За Анамария и световете

Толкова млада, с толкова богата и разнообразна творческа биография, талантливата Анамария Коева не спира да търси нови светове, жадна да покаже живота като творческа отдаденост и да търси “своята идентичност като българка и човек”.

За нея изкуството – изобразително и поетично – е начин за себеоткриване и непрекъснат асоциативен диалог с хората, които са й много интересни. “Вдъхновява ме желанието да изпитам света през техните сетива” – казва Анамария, водена от любопитството си към всичко, което всъщност я прави по-силна и учейки се “светът вътре и светът вън да се обичат”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Анамария Коева: Уча се светът вътре и светът вън да се обичат.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

–  Честита нова книга, Анамария! Четвърта поред. Какво се случи между първата и четвъртата книга, освен че порасна?

–  Благодаря ти, Роза, благодаря и за поканата! Всъщност интервалът е точно 10 години. Между първата и четвъртата книга, освен втората в Македония и третата в България, се случи и първата ми самостоятелна изложба в България, както и втората в Краснодар, Русия (усмихва се). Също така половината от това време вече живея в Единбург, Великобритания, а там се случват също много любопитни неща, които аз тепърва започнах да разказвам на уебсайта си, www.anamaria.space :)

–  “Мълчание по Бредбъри” – как избра заглавието? Какво внушаваш на читателя с него?

–  Заглавието е вдъхновено от “451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, чието откритие на много ранна възраст дължа на майка ми, художничката Златка Коева. Баща ми, художникът Дончо Коев, пък ме запозна със Салвадор Дали. 20 години по-късно в съзнанието ми се получи асоциативен диалог между писателя и художника. “Научаваш/ Библията на съвестта/ наизуст/ и я изгаряш.” В книгата на Бредбъри пожарникарите не потушават пожари, а подпалват книги. Хора-книги научават произведения наизуст, за да ги спасят. Аз открих връзка между тази идея и Сиси – герой на Бредбъри от разказа му “Пътешественичката”. Там Сиси пътува не във времето и пространството, а в душите на хората. Тя опознава света чрез техните сетива и за мен се превръща в човек-енциклопедия, човешка енциклопедия. Хората са ми много, много интересни. Затова и когато се разходих из Париж в своето сюрреалистично настроение и видях силуетите на посетителите на музея Орсей пред така известния часовник, веднага видях визията на книгата. Часовникът се превърна в сцената на лирическите герои, а корицата е затишието пред музиката...

–  Имаш много кратки и много дълги стихотворения. Как се получават толкова различни – по какво определяш колко да е дълго стихотворението?

–  Стихотворението винаги само определя. Всъщност мога да споделя една тайна с читателите – стихотворенията ми винаги са дълги, но ги редактирам дълго и непреклонно, докато не остане само есенцията. Има нужда от свободно пространство между мен и читателя – краткостта (не прекалената) е важна, за да може всеки да допълни нещо в нашия диалог.

–  Повечето (а сякаш и по-дългите) са посветени на определени хора. Какво те вдъхновява – самите хора, на които са посветени стиховете, нещата, които им казваш чрез стиховете си, или нещо друго, твое си?

–  Правилно си забелязала, Роза, всъщност всички стихотворения са посветени на хора (усмихва се). Вдъхновява ме желанието да изпитам света през техните сетива – както Сиси, пътешественичката.

–  В момента живееш в Шотландия. Как се чувстваш там?

–  В Шотландия се чувствам прекрасно, това е страната, която, предизвиквайки ме с непознатото, ми подари възможността да изследвам моята идентичност на българка и на човек. Затова Шотландия винаги ще бъде специална за мен, дори и това търсене в бъдеще да продължи някъде другаде. Присъствието на българското в Шотландия и на епизодите от живота ми в България между някои от семестрите в Шотландия е много важно за процеса на търсене.

Един от най-важните етапи в развитието ми в Единбург беше годината, в която преподавах в българското училище там. Учениците са българчета, които са отделени от България на много ранна възраст. Беше истинско удоволствие да се търсим, намираме и да порастваме заедно. Свързваше ни нещо толкова специално и беше чест да предам от своя опит в изграждането на идентичността си на българка на запад.

В моята специалност в Единбургския университет, архитектура, няма други българи в моя випуск, и имам възможността да общувам с целия свят и да творим заедно. С няколко приятели създадохме и архитектурно студио, в което в момента развиваме виждането си за бъдещето на архитектурата.

В Единбург съм част и от международното семейство на Ротаракт, към което се присъединих още в България.

–  Кои са твоите мостове, Анамария?

–  Ако построя мостове към себе си... ще бъда ли още изкушение? Ако събирам чувства, за да ги спася, ще бъда ли Ной, или грешница? Подобно на хората-книги в романа на Бредбъри, аз обичам да спасявам в себе си. За тях трудно се говори, възможно е да ги споделиш само ако си уговориш среща на моста на поезията. В този смисъл мостовете, които строя, не водят винаги към мен, напротив, обикновено те са породени от желанието да достигна Другия. Ако не опитам, ще бъда ли?

–  Когато те боли душата, кое те държи изправена?

–  Любопитството към всичко, включително към болката. Моята майка-птица Ро, прекрасната поетеса Роза Боянова е права, когато казва, че съм прекалено млада за болката. Благодарение на любопитството се случва това, което не мога да кажа по-добре от моя пример за подражание в поезията, Любомир Левчев – ставаш по-силен от себе си.

–  Коя е твоята лична вселена, Анамария, и кого не би допуснала в нея?

–  Моята лична вселена не е никак тайна. Тя е изказана в “Мълчание по Бредбъри” и заснета в илюстрациите, които направих към книгата съвсем, съвсем откровено. В моята вселена са лирическите герои от стихотворенията ми и аз съществувам в тях и благодарение на тях. При нас е добре дошъл всеки, който би се радвал да преведем мълчанието заедно.

–  За какво мечтаеш?

–  Мечтая да намеря контурите на сбъдването. Уча се светът вътре и светът вън да се обичат.

* * *

Посягаш вътре в себе си,
изваждаш нещо,
подаваш го на смисъла.
Топлите влажни зрънца
на грапавия му език
допират плътта.
Покълват
в пръстта
на твоето самотно тяло
Превръщаш се
във техен спътник.

Вече има
какво да те задържа
тук.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------