Зима

Дата: 
понеделник, 5 March, 2018
Категория: 

Зима

Обичам зимата – суровата, здравата и снежната зима. Каква неизразима прелест е, когато безшумно леки и бели пеперуди замрежат простора, танцуват, сипят се, затрупват пътища и къщи, поля и хълмове! Как сладко се мечтае край огнището, когато вън вятърът скимти, тананика, свири, върти се и сее снежен прах. Какво светло успокоение обладава душата, когато равнината се протегне пустинна и безкрайна, цялата бяла и чиста!

Стегнали сме се с приятеля Леко за любимия си зимен излет. Но той се е натъкмил като че предприема поход за далечния север – препасал се и с патрондаши, нарамил е на ремък пушката, а на гърба му раницата е натежала, претъпкана с храна.

Вървим по отъпканото и заледено шосе. Денят е спокоен и навъсен. Небето е увиснало ниско, мъгливо и пепеливо. Далечината се топи и губи в синкава мъгла. Тук-там самотни дървета протягат голите си клони, като люлеещи се ръце.

– Яребици! – с изненада изрича Леко, спира и, без да отвежа очи, следи със затаен дъх птичето ято, което прави няколко зиг-заги, спуска се ниско и се изгубва в далечината!

Леко закрачва из слога по направление към падината, попада в преспи и с мъка се измъква цял побелял. Тръгвам и аз по дирите му, криволича, потъвам, падам и ставам. Ей там Леко се е спрял. Застигам го. По лицето му е изписан яд. Разбирам, че яребиците не са го дочакали. Кой да се връща? Поемаме напред, за да излезем при водениците, сгушени между черните скелети на оголелите брястове и върби. Оттук по слогове, оттам по дирите на шейна, прекосяваме котловината. Схлупените стари воденици, притиснати от сняг, сковани от лед, изглеждат на някакви тайнствени жилища от приказен свят. Наблизо сме до селото, опънало се по хълбока на високия хълм над Вит.

Възлизаме бавно нагоре и почваме да чувстваме не само умора, но и глад. Колко е глухо селото! Зимата е затворила всичко живо в тия малки и жалки къщи. Влизаме в кръчмата на бай Велико – задимена и умирисана.

– Добър ден!

– О, добре дошли, приятели! – гръмогласно се обажда бай Велико, като се вдига от мястото си до масата, гдето пред неколцина селяни са струпани чаши, паници и остатъци от хляб. – Умрели ви са тъщите. Току-що доядохме рибената чорба.

Сваляме раниците, ръкуваме се поред с всички, разсъбличаме се и сядаме при компанията.

– Кой се е потопил, чии дрехи са мокри? – пита шеговито Леко.

– Ще познаете. Само слушайте. – И бай Велико заразправя: – Събрали се веднъж всички риби на съвет, за да обмислят как да се пазят от най-заклетите си врагове – рибарите. Само сомът не се явил. Чакали го, чакали, па и без него направили заседанието си. Мислили, мислили, но никакви мерки не измислили. Най-после станал шаранът и казал:

– Господа, нямаме ръце да се борим, нямаме зъби да хапем. Едно оръжие ни е останало – проклятието. Нека тези, които ни изтребват, да ходят с толкова кръпки по дрехите си, колкото люспи има тялото ми. Всички риби възприели мнението на шарана и изрекли предложеното проклятие. Познайте сега, кой е ловил риба днес.

Избухва общ смях и всички поглеи се отправят към края на масата, гдето дояжда залъка си един набит селянин с твърде изкърпени дрехи.

– Бай Велико – безобидно се провиква той – ами защо не кажеш края на приказката? Аз ще го кажа. Като закрили събранието си и рибите се разотишли, шаранът срещнал сома и го запитал:

– За къде, приятелю?

– Отивам на събранието – рекъл сомът.

– Закъснял си, и без тебе то стана – пояснил шаранът.

– Е, какво направихте? – попитал сомът. Шаранът му казал решението.

– Ако бях аз на събранието – отвърнал сомът, щях да предложа друга клетва: тези, които ни избиват, да оголеят така, както аз съм гол.

– Та, бай Велико, ако мене ме е постигнала клетвата на шарана, то тебе, да знаеш, ще те постигне клетвата на сома.

Всред дружния смях Леко изпразва раницата. Цялата дружина помага да се излапа всичко до троха.

– Все тъй ли я карате? – обръщам се към бай Велико.

– Та сега няма ни оране, ни копане, ни косене. Ядем и пием що дал Господ – дума той и става да напълни с вино оканицата.

– И ловите риба – допълни Леко.

– Жива риба от града, която да поръчва пиене – добавя бай Велико и подмигва.

– Па такъв ви късмета – извинява се окаяният рибар. – Елате друг път, но известете ни по-напред, та да наловим риба.

– А сега ние да платим виното, нали? – казва Леко.

– То се знае. Правихме ви смях, ще плащате – отвръща бай Велико и се смее.

Почва да вечерее. Стягаме се за обратен път. изпращат ни вкупом, вземаме си сбогом. Поемаме най-прекия път за града. Спираме се на височината и се любуваме на зимния пейзаж. Бялата равнина е потънала в дълбоко мълчание. Като някакви странни животни, клекнали неподвижно, се изрязват шубрачките край отсечените високи брегове на реката, която заледена се е сляла със заснежената равнина, а там незамръзналият бързей на реката се чернее като огромно раззината уста, която изпуща кълба от пари.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите