Войводата Георги Кондолов

Георги Кондолов е първият войвода в Преображенското въстание – 1903 г. Той се включва в организацията и подготовката за освобождението на българите от Източна Тракия през 1896 г. и загива пръв от вражески куршум на 6 август 1903 г. (19 август 1903 г., нов стил) в с. Паспалово – Малкотърновско и е погребан с почести на Голямата Паспалова могила.

На 5 септември 1925 г. бойните другари на войводата: Лефтер Мечев, Георги Чепов, Георги Ганчев, Димитър Арнаудов и Тодор Петков преминават българо-турската граница и тайно пренасят костите на легендарния войвода в Малко Търново, които дълги години се съхраняват в православната църква “Успение Богородично”. На 17 август 1955 г. по случай 55-годишнината от Преображенското въстание е открит величествения паметник на Петрова нива (Странджанското Оборище), тогава са преместени костите на войводата, в направената за целта костница. Днес те се съхраняват в изградения там през 2003 г. храм-костница “Св. Петка”.

На легендарния войвода Г. Кондолов се издигна бюст-паметник през 1973 г. в Морската градина, във връзка със 70-годишнината от Преображенското въстание от Бургаската община, признателните тракийци и обществените организации.

На 9 май 2013 г. във връзка със 110-годишнината от Преображенското въстание, инициативен комитет под ръководството на инж. Димитър Григоров (дългогодишен генерален директор на Автотранспорт – Бургас), Ангел Георгиев Кратунов (управител на Стройпродукт ООД – Бургас) и Димо Карабелов (председател на Тракийско дружество – Бургас) поставиха паметна плоча, на входа на “Елена център” ул. “Съединение” №5 в Бургас, където до 1990 г. беше домът и работилницата на войводата Георги Кондолов.

Щом се пише за Георги Кондолов, това означава, че ще говорим за Преображенското въстание и обратно, когато говорим за Преображенското въстание, значи ще говорим най-вече за Георги Кондолов. Така е от времето, така е и до днес.

В историята се изучава като Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), което е едно въстание, с едно ръководство, но развило се по различно време, на големи разстояния едно от друго. Едното по Илинден в Македония, другото по Преображение Господне в Източна Тракия (Одринска Тракия). И тука е огромната разликата, едно е да се биеш и да имаш възможност да бягаш и се криеш във всички посоки, на 1 000 км от Цариград, друго е да вдигаш въстание пред вратата на султана (под “носа на падишаха”) и да нямаш възможност да бягаш – защото от едната страна е Черно море, от другата Мраморно море, от третата страна Бяло и Егейско море и остава само майка България, която не само не помага на въстаналите българи, но първоначално е разпоредено на областните директори и кметовете по места да не приема бежанците – българи.

Така, Шукри паша по заповед на султан Абдул Хамид II с 40-сет хилядна армия от кюрди, башибозук, арнаути (албанци), черкези и друга паплач сломяват въстаниците само за три дни и подлагат населението на поголовна сеч, грабеж, безчинства, палежи и т.н.

Гоце Делчев и Стоян Лазов придружени от Лазар Маджаров при посещението им в Лозенград през 1900 г. казват следното:

Гоце Делчев – “Нашата цел, нашият идеал е автономия на Македония и Одринско. Външна намеса не ни е нужна (т.е. от България), от гледна точка на нашето дело.”

А Стоян Лазов, брат на войводата Лазо Лазов, познаващ много добре Източна Тракия, българите, техните нрави и обичаи, тяхната нагласа, казва: “Одринско е пред вратите на Отоманската столица и Дарданелите, и Турция ще употреби всички сили и средства за бързото и безмилостно потушаване на въстанието в нашия край. Македония се различава чувствително от Одринско. Вие, македонците, добавя той, може би ще успеете да си създадете една автономна държава; ние обаче, одринци, не ще можем да придобием своята свобода, освен с вмешателството на България и в нейните граници.”

Само от тези два момента се вижда доста красноречиво, разминаванията на ръководителите по предстоящите събития.

