Желязната ръкавица

Желязната ръкавица

Помня –
валеше дъжд.
Прозорецът беше отворен
и влизаха огромни пеперуди...
Ние разглеждахме репродукции.
На дивана лежеше
зеленооката на Модилиани.
На масите седяха
“Ядачите на картофи”.
И ние трябваше да стоим прави.
И да внимаваме
да не настъпим
калейдоскопите на Клее...

И пушехме.
И разговаряхме
за бъдещето на света.

Аз и мнозина не бяхме съгласни,
че машината може да мисли.
Тогава
домакина скочи яростно
и извика:
– Това е истината!
Електронният мозък решава
безпогрешно
велики задачи.
Той играе на шах.
Той свири.
И композира лунни сонати.
И не боледува от рак...
И всичко това го прави
малолетната кибернетика.
Аз ви моля
да си представите
следващото хилядолетие:
всемогъщи и мъдри машини
сами ще се произвеждат.
Камери мислеща плазма
във вселената ще се вглеждат.
О, нашият мозък има
толкоз малко милиарди клетки!
А машината
ще разполага
с огромни пространства материя.
Ще започнат да мислят
скалите,
въздухът
и водата...
Ще мислят с прецизна точност.
Със съвършен логичен ритъм,
където няма изненади,
съмнения
и грехове...

Почувствах тъмен страх.
Навярно
така последният археоптерикс
е слушал на вулканите смеха...
И не машините ме плашеха.
Не!
Плашеше ме тоз човек,
забравил всички хора на света
и раболепно влюбен в механизмите.
Той на роботите завиждаше.
И електрониката славеше.
И сигурно от подражаване
бе заприличал
на машина.
Кибернетика!
О, кибернетика!
Защо никой човек не е бил
тъй страстно защитаван?
Лакей на машините,
слуга на слугите ни,
ти си страшен!...
Но не за всички:
–  Вижте
колко е симпатичен! –
въздъхна една красавица.
И оратора кибернетичен
внезапно
засечка направи.
Просто
мисълта си изпусна.
И не идваше друга мисъл.
И той гледаше девойката руса
изчервен
и глупаво слисан...
– Да тръгваме...
– Роботът се умори...
– Хайде!...
– Вече не вали...
Отивайте си! –
Викаха
дори
часовниците на Дали...

А всъщност
под дърветата валеше.
И аз вървях под тях
и ги разклащах,
за да изпитам острата наслада
на капки
върху парещо чело...

Но изведнъж
на моя път застана
една позната сянка на човек.
(На заседания ли съм го срещал?
Или пък
заедно сме били войници?)

– Аз съм кибернетичният поет,
когото ти обиди тази вечер.
Аз искам удовлетворение!
Утре
в девет часа
и трийсет минути
и трийсет секунди –
тук!... –
Железен смях.
Желязна ръкавица.
И си отиде...

А аз останах.
Смачках си цигарата.
И гърдите ми свиреха,
свиреха
като полицейска кола,
във която сърцето се мята
и блъска в юмруци:
– Къде ме водите?
Къде!....
И главата ми трескаво мислеше
с толкоз малко милиарди клетки:
Значи, утре...
Удовлетворение...
Значи, утре...
Утре...
Край...

Аз виждах електронния поет
как в тази нощ
преди дуела
е “седнал”
да напише два-три скеча
за следващия цирков фестивал.
Маслото
със спокойствие велико
по своите каналчета се движи.
И утре
електронният поет
ще дойде със кибернетична точност.
Ръката му
не може да трепери.
И пистолетът му не може
да не удари във целта...

Ще ме застреляш ти,
Дантес,
тъй както си застрелял всички други!...
Но преди да умра... може би...
“Може би!” –
ти си мойто оръжие.
Мойте грешки са страшно оръжие.
Аз ще стрелям със теб –
“може би!”

...И от всички хоризонти
заприиждаха стъпки.
Невидими ръце ме галеха.
И аз ги познавах.
Това са те –
незабравимите.
От мен извършените грешки.
Това е мойта първа стъпка
от детското креватче
към прозореца.
Погрешна стъпка,
след която
почувствах колко твърда е земята.
Но тази първа грешка ме научи
да тичам със
разчорлени коси
през пролетни полета с минзухари
и през траншеите с бодлива тел...

При мен е първата целувка.
Ах, помня!
Козирката на каскета ми
попречи да достигна до целта.
И ученичката със смях избяга.
И плаках аз
от ярост
и от срам...
Но грешката момчешка ме научи
как устните се пукат от любов...
При мене е един подлец,
когото
аз
някога
като другар приех...
При мен са мойте изпити невзети...
При мен са мойте слаби стихове...
И всички,
всички грешки ми предлагат
един урок,
жесток като куршум,
за бой с машината непогрешима –
машината,
която иска
човечността да замени.

Човешко вдъхновение,
окриляй ме!
Любов,
бъди със мен и този път!
И вярвам аз
със всичка сила,
че грешките ще ме спасят!

1961 г.