Топла и нежна прегръдка

Откъс от романа “Да се върна”
Дата: 
събота, 6 July, 2019
Категория: 

На сутринта Грейс беше започнала работата без мен. Когато пристигнах в къщата, тя вече боядисваше стените на коридора. Вързала кърпа на главата си, облякла избелели и протъркани дънки с широка мъжка риза, за пореден път ме накара да се чудя на колко години е всъщност?

Сръчно използваше големия валяк и пъргаво го въртеше насам-натам. За тази част беше избрала млечнозелен цвят, а до мен, в ъгъла се виждаха още няколко кофи боя все в пъстри нюанси. Вратата беше отворена и затова се бях самопоканил. Щом ме видя, на лицето й грейна широка усмивка:

– Здравей! – гласът й преливаше от енергия.

– Виждам, че си започнала без мен.

– Грабвай четката и идвай при мен! – засмя се гръмко.

Бях слисан от промяната и жизнеността на тази жена. Надеждата в очите й, желанието за живот, което се четеше в тях. Това ме правеше щастлив.

– Къде е...? – започнах да се оглеждам и тършувам.

– В една от чантите до боите.

Имаше още едно голямо валяче и едно по-малко, няколко четки в различни размери. Беше пригласила разредителя и няколко кърпи, в случай че имаме нужда от тях. Погледнах дрехите си. Не разполагах с много и нямах излишни. Представих си сивата си тениска с цветни петна и се опитах да свикна с картинката. Грейс явно беше прочела мислите ми и бързо ги прекъсна:

– В спалнята има един отворен кашон до стената. Намери си подходящи дрехи от него – замахна с опакото на ръката си, за да премахне един кичур коса, който беше излязъл от укритието на кърпата и влизаше в очите й.

– Не мога...

Не беше трудно да се досети човек на кого са дрехите в кашона и чия беше ризата на гърба й. Не можех да се ровя в нещата на съпруга й. Не беше правилно.

– Вчера, когато отивах да купя боята, реших да се отбия при Мартин. Отдавна не се бях спирала при него, просто за да поговорим. От дума на дума стана въпрос за дрехите, които пазя вече почти десет години. Казах му, че е време да се разделя с тях и да ги изхвърля – Грейс говореше и боядисваше стената дотам, до където ръцете й стигаха. – Мартин ми даде по-добра идея.

– Каква?

– Недалеч от града има приют... – усетих как гласът й леко потреперва. – Там ще имат нужда от тях. Няма смисъл да ги държа тук – спря и си пое дълбоко въздух. – Тук никой не се нуждае от тях.

– Това е... – не можех да скрия тъгата, която изпитах, но определено не беше познатата тъга. По-скоро носталгия примесена с радост и надежда. – Това е много добра идея!

Намерих масленозелена тениска и черни дънки. Бързо ги нахлузих, а моите оставих на дървен стол до леглото. Стаята беше мрачна. Кашоните превземаха цялото пространство. Грейс си беше направила малко място, достатъчно й да стига от вратата до леглото и тясна пътечка до гардероба.

– Как прекара на плажа?

– Беше странно.

– Как така? – засмя се Грейс на отговора ми.

– Досега не бях присъствал на такъв пикник – бръкнах с валяка във ваничката с боя и започнах да боядисвам стената нагоре, където тя не достигаше. Стърчах поне глава и половина над нея и лесно достигах тавана. – Познавах само София.

– Не беше ли приятно?

– Беше! – наведох се отново. – София беше организирала всичко за рождения ми ден.

– Вчера е бил рожденият ти ден?

– Да! Но си мисля, че гаджето й не знаеше – продължих, без да обръщам внимание на озадаченото й изражение. – Май не ме харесва особено.

– Защо си мислиш така?

– Не знам... Може би защото аз не го харесвам – и два­­мата се засмяхме.

За два часа бяхме приключили с коридора. Намирахме се в задния двор и миехме инструментите си. Трябваше да подготвим всичко за следващата стая. Не ми беше казала реда, по който иска да боядисаме стаите, нито цветовете.

– Вечерта, след пикника, се поразходих с Хедър? – вметнах предпазливо в няколкото мълчаливи минути, които ни бяха завладели.

– Хедър? – отвърна въпросително Грейс.

– Момичето, което ме изпрати тук? – това не й говореше нищо. – Каза, че познаваш майка й. Живеят точно срещу нашата къща. Семейство Джоунс!

– Мери! – спомените й се бяха раздвижили.

– Откъде я познаваш?

– Отраснахме по тези улици, така като вие сте отраснали с дъщеря й.