Въстанието в Източна Тракия и Странджа планина се развива като Преображенското въстание и дори му казват Странджанското въстание, така е навлязло и в изказа на местните хора. Справка: Димитъръ Стамболиевъ (съвременник на въстанието) – Въстанието въ Странджа и турскитҍ звҍрства, 1903; Георги поп Аянов (участник във въстанието) – Малко Търново и неговата покрайнина, 1939 г.; Тракийския научен институт София – Преображенското въстание. Статии и документи, 1955 г.; Милко Неволин (участник във въстанието) – По хълмовете на Странджа, 1971 г. и др. Всички посочени автори навсякъде пишат за Преображенското въстание, а не Илинденско-Преображенското въстание.

През 2017 г. в Бургас се проведе Научна конференция – Българските бежанци в Бургас и региона 1878-1945 г., под научното ръководство на проф. дин Светлозар Елдъров. През една от почивките продължихме разговора за въстанието с уважавания проф. Св. Елдъров. Той тогава ни информира, че в началото на 80-те години на XX век историците се събират на конференция в София и правят популярно названието на въстанието като Илинденско-Преображенското въстание, което е едно въстание, с едно ръководство, но развило се по различно време.

Легендарният войвода Георги Димитров Кондолов е роден през 1858 г. в китното село Велика – бивша Малкотърновско кааза (околия), (дн. с. Балабан до гр. Малък Самоков, дн. Демиркьой в Турция). То се намира на 12 км от Демиркьой, на река Велика и на 30 км от гр. Иниада на Черно море, под вторият по височина връх Караманбаир (758 м) на Странджа планина (първият по височина връх е Махиада – 1031 м, който се вижда южно от селото).

Кръщелното име на Георги Кондолов е Желязко Д. Кондолов. Той от малък наблюдава придвижването на големите бегликчийски (беглик – данък на 100/10) и джелепски (търговски/изкупвачи) овчи стада, които идват от север, от Добруджата. Тези стада отминават бавно през тревните и водопойни тракийските полета, за да се угояват и продължават към Цариград, където се предават на султанската служба по изхранването.

Малкият Желязко от тогава мечтае да отиде в този многомилионен царски град. И един ден малкият Желязко напуска родното село, както преди това прави брат му Иван Кондолов и заминава за големия имперски град на Босфора. Иван работи като търговец, посреща Желязко, настанява го и на третият ден го записва в гръцко училище, поради липса на българско. Когато учителят изговаря за първи път името му Желязко, му се вижда доста грубо и неприемливо за “бащата на езиците”, изящния елински език. Учителят казва на Желязко, че от тук нататък ще се нарича Георги и така го записва в тефтера. С това име той заживява и загива геройски като войвода в Преображенското въстание.

Георги Кондолов отива в Цариград през 1870 г., точно когато падишаха издава фермана за учредяване на Българската Екзархия. Ферманът донякъде урежда църковно-училщния въпрос, но това не пречи българи и гърци да бъдат в жестока схватка помежду си. Схватката се пренася и в класните стаи на началните училища. Гърчетата често наричат Георги с обидни думи – “вургаря чобанье” (българи-чобани/овчари), “утерокефало вургари” (дебелоглави българи) и други подобни. Георги не остава длъжен на никого, на всеки дава заслуженото, бой и ритници докато млъкнат. Но те продължават и тогава въпросът се решава на полето на честта, защото не може един “вургаря”, на вид тих и скромен да държи в респект цялото училище. Идва един атлет с прославеното име Ахил, разбира се от по-горните класове. Схватката е жестока, но когато Георги прехваща Ахил през кръста, напипва нож. Нож, който Ахил може да употреби при необходимост. Георги не му дава тази възможност – като го просва на земята, умаломощен и с окървавена глава. Боят е прекратен.

След тази случка Георги е изключен от гръцкото училище, след 2-годишно обучение. В къщи брат му Иван също го наказва. Петнадесет годишния юноша започва да възмъжава, напуска братовата си къща и започва да се скита по големия мегаполис. Започва да работи каквото намери, за да се прехранва. Работи като хлебар, хамалин на пристанището, продавач на цигари и накрая като дърводелец. Последният занаят Георги Кондолов усвоява и упражнява цял живот като дърводелец-мебелист

Георги Кондолов се движи непрекъснато в гръцка среда, където е приет и намира своето място в техните тайни революционни общества (хетерии). В тях се тълкуват и обсъждат политически въпроси. От общуването с гърците научава за Панагюрското въстание и за Баташкото клане, които в хетериите се коментират оживено. В съзнанието на младия Георги се появява мъченическия образ на България, когато вижда българските заточеници, които на групи, оковани във вериги преминават през Цариград за Диалбекир, Паяс кале и други крепости.

