“Ще се върна в седем” – между приказното и реалното

 “Ще се върна в седем” е дебютната книга на Горан Атанасов с разкази и пътеписи, които могат да бъдат определени условно и като идилии или пасторални картини на действителност, в която случката отваря с носталгия вратата към миналото и детството.

 Сборникът, писан в продължение на седем години, излиза в бургаското издателство “Либра Скорп” в края на 2016 г. с редактор Ива Василева и художник Цветан Цветанов. На целия екип, направил възможно раждането на книгата, Горан изказва благодарности в своя блог, където разкрива и интересни факти за вдъхновението, пътуването и творчеството.

 Заглавието “Ще се върна в седем” е заглавие на един от разказите, който обединява концептуално всички идилии – животът е заснет в своята цикличност, чрез познатата история за заключилото се безпомощно дете. Героите са предизвикани да надмогнат страховете си, за да преминат прегради и да прегърнат отново любимия човек. С езика на символите те са представени в конфликта между висока душевност и материална реалност.

 Избраният несъзнателно от Горан Атанасов жанр, възнася пасторални сцени, в които човекът и природата често са в съвършено съзвучие. Идилиите – художествен блян, преливащ от поезия в проза, въведени в началото на XX век в българската литература от Петко Тодоров, са изкуство, създадено заради самото изкуство. Писателят от кръга “Мисъл” не спазва рамките нито по форма, нито по съдържание – близки до такива характерни модели са и някои от текстовете на Горан: “Littera scripta manet”, “Гнездото”, “Иди и виж”, “Сън”, “Дъги”, “Лозето”, част от пътеписите... “Вместо увод” ги определя като истории, намерили своите читатели първоначално в електронната страница на автора: “...доброто трябва да се говори... то трябва да се споделя...” Мелодиката на повествованието според Горан се дължи на метафорично представения от него редактор. Обединяващ мотив между разкази и пътеписи се заявява пътят – “по асфалта... и навътре в нас – към сърцето...” Тук творческият акт е разкрит под формата на изповед като “пречистващ плач от радост и мъка”. Желанието на писателя е да бъде “по-добър от себе си вчера”. Историите имат като теми конкретни места в Северозапада и Черноморието, свързани с поетична миграция на птицата, готова да измине дългото разстояние, за да намери гнездото, от което е излетяла.

 В първия разказ “Моят Северозапад” героите са четирима: разказвачът, неговият приятел, таксиджията и девойката с широка усмивка, единствената, заради която си струва да бъде разказано. Таксиджията се явява и като жена с нежното име Невена по-късно в разказа “Пътуването”. Историята е представена в аз-форма и позволява диалог с въображаемия читател-приятел. “Моят Северозапад е моят смисъл” – със символа на изчезващия обхват, с “онова, което само ти виждаш и чувстваш”. Завръщане към корените.

 Мисълта на Толстой под заглавието “Малкият град” насочва към очакване на една от многото трагедии в българското семейство. Малкият град е искрен с малкия човек, оживява и има своя тъга – тъгата по децата, по разрушения род. Океанът разделя майка и син, но събира двама приятели в идиличен и реалистичен свят – очите, които не се променят говорят за съхраненото сърце и носталгията – Георги отглежда пчели на километри от чуждия град. Внушителен поетичен образ на ресторанта, който извиква спомени и съхранява мечти, но “днес символът е ... оглозган скелет, руини в забрава.” Меланхолията идва със зимата и студа, но отлита, когато ятата долитат и разцъфва пролетта.

 В “Нека ти разкажа” – водите текат, а времето е спряло, сякаш реките отнасят лицата ни като ручея на Далчев и настъпва тайнствен покой. Омайна жена ли е Берковица? Или непрежалима майка, която плаче и налива сълзи в очите на своите синове? Хармонията настъпва с далечните гласове на близките, които не са ни забравили. Авторът нарича мястото “сърцебиене” и провокира размисли за традициите, за родните места и за най-прекрасната любима.

 В “Кино” изкуството е заменено от настъпилите промени в съвремието с дискотека и приготвяне на храна. Горан умее да прекъсне носталгичния диалог на най-тъжните места, да накара читателя да се върне и да прочете отново трогателния откъс. Киното е алегория на детството и мечтите, на въображението, което е останало като хлапе в порасналия мъж. Героят мисли за космическия кораб, а не за залата, от която се прожектират филмите.

 Северозападна България е разположена горе пространствено, но малкият човек от “Механата” изплува в мъглива обстановка и потъва в улиците на града така, както се и появява. Екзистенциалните въпроси се заплитат и в “Автостоп”, където стопаджия-доктор разказва своето невероятно приключение за връзка с чужда жена и за заплахите за живота му, отправени от страна на мъжа й.

 Дядо Цено от разказа “Иди и виж” е бил “суховат и енергичен” старец, извършил благодеяние, като направил кладенец за вода на самата улица. Друг кладенец измива очите на героя, който потъва във водите на миналото, течението го превръща в дете и “единственото нещо, което изпитва... е мир.”

 В “Littera scripta manet” (написаното остава) са използвани приказни словесни конструкции, които връщат читателите в паметта през тефтера със старите думи, изгубен в прах на тавана. Отношението към света в миналото е противопоставено контрастно на съвременното... дядото е мерил времето не с вехтия джобен часовник, а с думи.

 Мисъл за детството и детето в човека е мото на разказа “Гнездото”. Гнездото на гугутки и лястовици се преобразява в гнездо на човека, за да потърсим отговорите на вечните въпроси през природата и идиличното. Човекът нарушава миграцията от север на юг с тази от запад, но пролетта го връща в детството и в родния край за възкресение.

 “Сивият плъх” и “Куцата жаба” са заведения от миналото, близо до плажа в Обзор, които дават и заглавието на следващ разказ. Спомени и очаквания се разминават – времето е променило облика не само на романтичния бряг, но и на хората, на отношенията между тях. Намерението на автора е не толкова да открие старите места същите, колкото да се завърне в детството и да изненада своя баща, да го върне в младостта... В края се оказва, че отново бащата води сина си към корените, намерил далечното хармонично място. Тук ще направя едно малко отклонение, защото моята връзка с Обзор през годините се задълбочаваше. Познанството ми с човека, който държеше споменатото заведение, ми позволява да допълня авторовия текст: с Бодура се случваше често да риболуваме предимно в бурно море, но при непредвидени обстоятелства със затварянето на заведението, сякаш морето също се затвори и отдалечи от него. Свързани с морето са разказът “Дъги”, в който човекът-море никога няма да продаде сърцето си, и пътеписът “Синдромът Созопол”, в който градът обсебва и обрича на вечен възврат.

 Във “Втора класа” Йоан рисува картини на героичния връх Шипка пред събеседника си, преплита във въодушевлението си стихове от Вазовата ода “Опълченците на Шипка”, за да изкаже възхищение и преклонение пред подвига.

 Сънувал ли е героят в “Сън” или представя реалното си изгубване в Дунавската равнина, където страхът му прелива в наслада и успокоение сред природата? В края прозвънява аларма.

 Един от най-хубавите разкази “Лозето” е оставен в края на цикъла – в него връзката между Черноморието и Балкана е земята, а хората бавно се отдалечават от нея.

 Героят в “Летището” не желае да излиза от идиличното – нещо в него се пречупва и той не успява да види рухнали собствените си представи... съхранява себе си и семейството.

 Пътеписът “Зад кльона” открива втория цикъл в книгата. Героите са предимно възрастни мъже от Сливарово: дядо Кузман, Иван Зайков, дядо Васил Ведричков, но кметски наместник в селото, “където Турция е по-близо от България”, е жената Мария. Патриархалният идиличен свят е останал в миналото, а най-често употребяваните думи са “тогава” и “навремето”. На времето “сега”, в което “няма обхват” – мястото и хората са откъснати от живота, авторът противопоставя носталгията на малкото останали жители, чиито души “жадуват за песен”. До тяхната мечтана песен “от хълмовете на съседна Турция се разнасят молитвени песни.” Някогашната застава на гранични войски е изоставена, няма ги граничарите, патрулират само гранични полицаи. Лъч светлина се спуска в края на пътеписа, като пред читателя израстват две нови реставрирани къщи, които ще приютят “най-съкровеното и ценно богатство. Хората!”

 Следват пътеписи, които ни водят към тайнството на Странджа през древни светилища, легенда за Златното руно, по дивния бяг на реките към “змейовите къщи” – между действителността и приказката.

 Последният пътепис “По стъпките на вярата” ни отвежда “Зад стените на манастира”, откъдето авторът отправя своето послание: “Да бъдем по-добри помежду си...”

 Тръгнал от любовта към България, Горан Атанасов пише с преклонение пред природата и историята, копнее за хармонията между хората и успява да влее в разказите си поетично слово, с което вълнува. Надявам се в следваща книга авторът да разгърне сюжети, в които да изгради пълнокръвни герои от пъстрата галерия, която е нарисувал в сборника “Ще се върна в седем”.

 Пожелавам му много читатели, бъдещи творчески успехи и вдъхновение!

---------------

Горан Атанасов, “Ще се върна в седем”, разкази и пътеписи, Бургас, 2017.

---------------