали недоумяващо, защото гръмотевици има само през лятото. Но това ги притеснило само за миг, после те забравили всичко друго на света и се потопили в очите си.

 Старата година повикала ветровете. Отпърво те не дошли, защото силата й вече била твърде малка. През това време свещта се разгаряла. Новата година забелязала свещта, която мъждукала в тъмнината. Не знаела дали да вярва на очите си, но тръгнала нататък, защото се надявала, че Старата година й дава знак. А тя напротив, успяла да извика ветровете и ги насочвала към ключалката на дървената врата, за да изгасят свещта. Но този мъждукащ пламък бил по-ценен за мъжа от планини със злато, защото той озарявал лицето на неговата любима, което греело от щастие.

 Благодарната съпруга се усмихнала и казала:

– Аз също ще ти подаря нещо за Коледа, мили мой, дано да ти хареса.

– Какво е то? – любопитството запалило искри в очите му.

– Една песен, която съчиних специално за теб.

Старата година още по-яростно и настървено подканяла ветровете, те веели, но мъжът свивал длан около пламъка и успявал да го опази. Новата година със сетни сили се провирала между храстите. Тя бързала, но все по-слабо виждала пламъка от свещта и се чувствала все по-объркана. И тогава жената запяла – песен за Коледа и за дома, за здравето и любовта. Новата година затворила уморените си очи и закрачила по посока на кристалния глас. Старата година рухнала съсипана, без сили да тръгне накъдето и да било. А мъжът гледал като омагьосан своята добра съпруга, която успяла да му дари най-хубавия подарък, за който човек може да мечтае – едно чисто и любящо сърце.

Старата година затворила очи и в умората си усетила, че ако не се влеят свежи сили в нея, ще дойде краят й. Гневът и злобата я били опустошили. Проумяла, че ако не се срещне с Новата година, светът, над който била властвала почти 12 месеца щял да загине. И осъзнала, че не бива да допуска това.

Песента свършила. Мъжът и жената сляли устни в целувка. А Старата година вдигнала очи и видяла Новата година, която се лутала с отворени слепи очи. Протегнала ръка към нейната и рекла:

– Добра среща, Нова годино!

В този миг погледите им се слели в едно, като от тях заструяла светлина, която се издигнала на изток и озарила небосвода с първите лъчи на новото утро – първото утро от краткото им съвместно властване. Те се подкрепяли и си помагали взаимно и така оцелели през тази седмица. И след 7 дни Старата година поела към Царството на спомените, изпълнена със съжаление за своята злоба, която за малко да унищожи света.

А Новата година възнаградила младото семейство с добра реколта. Всичко, до което се докоснели заблестявало и ги радвало. Пролетта дошла рано, стоплила Земята и накарала дърветата да разцъфнат. Лятото било белязано от плодородие и щастие. А есента донесла на влюбените първата им рожба, зачената в онази Бъдна вечер, когато светът за малко да загине. Но той се спасил, благодарение на тяхната обич и затова рожбата им била посрещната като дар божи за света. Дошла и зимата, повила всичко в снежна пелена, и не се съмнявайте, че Новата година чакала следващата Нова година до невидимата врата – изход от Царството на мечтите.

Така че, мили мои, помнете, че на Бъдни вечер трябва да греят запалени свещички и да се пеят коледни песни с най-хубавите пожелания, защото никой не знае кога пак ще се появи някоя упорита и зла Стара година, която няма да иска да помогне на Новата да дойде на света. И ние трябва да сме тези, които да я упътим към нейната съдбовна среща. И за да се преродим по-мъдри и по-добри нека искри коледния пламък и отново и отново посрещаме Коледа с песента: “Тиха нощ, свята нощ…”.