Социални и революционни мотиви в поезията на Яворов

Социални и революционни мотиви в поезията на Яворов

Пейо Яворов създава поезия, която е адекватна на големите социални промени, които стават в обществото в края на ХІХ и началото на ХХ век. Той е представител на онази млада интелигенция, която носи новия повей на времето и което създава модернистичните течения в литературата. Яворов е български автор, роден и създаден от едно драматично време, в което всяка новост отеква в душата на поета.

Разнообразни са мотивите, които са намерили творческа интерпретация в поезията на Яворов. От първия период на неговото творчество най-характерна и задълбочено разработена е социалната тема. Революционните мотиви се раждат по повод на освободителното движение в Македония и активното участие на Яворов в него. Приятел и съратник на Гоце Делчев, поетът изстрадва годините на Илинденското въстание, неговия провал и смъртта на неговите ръководители.

Цикълът “Хайдушки песни” е вълнуваща поезия за тези драматични странници в нашата история. Разнообразно е светоусещането на поета, който изживява тревогите на българския селяк чрез стихотворенията “На нивата”, “Градушка”, а от друга страна става активен борец в отхвърлянето на робството.

Този голям българин принадлежи еднакво всеотдайно и на революцията, и на мирния живот, зареден с тревоги и грижи. Това е така, защото той винаги търси религия на душата си. През 1901 година споделя: “Целият мой вътрешен мир е в развалини, ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен.”

Разностранна е тематиката в творчеството на Яворов, защото неговият талант е изключителен. Социалната тема допада на поета, защото той живее много близо до съдбините на обикновените хора, става съпричастен на проблемите им. Българският селяк е изложен на експлоатацията на държавата мащеха от една страна, а от друга понася капризите на природата, която понякога е особено жестока към неговия труд.

Така, по повод на две големи природни бедствия, той създава своята гениална поема “Градушка”. Сушата и градушката са убийствени за полския труд бедствия, които изпълват душата на селяка с отчаяние и безизходица. Годините 1897, 1898 и 1899 г. са обречени на суша и когато селякът очаква благодатен дъжд, една градушка разрушава надеждите за добра реколта и всява смут в селските души. Критиците още не могат точно да определят жанра на художествената творба (дали е стихотворение, или поема), но това не е най-важното. Чрез музиката на словото Яворов пресъздава една драматична картина от селския живот, изложен винаги на капризите на времето, зависим от природата.

Майсторството на Яворов е в това, че той проследява проникновено сложното душевно състояние на селяка, отдал своя труд на нивата. “Градушка” започва с внушителен акорд, отбелязващ силата на човешката драма:
Една, че две, че три – усилни и паметни години…

Трагичният и тежък увод ни подготвя за страшното съдържание на произведението. Но в някакъв рязък контраст той насочва погледа на читателя към животворната пролет, която събужда много надежди и дава обещание за добра реколта. Сърцето на селяка е изпълнено с тиха радост и вяра, че златните ниви ще родят тежък плод. Поетът разкрива вярно психологическото състояние на хората в подготовката на жътвата. Дългоочакван е този ден, в който с богата жътва се подготвя храната за цяла година. Не случайно народът е казал: “Ден година храни”. Една припряна суетня обхваща цялото село в подготовката за работа. Авторът умишлено акцентира на ентусиазма в подготовката, за да подчертае горчилката от последвалото разочарование. Слънцето загатва нещо тревожно с убийствения огън, който праща на земята:
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.

Яворов постига върхове на художественото изображение, разкривайки знаците, които природата дава, за да предначертае идващото бедствие. Задушно пладне, сърдито слънце и страшен облак, който вие снага космата. Тревога се надига в душите до краен предел. Ни молби, ни заклинания не могат да спрат бедствието. Няма милост, като стон се изтръгва от душата на поета:
Труд кървав, боже, пожалей!

Картината на самата градушка събужда ужас. Вихър, черен дим, адски тътен, отблясък на светкавиците, безсилни вопли на хората. Това е кулминационен момент, в който звуковата картина е постигната чрез асонанс и алитерация. Има едно зловещо редуване на тишина и трясък на гръмотевици. Поетът възпроизвежда убийствената картина, в която хората са безсилни и безпомощни пред нещастието. Критиците считат, че няма в световната литература по-въздействащо описание на природен феномен.

С тази творба Яворов се издига до върховете на националната ни литература, разкривайки своя изключителен талант.

Във финала, изпълнен с мъртва тишина, в която посърнали хора с разбити надежди вървят към мястото на бедствието, авторът внушава непобедимото зло. Градушката е метафоризирана като “бясна хала”, която е пожънала надеждите на хората. Творбата разкрива движението на чувствата, породени от едно страшно природно бедствие. Поетът се чувства духовно близък с онези селяци, обикновени хора, които се обричат на глад и мизерия.

В тази тоналност на съчувствие и съпричастие с тревогите на селяка е написано и стихотворението “На нивата”. Поетът внушава, че убийствени данъци съкрушават хората, а реколтата е слаба, селският труд е невъзнаграден. Така избликва един човешки стон:
Като няма прокопсия
плюл съм в тази орисия…

Поетът стига до проклятие на своя живот поради неблагополучие, от отчаяние и безизходица. Като противовес на селската мъка е простата красота на природата, изпълнена с величественост:
Настане утро, блести небето,
цветя миришат, ехти полето…
овчар засвирил, стада заблели
по всички храсти пилци запели.

В тази пасторална картина има красота и хармония. Като използва синтактичния паралелизъм, авторът рисува просто и изразително. Наслагват се зрителни и слухови възприятия, за да се въздейства върху читателя. В душата на селяка се е напластила умора от ежедневието и злоба срещу държавата мащеха, той не може да се радва на неподправената красота на природата. Яворов акцентира на социалните моменти, които определят светогледа на селянина.

Големият български поет никога не е безразличен към света около себе си. Той винаги търси вдъхновение, религия, икона, пред която да се изповяда и коленичи.

Има нещо бунтарско и дълбоко непримиримо с несправедливостите на света в духа на поета. Не тиха, лирична и приглушена е неговата поезия, а дълбоко драматична и гръмка. Непримирим с творческото мъждеене, поетът търси вдъхновение в най-критичните събития.

Илинденското въстание от 1903 г. е намерило своеобразно художествено интерпретиране в поезията на Яворов, който сам взема дейно участие в него. Яворов е поетът, който винаги търси висок обществен идеал, за да осмисли живота си и даде живот на поезията си.

Това споделя той със свой съвременник: “Аз търся в македонското движение един идеен тласък, защото без такъв не мога да работя, не се чувствам достатъчно силен да продължавам по-нататък литературните си занимания. Търся кипеж на чувства и страсти, в които да изкъпя душата си от наслоилия се върху нея дребнаво житейски прах.”

Поетичният цикъл “Хайдушки песни” става художествен израз на революционните вълнения на поета. Дълбоко затрогнат от личността на Гоце Делчев, Яворов създава стихове, пропити от хайдушка романтика. Хайдушкото народно творчество е образец, който поетът използва в създаването на своите творби. Тази лирика е оригинална и впечатляваща със своята богата метафоричност и образност. Използвани са еднокоренни думи – “ден денувам”, “нощ нощувам”. От народната песен е дошъл емоционалният лъч, колоритът, всичко друго е рожба на Яворовото поетично виждане. Необикновено красив е борецът за правда и свобода. Той носи и от очарованието на хайдутина, но неговата индивидуалност е неповторима. Лирическият герой е обречен на борбата, тя е негова съдба. Без личен живот, героят е щастлив да служи на отечеството си.

В стила на революционната тематика е издържано и стихотворението “Заточеници”, което има елегичен характер. Една съвършена, дълбоко вълнуваща поезия е картината на настъпващата вечер. Залезът е неподражаемо красив:
От заник-слънце озарени
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени
почиват яростни вълни…

Богатата метафоричност пресъздава трагизма на живота на заточениците, обречени до края на живота си да бъдат далеч от родните предели. Нощта бавно спуска крилото си и изчезват очертанията на родния бряг. Тази картина избликва неудържими сълзи, горчива скръб в душите на заточениците. Окованите във вериги ръце са символ на робството, на което са осъдени българските революционери. Любовта към родината е онази религия на сърцето, на която са поклонници българските патриоти:
Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край!

С този последен акорд завършва елегията, посветена на жертвоготовността на българските революционери.

Творчеството на Яворов е изключително вълнуващо и завладяващо. Големият талант на автора очертава насоката на развитието на литературата на един нов век – ХХ. Посланията на Яворов към нашите съвременници са за активна гражданска позиция, отговорност пред народа и обществото.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

-----------------