Историческата Посланическа конференция от 1876 г., която се провежда в Цариград почти дава мандат на Русия да воюва с Турция за освобождаването на България и обявяването на войната се очаква всеки момент. Тогава Георги Кондолов решава да се прехвърли в Русия. Заедно с руски поданици той прави опит да бяга, но бреговата охрана го залавя на борда на парахода. За наказание го изпращат в Топхането (артелерийския арсенал) да кове ракли (сандъци) за експедиране на снарядите за бойните фронтове. След края на Руско-турската освободителната война – 1878 г. и подписването на Санстефанския мирен договор Георги Кондолов е освободен и той веднага бяга в България. Скита се известно време и се озовава в Хасково. Тука Георги учи и усъвършенства занаята столарство и участва като доброволец в една чета, срещу въстаналите турци в Кърджали по време на Сръбско-българската война 1885 г. След време за проявена храброст е награден с медал от княза.

Той вижда, че след несправедливия и порочен Берлинския конгрес – 13 юли 1878 г., Санстефанска България е разпокъсана и раздробена. Границата е преместена почти на 30-35 км южно от Бургас.

Българо-турската граница до октомври 1913 г. започва на 3 км южно от Приморско, от брега на Черно море, минава зад Международния младежки център (дн. Албена холдинг АД – Приморско), продължава по посока на с. Писменово, по военните постове: “Дяволско езеро”, “Каратопрак” (“Черната земя”), “Мусакьой”, “Дели Рашо” (“Лудият Рашо”), “Уграш”, “Орана поляна”, “Живак” и от там по хребета към възвишението “Босна” и продължава към Елхово, Свиленград, Кърджали, Смолян. Като първите населени места по българската граница са Приморско, Ясна поляна, Ново Паничарево, Веселие, Крушевец, Зидарово, Росеново и т.н.

Днешните села и градчета по Южното Черноморие: Лозенец, Царево, Варвара, Ахтопол, Синеморец, Резово и селищата в Странджа планина, както и цялата Малкотърновска община са под турско иго до 25 октомври 1913 г.

След Берлинския конгрес османския гнет отново се връща в Тракия и Македония. Хиляди българи остават извън територията България. Георги Кондолов вижда, че имиграцията се насочва основно към Варненска и Бургаска област. Той още тогава предвижда, че националноосвободителното движение ще продължи с идеята за национално обединение на българския народ. Той не престава да мисли за това.

Георги Кондолов усъвършенства занаята, напредва в работата си и дори успява да си създаде малка мебелна работилница. В Хасково се жени за Донка Иванова, но не се застоява много и се мести със семейството си в Бургас през 1889 г., където продължава занаята си и се утвърждава като един от най-добрите мебелисти. За участието си в Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. получава диплом с медал “За труд и успех”. Втори диплом получава за превъзходно изработени мебели при участието си в Първият занаятчийски конкурс в Пловдив през 1898 г. Заедно с това взема активно участие в обществения живот на града.

Оттук нататък, наред с работата, той се отдава изцяло на тракийското революционно движение, за освобождението на своята родна Източна Тракия. В Бургас той се включва не толкова в идеологическата, колкото в деловата работа на движението. Тракийци се събират в Минковия хан (някога на ул. “Фердинандова” 63), коментират, обсъждат, спорят, пият и пеят тежки песни за родната Тракия.

На 12 май 1896 във Варна се образува първото емигрантско дружество “Странджа”, под ръководството на братя Драгулеви, към които се присъединяват Манол Ковачев и Петър Столиев, малкотърновци, Михаил Ковчански, и капитан Петко Киряков от Дуган Хисар – Дедеагачко (дн. Александруполис – Гърция) – всъшност това е големият бунтовник от Беломорска Тракия капитан Петко войвода, завърнал се от Русия и заселил се във Варна. Под редакторството на Никола Драгулев дружеството започва да издава вестник “Странджа”. Още същата година инициаторите образуват клон на тракийското дружество в Бургас, в ръководството на което влизат малкотърновските емигранти Стоян Петров, Григор Дяков (по-късно два мандата кмет на Бургас от 10.03.1904 г. до 01.06.1906 г. и от 24.07.1907 г. до 04.03.1908 г.), Иван Златаров, Георги Кондолов, Георги Грудов и Георги Минков от Лозенград.

На 19 февруари 1897 г. в Бургас е свикан първият Учредителен конгрес на Тракийските дружества в България. Тесен кръг от 36 конгресисти – Петър Драгулев, Никола Драгулев, капитан Петко войвода, Иван Ковачев, Петър Стамов, Николай Кирилов, Георги Кондолов, Стоян Петров, Георги Минков и др. решават да се образува тайна революционна група и в скоро време да се изпрати агитационна чета за организиране на населението в Одринско.

През 1899 г., борбата се подема под знамето на ВМОРО – Вътрешна македоно-одринска революционна организация и на следващата година цялата емиграция от Тракия и Македония се обединява в обща организация, с Върховен комитет, избран от свикания за целта конгрес.

В София се свиква македоно-одрински конгрес, след който Бургас е издигнат като важен вътрешен център на революционното движение в Източна Тракия и то в лицето на двете личности – Георги Кондолов и Георги Минков. Първият застава начело на тайните работи на македоно-одринските дружества в Бургас, а вторият е избран за член на Върховният македоно-одрински комитет в София.

На 10 май 1901 г. четата на Георги Кондолов с 10 души четници навлиза в Малкотърновско, повечето от този край, между които: Дико Джелебов и Георги Чернев, Желю Хулев и Пейко Маринов, Киро Димитров и др.

Четата тръгва от Аланкайряк (дн. Ясна поляна) заклета от Новопаничарския свещеник Димитър Николов и изпратена от Стамо Грудов – кмет на селото , и Георги поп Аянов – началник на оръжейния пункт.

Георги Кондолов притежава всички морални и физически качества за войвода: внушителна фигура, строг и проницателен поглед, с твърд характер и природен ум. Макар и без особена интелигентност и образованост, но като местен човек, много известен по име и борец за свободата на тракийци.

Четата три дни се обучава на къра край Ясна поляна, полагат клетва и след това се отправя за Велика (дн. с. Балабан – Турция), където има най-сигурен канал и най-верни хора. През няколко месечното си пребиваване, те обикалят повечето села, където заменят временните кръжоци с редовни комитети, според устава, състоящи се от ръководител, касиер, секретар и по 2-3 съветници. Така се организират комитети от по 20-30 души в селата: Стоилово, Бръшлян, Сливарово, Велика (Балабан), Мокрешево , Магелово, Цикнихор, Маглавит, Камила, Карациново и др. – последните селища днес са на територията на Турция.

Задачата на Кондолов, като отличен организатор, е да привлече масово населението в организацията, да повдигне бунтовния дух на хората, да усили боевата им подготовка. В селата революционната идея взема буреносен характер.

През 1902 г. по време на Великденските празници в Пловдив се свиква конференция на тракийците. По тяхно желание Централния комитет изпраща като свои делегати Гоце Делчев и Михаил Герджиков. На конгреса Лазар Маджаров защитява умело позициите на Вътрешно македоно-одринската революционна организация и се изказва рязко против крилото на Борис Сарафов – приближени към княз Фердинанд и командването на министерството на войната (върховистите).

Конгресът отправя покана към Гоце Делчев да стане водач на революционното движение в Източна Тракия, но той отказва, а после споделя, че не е най-подходящия водач за този район. Тогава конгреса взема решение и избира за пълномощник и водач на борбата в Одринска Тракия – Михаил Герджиков. На конгреса най-дейно участие взема и Георги Кондолов и Георги Минков.

След конгреса Кондолов се връща в Бургас и веднага с голямо въодушевление се захваща с организирането на четата.

На 24 май 1902 г. Георги Кондолов навлиза в Странджа планина с втората си чета. Почти всички четници са от малкотърновско: Дико Джелебов, Юрдан Георгиев, Кирил Димитров, Стоян Камилски, Стоян Димитров, Христо Караманджуков, Филко Георгиев и др. Тая чета идва при по-благоприятни условия за работа. Нейната задача е да преустрои управителните тела на комитетите в града и селата, съгласно новият правилник приет на конгреса в Пловдив и привличане на народа масово към революционното дело.

С преминаването на границата втората чета започва обиколката си от с. Магелово. След това последователно посещават селата: Граматиково, Заберново, Българи, Бяла вода, Звездец, Дерекьово, Карадере, Пенека и Ятрос. Събранията с хората се провеждат нощем, главно в черквите. Кондолов започва с прочувствени думи за великото дело, след това Христо Карамаджуков разяснява задачите на комитетите. Накрая всички селяни даван клетва.

Георги Кондолов се проявява като голям агитатор и навсякъде го чакат с нетърпение. При създадената напрегната обстановка между водача на ВМОРО Михаил Герджиков и най-богатия човек в района Анегности Дяков в Малко Търново, се налага за връх новата 1903 г. Г. Кондолов да отива в градчето и да омиротворява двете страни. След тази му постъпка хората масово се записват в революционното дело, макар че в този момент там има гарнизон от 400 души аскер, което е риск за всички.

Настъпва новата съдбовната 1903 г.

Конгресът в Солун е свикан на 2 януари 1903 г. в кабинета по физика на Солунската гимназия. Присъстват 17 делегати. Конгресът е закрит на 4 януари с решение да се вдигне повсеместно стратегическо въстание през лятото в Македония и Одринско. Конгресът призовава всички патриоти да се обединят и подкрепят решението в името на свободата на българите и тези два района.

Третата чета на Георги Кондолов навлиза в Странджа планина на 18 май 1903 г. през Гергебунарския пункт (с. Росеново), с една по-голяма чета от 30 души, между които са: Паскал Иванов от Лозенград, секретар на четата, Димитър Янев – Попето, Серафим Стоянов, Йосиф Петров и др., предимно от стари четници. Желание да влязат в четата на тоя прочут и обичан войвода има много, но той се доверява на изпитаните комити.

На другият ден войводата си тръгва с четата за с. Граничар и през нощта прехвърлят границата край турското с. Ахматово. Постовете вероятно дълбоко спят и необезпокоявани от никого, четниците навлизат свободно навътре в царството на султана.

Четата се спира за почивка до аязмото “Света троица” между селата Чаглаик и Кулата.

В Пирок войводата намира само старци и баби. Останалите избягали в България. Кондолов е закъснял. Какво можеше да направи сега? Посъветва старците да пишат на близките си в България да ги убедят да се върнат в селото си, вместо да скитат немили недраги по гурбет. От там потеглят към връх Марковец.

От тоя връх Кондолов наблюдава движението към Лозенград. Ясно се вижда черквата “Свети Спиридон” и махалите на града с казармата, както и лентата от пясък на пресъхналата отдавна река, която пресича Лозенград през центъра на две половини.

От там в Дерекьово и продължават за Чаглаик, минават край пещерата, където се укриват българите през време на Руско-турската война. В Чаглаик обучава младите от смъртната дружина на военна подготовка и дисциплина. Продължават, пристигат на връх “Свети Илия”, където са събрани всички чети на път за конгреса на “Петрова нива”.

Междувременно се получава писмо от Михаил Герджиков. То е от три думи: “Конгресът се отлага.” Четите се връщат към участаците си в изчакване.

Кондолов с четата си отива към Паспалово (дн. Армутверен), към което село има особена слабост.

Към края на юни той и четата му пристигат в Стоиловския район, за да вземе участие в конгреса, който предстои да се свика на “Петрова нива” в землището на с. Стоилово – Малкотърновско.

Всички чети в Одринска Тракия се стичат към местността “Петрова нива” в пазвите на Странджа планина.

Още на 10 юни, Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, кап. Стамат Икономов и др. заминават през Гергебунарския пункт (с. Росеново) за вътрешността, за да подготвят и организират конгреса.

Георги Кондолов и четата му са на изчеквателна позиция от два дни преди конгреса на връх “Свети Илия” край Стоилово.

Там заварват всички чети, разположени на околните хълмове с приповдигнато настроение охраняващи района.

Конгресът на Петрова нива е конгрес на Одрински революционен окръг и се провежда от 28 до 30 юни 1903 г.

На конгреса присъстват над 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на смъртни дружини и др.

Конгресът е открит на 28 юни в 2 часа след обяд, от Михаил Герджиков, подвижен член на Одринския революционен комитет.

Първият въпрос от дневния ред е да се вдигне ли въстание или не?

Изтъкнати са съображения за и против. Но в крайна сметка конгресът се солидаризира със солунското решение и взема решение за вдигане на въстание, като датата ще бъде определена по-късно от боевото тяло. Единственият делегат, който се обявява против въстанието – Димитър Катерински е поканен да напусне конгреса, което той прави. За странджанските българи връщане назад няма.

Делегатите избират Главното ръководно боево тяло (щаба) да координира и направлява общите действия на отделните райони по време на въстанието в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов.

Конгресът определя войводите по участъци.

Георги Кондолов е определен за началник на въстаническите сили в щаба на Преображенското въстание и войвода на 9-ти Паспаловски участък на Първи Лозенградски-Малкотърновски-Бунархисарски въстанически район.

За нападението на с. Паспалово и прекъсване на телеграфните връзки между Малко Търново – Дерекьово – Лозенград се подготвя отряд от 100 човека, разделени на 10 отделения. Четата се ръководи от легендарлният войвода Георги Кондолов, която се намира североизточно от Паспалово

Кондолов заедно с дядо Драган, от с. Паспалово и Георги Чепов влизат на пети август в селото. Дядо Драган върви напред, след него Кондолов и най-подир Георги Чепов.

Както се движат по уличката и стигат до ъгъла, гръмват пушки от къщата на Аристиди.

Кондолов извиква:

– Удариха ме! – и пада на уличката.

Дядо Драган и Георги Чепов залягат.

Аристиди насочва вниманието на турския офицер и аскера към едрата внушителна фигура на войводата. Той познава Кондолов от предни години.

Четниците започват да стрелят към казармата.

Дядо Драган и Чепов, използват момента, че турците съсредоточават усилията си в друга посока, изтеглят настрана раненият войвода и на коларска леса го отнасят в една къща в края на селото, където прилежава до сутринта на шести август. На същата леса отнасят войводата, по негово желание, до Голямата Паспалова могила.

Стрелбата утихва. Четниците стоят на местата си, готови да подновят всеки миг нападението.

Призори хората: старци, жени, деца, напускат Паспалово. Заедно с тях незабелязано се измъква и турският офицер, облечен в дрехите на Аристидовата жена. Той се откъсва от навалицата и тръгва за Малко Търново.

Веднага от там изпращат войска, която по река Делийово и по хълма на местността “Старо селище” достигат до селото.

Около казармата в Паспаполово остават само 16 души от смъртната дружина, а всички останали се насочват към аскера изващ от Малко Търново и се разгъват във верига до Бурилковата воденица. Когато аскерът наближава, изненадващо е посрещнат от градушка от куршуми. В редовете на турците настъпва паника. Пръскат се и се разбягват към “Старо селище”.

Аристиди е заловен от смъртната дружина на с. Мокрешово и е докаран в Паспалово.

Войводата Георги Кондолов лежи на могилата смъртно болен, обиколен от другарите си, с които е делил досега страданията и редките минути на радост.

Всички мълчат. Всички изпитват болка. Отива си един народен войвода.

Кондолов поглежда четниците си, опитва се да се усмихне, но устните му се изкривяват в болезнена гримаса.

– Другари – казва той тихо – аз умирам! Няма цяр за моята рана. Убийте ме да не се мъча напразно! – Всички мълчат. Дайте ми пистолет да се разстрелям! Всички стоят в дълбок размисъл. Как да посегнат на любимия войвода?

Четниците набират трудно смелост, теглят жребий и Йозо, напълва пушката, прицелва се в слепоочието на войводата и гръмва. Кондолов отваря очи, изправя се и рухва на моравата. Сърцето му представа да тупти.

Йозо сваля каскета си, коленичи и целува челото на Кондолов. След него всички се изреждат да целунат войводата.

Пристига народ. Пристигат невести и моми от Карадере, Мокрешево, и Паспалово с цветя. Всички плачат за него. Всички го обичат приживе. За тях той е мъдър и добър баща.

Паскал Иванов, интелигентен четник, секретар на Кондолов, написва трогателно писмо до Донка, жената на покойният войвода. То е отнесено с куриер в Бургас, в дома му на ул. “Съединение” №5.

Предателят Аристиди е заловен и изправен на разпит, след това убит, без жребий от Йозо, с подарената му лична сабя на войводата Кондолов.