Работеше все така неуморно и енергично, вглъбена в движенията на инструмента в ръката си. Бяхме се пренесли в кухнята и мажехме стените с бледорозово. Въпросите, който исках да й задам, ме измъчваха. Беше сложила набързо точка на последния. А аз исках да знам какво знае за майка ми. Колко я познаваше? Колко близки бяха... и с нея ли беше приятелката от детството? Мълчах без смелост да задам нито един от тях. За какво друго бих могъл да говоря, след като само това занимаваше съзнанието ми. Така минаха доста минути. Грейс отново беше доловила какво се върти в главата ми. Изкашля се. Миризмата на боя и разредител дразнеше и нейното гърло. След това попита:

– Какво те мъчи, дете? – загрижените й очи се обърнаха към мен.

– Мислех си... – започнах да пелтеча. – Чудех се...

– Можех да говориш за всичко с мен... – гласът й звучеше майчински топъл. – Няма от какво да се притесняваш.

Повярвах й.

– Ти и моята майка... – отдавна бяхме преустановили използването на учтивата форма, но аз все още се чувствам неудобно да говоря на ти. – Откъде познавате майка ми?

– Аманда ми беше... – остави валяка във ваничката. – Майка ти ми беше най-добрата приятелка. Учехме заедно, а след училище отново бяхме заедно.

– Значи ти си на същите години... – заключението излезе гласно.

– Да! Макар да се чувствам много по-стара – започна да накисва валяка и отново го залепи на стената.

– И аз понякога се чувствам по-стар и уморен.

– Според мен възрастта трябва да се изчислява според болката, която човек е преживял. Тя в действителност се отпечатва на лицето ни.

– Каква беше майка ми като дете?

– Много непокорна! – засмя се Грейс. – Никога не слушаше родителите си. Често чукаше на прозореца ми късно през нощта, просто за да се разходим по плажа.

– И тя е обичала океана?

– Обожаваше го!

– Хм?

– Затова и когато разбрах, че е заминала оттук, бях страшно изненадана.

– И там има океан...

– Не е същото! – отсече. – Този град е специален!

– Ти също си напуснала града? – чувствах се объркан.

– Може би не трябваше да го правя... – гласът й помръкна. – Виж как животът ни наказа с майка ти, задето си тръгнахме.

– Не е така! – опитах се да я успокоя.

– Но ти избра да се върнеш! – каза тя с блясък надежда в очите.

– Не точно – не й бях казал какво правя тук.

– Какво имаш предвид?

Излязох в коридора. Трябваше ми малка четка за местата покрай кухненските шкафове. Трябваше ми и малко време. Боята беше замаяла главата ми. Разрових чантите и извадих подходящата. Поогледах се и за първи път се замислих за разпределението на къщата. Имаше само една спалня.

– Къде е била твоята стая? – обърнах се учудено към нея.

– Родителите ми бяха бедни. Баща ми е направил постройката със собствените си ръце. Когато бях малка. Тази стая беше всекидневната. От другата страна, където стоят книгите, беше тяхната спалня, а сегашната спалня беше моята стая.

– Наистина?

– Майка ти прескачаше двора на съседите и влизаше в задния двор и оттам почукваше на стъклото, а после аз прес­ка­чах през прозореца да не събудя старите – засмя се. – По-късно, след като напуснах това място и заживях със съпруга си, баща ми направи някои размествания.

– По-голяма е от апартамента, в който живеехме.

– Какво имаше предвид с не точно? – не беше забравила.

– Дадох обещание на майка си да завърша университета – мажех, внимавайки да не оцапам дървото. – Върнах се да събера пари за предстоящата година и да мога да си стъпя малко на краката.

– Винаги е правила така!

– Как?

– Когато иска нещо, те кара да й обещаеш да го направиш. Но не спази нейното...

– Нейното?

– Независимо къде ще ни отведе животът, да си останем приятелки и винаги да сме една го друга. Замина! А ко­га­то се разболя, не се обади!

Дали това щеше да я спаси? Дали Грейс щеше да ми по­могне да спасим мама, ако знаеше?

– Сетих се нещо! – сепна се и тръгна по коридора.

Чу се вратата на спалнята. Там се забави няколко минути. Шумовете подсказваха, че тършува из кашоните, а след това и чекмеджетата. Издаде положителен стон и вратата се затвори. Крачките й се приближаваха.

– Ето! – в ръката си държеше снимка.

– Какво е това? – пресегна се и ми я подаде.

– Не...

Пръстите ми бяха изцапани с боя и не можех да рискувам да изцапам парчето хартия. Завъртя я, за да мога да видя и пред мен се показаха те двете, майка ми и Грейс, в тийнейджърските си години. Майка ми позираше за снимка, а Грейс се беше подпряла с лакът на рамото й и също позираща. Изглеждаха щастливи, смееха се и очите им грееха. Снимката беше направена на плажа, но те не бяха по бански. Късите им дънкови гащи и якета подсказваха, че времето не е било подходящо за плаж.

– Еха! Това вие ли сте? – не успях да скрия въодушевлението си.

– Да! – тя също се засмя. – Тук сме по-малки и от теб сега.

– Не мога да повярвам – загледах се в снимката още веднъж и ми се прииска и тя да беше тук. Да я прегърна и да си поговоря с нея. Толкова много ми липсваше.

– И на мен ми липсва! – просто не разбирах как тази жена четеше мислите ми.

– Как...?

– Очите ти са насълзени – гледаше право в мен, с очи пълни с тъга като моите. Този разговор преминаваше като емоционално влакче на ужасите. Ту нагоре – ту надолу. – А и всичко ти се изписва на лицето, преди да го кажеш.

Бях леко засрамен от думите й.

– Кога си тръгнахте оттук? – попитах.

– Бях на... – надигна глава към тавана все едно отговорът беше написан там. – Двадесет и две, мисля.

– Не, разбира се! С Аманда продължихме да се чуваме по телефона дълги години след това.

– Знаела си за мен.

– Дори съм те виждала! – каза победоносно.

– И сигурно съм носил памперс.

– Нещо такова!

– Не си спомням да е говорила за времето преди мен.

– Мисля, че аз съм виновна да спрем да поддържаме връзка. След катастрофата... бях се затворила в себе си.

Давах си ясната сметка за онзи първи път, в който застанах на вратата на тази къща. За онази състарена жена на прага. Засрамих се от мислите си в онзи момент. Прииска ми се да се върна и да ударя шамар на момчето на прага. Знам, че беше минал малко повече от месец, но човекът пред нея не бях аз. Тази жена се подмладяваше пред очите ми и променяше и мен.

– Другите две стаи ще останат за утре? – бяхме готови.

– Изчисти себе си и остави останалото на мен.

– Сигурна ли си?

– Ще закъснееш за работа!

Остави ме да търкам боята от кожата си и влезе в къщата. Разредителят миришеше дори още по-силно. Имах два часа да се прибера, да взема душ и да стигна до работа. Определено щях да се справя. Мисълта да отида на работа леко ме вълнуваше. Исках да прекарам време със София. Не беше минало и денонощие и усещах липсата на това момиче. Да си говоря с нея, а тя да се шегува постоянно с мен. Харесваше ми дори да получавам ударите си от нея.

– Тъй като съм пропуснала рождения ти ден вчера, бих се радвала безкрайно да приемеш днес закъснелия ми подарък – обърнах се.

– Какво е това? – Грейс стоеше на прага на задната врата, а в ръцете си държеше малка кутийка, облицована в кафява кожа.

– Заповядай! – продължавах да гледам с недоверчив поглед. – Хайде, вземи я!

Пресегнах се и поех малката кутийка. Тежеше за размерите си! Бавно я отворих.

– Не мога да приема това! – върнах кутийката обратно в ръцете й.

– Джеймс би се радвал ти да го вземеш! – гледаше ме с умолителни очи.

– Не заслужавам нещо подобно! – съпротивлявах се.

– Аз искам да вземеш часовника! – беше протегнала ръце към мен. – Щеше да го даде на сина ни, когато завърши училище, но това така и не се случи.

– Моля те! – простенах още веднъж. Нямах право да нося толкова ценна вещ.

– Аманда ми беше като сестра... – плачеше. – А теб чувствам като мое дете. Искам ти да го вземеш!

– Наистина ли искаш това? – моят глас също звучеше пресипнало.

– Това би ме направило щастлива!

Взех отново кутийката в ръцете си. Голям и масивен сребърен часовник, имаше троен циферблат с красиви стрелки, които не се движеха. Бяха минали почти десет години все пак. Батериите му отдавна бяха за смяна.

Погледнах към Грейс. Две сълзи се спускаха по лицето й. Затворих кутията и я прегърнах. Прегърнах я така, както прегръщах майка си. Топла и нежна прегръдка. Такава, от каквато и двамата имахме нужда. Чух я как плаче на рамото ми. И тя като мен не е имала на кого да сподели мъката си. Болеше ме за мен и за нея. Усещах как и моите сълзи мокрят лицето ми.

– Как се казваше той? – Грейс бършеше очите си с единия край на ризата.

– Ерик!

– Щеше ми се да го познавам...

---------------
Откъс от романа “Да се върна”, 2019 г.
---------------

 

 

 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите