SMS-и

Дата: 
петък, 5 July, 2019
Категория: 

Последната ми лекция беше по Когнитивна психология. Към края на академичния час получих три SMS-а. Първият беше от приятеля ми Пачо:

“Чефи,
След лекциите отиваме на “Тройката”. Шефчето ще ни чака с оня маниак от Варна. Отложи всичко друго!”

Вторият бе от Веско, мой познат и приятел от детството. С него живеехме в съседни апартаменти в “Изгрев”:

“Стефане,
Днес трябва да те заведа при Гошо. Чакай ме след лекциите долу. Имам малко работа с помощник-асистента. ”

Последният SMS бе от Вили:

“Чеф,
Не си забравил за терена при педагозите, нали? Ще се срещнем пред “Лидл” в осем! Облечи нещо по-така. За цветя и алкохол ще се погрижа аз. ”

Обичам я тази смахната, чипоноса Вили. С целия си имидж на позакъсняло хипи, с грубия и жаргон и нежните и целувки. Сигурно щях да отида с нея на този купон при педагозите, но трябваше да отговоря на другите. Замислено гледах професора и схемата на Ерик Ериксон на дъската. Мислех обаче не за периодите на човешкия жизнен цикъл, а за ес-ем-есите на приятелите си.

Пачо ме тупна по рамото:

– Хайде, ще хапнем в университетското кафе! Не бива бандата да ни чака.

– Остави. Днес не става.

– Какво говориш, брат? Шефчето ще те смаже.

– Ще му кажеш, че отсъствам, получил съм инфаркт или съм се оженил – все едно, ти ще измислиш.

– А истината каква е?

– Прибирам се в къщи, брат.

Приятелски го чукнах по рамото и с чантата през рамо се засилих по коридора. Настигнах Весо пред кабинета на ректора:

– Няма да мога днес. Не се сърди!

– Сериозно ли е?

– Неотложно по-скоро...

– Жалко. Момчето толкова се надяваше. Още повече сега, когато научи, че всичко е напразно и че цял живот... Впрочем върви! Сигурно пак там в кафето ще киснете с твоите бандитчета от “Тройката”?

– Може би утре?

– Не, утре не! Ще видим по-нататък.

С малко развалено настроение излязох през главния вход и се качих на скейт-борда. Кой поет беше писал:

Кой ще помогне на орела, изгубил крилете си
да литне?
И кой на мен, изгубил вярата
да повярвам?

Карах бавно към нас. Бях тъжен. Съзнавах че бях лош не само днес, а от по-отдавна. Лошото в мен не беше перманентно, а наложено от обстоятелствата. Мислех си за тези глупави стихове, които бях запомнил, без да искам:

Да повярвам в лъжата-неистина
в която вярвах поне преди
като нещо исконно и истинско
помагащо да живея, да дишам дори...

Криско, Тита, Кридънз, Тейк Дет, цигарен пушек и алкохолна миризма ни посреща от антрето. Беше апартамент, който държаха четирима студенти от Педагогическия департамент и в който често се събираха колеги, които вдигаха блока и квартала на главите си, разправяха се със среднощна полиция, надрусваха се с дрога, чупеха бутилки като си тръгваха и дори някои уринираха в тъмните дворове зад блоковете. Бяха обаче яки купони, спор да няма. Вили и аз се озовахме в ъгъла на стаята до един будистки настроен студент с брада – Философа и до масичката с напитките: бяха много, но не от най- добро качество, а храна не се забелязваше. Бъдещите даскали я бяха излапали – но не се живее само с Песталоци и Платон.

Пихме.

Танцувахме.

Лигавехме се като всички.

Повръщах в банята.

Пак пих.

Вили уж трябваше да ме пази. Един цайс я закачаше. Разправяше и май нещо за акселерацията. Абе, ей, бастун! Само един ти стига!

– Хайде да си ходим! – ме моли Вили и се стреми да ме разкара от апартамента преди да съм се сбил.

В изкривения огледален свят на моето съзнание този зов обаче не намира възбудено огнище. Пия си. Добре ми е. Оная там, черната мацка – усмихва ли ми се? Един колега-социолог я грабва. Танцуват. Абе, клатят се като пияни мотики, а аз им се смея.

– Да вървим!

Възбудата се разпространява бавно, но стига само до някъде. Сигналът-код, сигналът-код – къде ли е спрял по центростремителния нерв? Май Гошо ми беше дал онази книга за кибернетиката. Същият Гошо, когото блъсна колата с пияния шофьор преди няма и месец. Приятелят ми получи частична парализа и сега няма да може да продължи следването си с нас в последния семестър. Аз май трябваше да посетя. Днес.

Тръгвам си късно-късно, чак когато студентите започват разпалено групов среднощен диспут за необходимостта и брака, толкова късно, че дори и Вили ме е зарязала и си е отишла може би с оня цайс. Знам я нея. Може и да му е дала една бърза целувка във входа, но сега вече спи. И аз трябва да лягам. Майка с бучащата прахосмукачка ще ме вдигне рано, вече е събота.

* * *

Същата вечер Шефчето дойде на сборището в кафенето на “Тройката” мрачен:

– Стефан кръшка. Да си плати глобата!

Глобата е алкохол или трева. Купувам на петимата бутилка водка “Финландия”. Пушим и чакаме агента от Варна. Познаваме го по червеното яке с белоглавия орел – и той е облечен досущ като нас.

– Фъкан е с долари – ми прошушва Пачо, – иска среща с теб!

Запознаваме се.

Иска да пласираме в града 50 000 фалшиви долара. Аз обикновено съм насреща, защото уча сред най-платежоспособните – в частен университет, сред тъпи, но обгрижвани от богати татковци отрочета. Обаче този път ме хваща шубето и му чукам едно рандеву на съседната улица на следващия ден. Тогава ще носи парите. Може пък да променя условията? В този момент и аз не знам. Знам обаче, че трябва да отложа!

След това бандата се разхождаме безцелно, развличаме се както си можем – с вицове, закачки с минаващите гаджетата и подобни простотии. Шефчето иска да ни разкаже как го прибрали в МВР -то заради търговия с фалшиви златни монети, но аз бързам да си тръгна – на другия ден имам важна работа.

* * *

В часа за свиждане отидох при Гошо в МБАЛ-а. Весо не дойде, аз сам. В болницата майка му ми се зарадва като на Исус. Смятах да постоя малко, да отбия номера и да си тръгна, но останах три часа. Лекционният материал му разказах набързо, но си поприказвахме за него, за мен, за неговата дългогодишна приятелка Цани, която след катастрофата бе спряла да идва при него. Беше му тежко. Много. Усетих го. Заболя ме корема. Гадеше ми се. До леглото на Гошо бе подпряна китарата му, която за моя изненада му бяха донесли в болницата. Дали му разрешаваха да дрънка тук? Този талантлив младеж преди нещастието играеше много добре тенис и футбол – сега нямаше да може – без един крак на 22 години.

Обстановката при него беше по-скоро мрачна. Тежки мръсни щори, без пердета, нощни лампи вместо абажури, голямо инвалидно легло с едно сакато момче в него, един леген с мръсна вода и парцал да вратата, воняща тоалетна тоалетна. Защо ли сега не мислех в стихове? А си представях, че преди съм бил тъжен! Хората обичат прекомерно да преживяват малките и мнимите нещастия и да правят от тях драма, но когато се сблъскат с истинската драма – какво трябва да им е тогава, ако са със сърца и още чувстват?

Стоях дълго и си приказвахме.

Че той ще продължи догодина.

Че иска да работи като трудов психолог.

Че всичко се оправя.

Спомнихме си Елвис, Висоцки, Коларов.

Посвирих му на неговата китара.

Попяхме си тихо нецензурни песни.

Късно поех за в къщи, като обещах утре пак да се видим.

Гошо ми се усмихваше весел от инвалидното легло, притиснал китарата до възглавницата.

* * *

На другия ден написах три SMS-а:

“Пламене,
Няма да идвам на “Тройката”- не искам повече да си играем на бандити, нито да лъжа хората с фалшиви пари. Съветвам те и ти да се откажеш! Това е, приятел! Бъди здрав!”
Стефан.

“Мила, Вили,
Прости ми – сега няма да се срещаме, докато поне малко се оправя. Имам нужда да се огледам, да се отърся, да стъпя здраво на краката си. Желая те! Имам нужда от теб и помощта ти. Почакай ме, моля те!” Винаги твой Чеф.

“Госпожо Професор,
Моля да ми разрешите да се явя направо на поправка за изпита, който ще се състои утре по Хуманитарна психология! Приятелят ми Георги Христов има утре рожден!“
Стефан Йорданов.

* * *

Клод уморено потърси с очи чехлите си. Тежък ден беше. А и не само този. Целият сезон беше ужасно труден и продължителен. Понякога му се искаше да се контузи и да полежи месец-месец и половина у дома, но мисълта, че води във временното класиране за малката кристална купа го възпираше. Обичаше ските от малък. Още в онова малко алпийско градче под Монблан той овладя тайната им. Много по-късно Клод осъзна, че може да спортува и така да печели. Специализира се в гигантския слалом и в супер Г. Професионалният спорт го погълна като прясна лавина. Преди два сезона извоюва правото да се състезава наред с най-добрите алпийци за световната купа. Жаклин го последва във всичките му пътувания. Насърчаваше го, помагаше му, а веднъж ужасно се огорчи, когато в Кортина д’ Ампецо Клод падна на 10 метра от финала. Миналата година стана шампион. От този ден тя не го оставяше дори за малко. Сигурно е дяволски приятно да имаш приятел световен шампион. Жаклин познаваше интимно и най-големия конкурент на Клод – швейцареца Шнайдер, но той остана втори и тя награди Клод с ласките си. Докато се подготвяше за новия сезон, той беше подпомогнат сериозно от Жаклин. Тя действаше с широка ръка. Осигуряваше му най-добрата вакса, треньори и тренировки. Същевременно живееше охолно, черпейки от неговите средства, разбира се. Правеха си сметки, след този сезон, когато Клод станеше двоен световен шампион, да се оженят. Затова и Клод толкова упорито се бореше с 30 -те конкуренти за купата. Още на състезанията “Първи сняг” в Долмитите той успя да спечели двата манша. Последваха три спускания в Модена, Гренобъл и Крънска гора. Не успя да победи само във Франция. Младият американец Чесър показа два пъти изненадващо по-добро време от него, но това нямаше голямо значение. Той водеше в класирането по точки. Водеше до днешния ден, когато се проведоха два манша на гигантски слалом в Китцбюел. Михаел Клод, Франция с номер 13 стартира във втория манш с тринадесето време. Може би имаше нещо фатално в този номер, може би днес бе надценил силите си, може би прекалено рискува цза да заличи голямата разлика, но Клод показа най-слабо време от първите 15. И чудно. Жаклин не го посрещна на финала и пред хотела като друг път. Търси я навсякъде, но не я откри. В стаята им откри писмо от нея:

“Момчето ми,
Трябва на всяка цена да спечелиш “Испанския тур”! Заради мен. Заради нашето щастие. Заминавам за да не ти преча. Доскоро”.
Жаклин

Клод сложи писмото на нощното шкафче и унесено се отнесе. От къде се бе взела тази жестока пресметливост и безсърдечие у тази бедна парижанка? Дъщеря на текстилец и майка учителка, тя не бе видяла нищо хубаво до срещата си с Клод. Спомни се деня в който я срещна. Очите и, дълбоки и черни, слабото, юношеско тяло и скромната рокля не му попречиха да я покани на моден ресторант. После я изпрати до в къщи. Тогава името му като спортист не беше излязло извън границите на Франция.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите