Романът “Шипка” и възкресението българско

В болшинството белетристични произведения, отразяващи епохата на робството, героите обикновено са обособени в отделни групи според отношението им към идеите за борбата и свободата. Едни от тях са идеолози и апостоли, други – техни последователи, трети – колебаещи се, четвърти – еснафи, здраво обвързани с материалното и готови заради него да станат предатели. В трилогията „Балкани” на Яна Язова липсва такова деление. Дори личности от типа на поп Кръстю и Димитър Общи в романа „Левски“, или на Стоян Заимов от романа „Бенковски“ не бихме могли да сравняваме нито с Кириак Стефчов и Йордан Диамандиев от „Под игото“ на Вазов, нито с Аврам Немтур от „Железният светилник“ на Димитър Талев. Защото посочените герои на Язова в част от съзнателния си живот са служили на идеята за свободата, но са имали някакви свои вътрешни конфликти или личностни качества, които не са могли да преодолеят, за да се посветят на този идеал изцяло и докрай. Ако в първите два романа от трилогията („Левски“ и „Бенковски“) все пак делението е възможно по линията апостоли – последователи, то в романа „Шипка“ липсва дори тази възможност. Оказва се, че ценности от типа на дом, семейство, деца, имот, любов, чест, достойнство, свобода на духа, които са характерни за много от героите на първите два романа, постепенно са „погълнати“ от една друга ценностна категория с много по-висок човешки цивилизационен статус – безрезервната любов към отечеството и готовност за саможертва в името на свободата му. Или, казано по-точно – народната маса се е издигнала до висотата на своите апостоли и водачи, превърнала се е в нация, придобила е един нов, самоотвержен дух, който й позволява от обект на историята да се превърне в субект, който я твори. За да изгради тази монолитна представа за народа като литературен тип, Язова използва поредица от ситуации с различни участници, но с еднакво отношение към робството и свободата. Ако приемем, че художественият образ не само отразява действителността, но и той самият представлява една осмислена действителност, то и литературният тип, носител на характерни черти на определена обществена група в конкретен исторически момент, също е една осмислена действителност.

Именно такива внушения носи ОБОБЩЕНИЯТ ОБРАЗ НА НАРОДА в романа „Шипка“. За изграждането на тази представа в наратива на романа Язова включва подходящи за поставената художествена задача ситуации, диалози, поведенчески модели, личностни взаимоотношения, както и оценки на руските командири за българските участници във военните действия. Възприемайки диалозите на българите от опълченските дружини на генерал Столетов по време на почивките между сраженията и преходите, читателят остава с впечатлението, че те не само са престанали да мислят за собствените си домове, но и вече възприемат за свой дом българската земя, която са готови да бранят до последния миг от живота си. За тях не е важно кой какъв е бил някога – селянин, свещеник, учител, ратай, въглищар, важно е какъв е в този момент, когато се решава съдбата на България. В душата на всеки един от тях се е извършила някаква метаморфоза, която след няколко десетилетия лирикът Димчо Дебелянов ще определи като специфика на всяка война – „... сроди се малък и велик“, защото всички заедно вървят под канонадата на куршумите и шрапнелите, и върху челата на всички „чер жъртвен кръст е начертан“ („Тиха победа“, Д. Дебелянов). Онова, което им дава сили да преодолеят естествения страх от смъртта, изтощението, глада, студа и жегата, е надеждата, че свободата е постижима. Но за да възкръсне от петвековния гроб на робството, на нея й трябва тяхната помощ.

В нейно име Младата Макрина изхвръква като настръхнала орлица от готварницата на Горния метох и вместо с лъжица, с пушка в ръка, изправена на стълбата за камбанарията, изпраща своя дързък куршумен поздрав на развилнялата се турска сган, а когато усеща, че няма да успее да се измъкне от похотливите им окървавени ръце, като свободна птица полита към спасителната бездна на манастирския кладенец. Само за часове всички монахини в метоха се превръщат във войници на вярата, защото в този ден вяра и свобода стават равнозначни понятия. Клането в Горния метох е описано от Яна Язова с изключителна сила на въздействие. Няма друга книга с подобни сцени, в които толкова ужасяващо да са представени величието и трагизмът на саможертвата в името на свободата, бога и родината. Очевидно е, че темата „Шипка“ не е за всяко перо, ако имаме предвид, че романът на Язова може би е единственият подобен опит в литературата ни. Неслучайно Петър Величков търси аналогии между тези сцени и подобни на тях в бестселъра на Джеймс Клавел „Шогун“.

Със същото себеотрицание обикновените селяни от подножието на прохода Шипка, без да бъдат викани или задължавани, доброволно се включват в опасните сражения: „Момчета и по-млади от Делича бяха придошли на позицията. Имаше някои едва на 15. За три дни бяха се научили пушка да държат, а сега се биеха като лъвове наравно със старите и опитни солдати.“ Във всички окопи и траншеи непрекъснато прииждат мъже, жени и старци, готови да помогнат с каквото могат. И в критичния миг, когато водата свършва, пушките прегряват, а устните се напукват от непоносимата жажда на този августовски пек, става нещо, което изумява братушките: „Тогава се случи нещо страшно. От закипялата пръст на окопите се вдигнаха едни хора, не човеци, а призраци. Отначало само мъже, а после и стари бабички и по-възрастни жени. Това бяха хора, които са премислили и прежалили себе си. Това бяха селяните и селянките, придошли от околните села да помагат на войската. (...) Сега те привдигнаха старчески снаги, пооправиха гърбовете си и се упътиха към своите съдове. Нарамили стомни и менци в две ръце, задянаха буренца на гърбовете си, натовариха бурета и бъчви на своите животни и мълчаливо тръгнаха по страшната пътека към извора. Те не обърнаха очи да погледнат за последен път близките си, не се сбогуваха с никого... и никой не ги спря. Тъй и тръгнаха!...“ Мъже и жени, юноши и старци – всички са равни под небето на жадуваната свобода. И като равни са готови да поделят смъртта пред нейния олтар. Някогашната монахиня Серафима сега е войник на вярата и свободата и с пушка ръка, дръзко излязла извън окопа, стреля срещу „бурята, която я наближава“. Куршумите, които нейната пушка изпраща, се сливат с общата оловна градушка, изсипала се над неприятеля. Сред страшната канонада на оръдията и под огнените фойерверки на шрапнелите опълченците са едно единно тяло. Имената им се стопяват сред черните пушеци и под димните завеси, всички заедно, като обезумели лъвове, нямайки какво да губят ( „родното село – пепелище, родители – заклани, деца невръстни – набучени на щикове, съпруги – озлочестени, насечени на късове...“), са достигнали до съзнанието, че сега не става въпрос дали „да се запази окопа или да се предаде в ръцете на врага, а да се мре!“ Българинът, невъзмутим, хладен, като че ли с каменно сърце, посреща смъртта, защото тя за него означава свобода. Стоян Илийка предлага на Серафима, ако го убият, да използва трупа му за блиндаж; Мито Анков, качен на коня си, непрекъснато снове между позициите на различните войскови части и под дъжд от куршуми разнася съобщенията на командващите офицери; опълченците от горните скали хвърлят островърхи отломъци от убийствени камъни срещу най-яростните турци, достигнали вече до бруствера; в онзи критичен миг, когато врагът, с насочени пушки, с очи, пълни с ярост, и с уста, посинели от викане „Аллах!“, връхлита върху шепата опълченци, потънали в своите окопи като в гробове, една песен – „Шуми Марица...“ – вдига на крак мъртвите, окопите оживяват и едно мощно „Ура!“ връща обратно турските пълчища.

По различни поводи в наратива на текста Язова включва оценката на руските командири, според които „за българина опълченец съществува само понятието България“. В нейно име той се включва в руската войска и „понася хиляди несгоди, мълчалив като товарен добитък“. Мълчаливо се изправя срещу куршумите, без да чака милост от някого, похвала или награда за понесените рискове. Животът за тези българи е изгубил стойността си без правото на свобода. Затова в тогава, когато врагът с цялата си мощ се изправя пред очите им, те се вдигат като призраци от скалите, издигнали дървета, камъни и труповете на мъртвите си другари в последната битка за свободата. Според Язова в този момент българинът достига най-високия връх в своя духовен космос.

„Да кажеш кои са се отличили – трябва да назовеш всички!“ - признава генерал Радецки.

Те нямат нужда от медали и ордени, защото са закичили на гърдите си най-голямата награда – СВОБОДАТА !

* * *

Войната е най-страшното средство за решаване на проблемите, възникнали между държавите. Тя унищожава човешките етични и морални норми, зачерква хуманността като основа на човешката цивилизация и нейния духовен космос. Независимо от това дали тя е завоевателна, отбранителна или освободителна, пораженията върху човешкия свят (и в психологически, и в материален аспект), са еднакво пагубни както за победителите, така и за победените. Защото и едните, и другите участници в нея всекидневно застават пред ужасяващото лице на смъртта. Шумът на оръжията заглушава гласа на законите (Монтен), превръща човека в див звяр, подвластен на първосигналните си инстинкти за физическото оцеляване, изтрива от съзнанието му идеала за човешкото братство. Затова творецът, въпреки субективните си пристрастия, трябва да се стреми в най-голяма степен да постигне обективно отразяване и на двете страни, участващи във военните действия. Романът „Шипка“ на Яна Язова е безспорен успех в тази посока. Върху панорамното платно на Руско-турската война от 1877 / 1878 г. тя съумява да положи образите на значими исторически личности – пълководци, като отразява в еднаква степен и достойнствата, и недостатъците както на руските, така и на турските офицери.

Сред многобройните лица, участващи в разгръщането на бойните действия на турската армия, Язова откроява ярко образите на Осман паша (в Плевен) и на Сюлейман паша (на Шипка), може би защото те носят на плещите си най-голямата отговорност за изтласкването на руската армия извън пределите на Османската империя. Образът на ОСМАН ПАША е въведен в шеста част на романа, чийто паратекст експресивно е акцентуван с една удивителна - „Плевен!“. Първите две глави на тази част очертават сложността на военната ситуация непосредствено след неочакваното преминаване на Дунава от руските войски при Никопол. Този акт на руската армия го заварва като главнокомандващ на Западната османска армия във Видин. Опитът да прехвърли войските си от Видин към Никопол, за да спре преминаването на Дунава, е неуспешен, защото руснаците го изпреварват и пленяват Никополския гарнизон. Поради това Осман паша решава да се укрепи в Плевен. Още в началото на първа глава Язова включва предупреждението на някакъв оракул, който на въпроса на руския цар какъв ще бъде изходът от войната, заявил: „Пазете се от Плевен!“. Тази начална „вметка“ в наратива предупреждава реципиента, че в лицето на Осман паша той ще види един изключителен военен стратег. За съжаление обаче султанът не осъзнава тези му качества и всички предложени стратегически планове от Осман паша са отхвърлени от „височайшия суверен на Високата порта“. Чак когато генерал Гурко преминава Балкана и се озовава в тила на турските военни сили при Шипченския проход, Осман паша получава заповед „колкото се може по-скоро“ да заеме Плевен. На този фон на събитията в началото на трета глава Язова включва една сравнително подробна „биографична справка“ за този, който е „стъпил върху сцената на своята бойна слава“:

„Един маршал, забравен във Видинското глухо кале, в най-отдалечения край на Турската империя, на Дунава, един човек, нисък на ръст, възпълен, сприхав и мрачен, с една намусеност, която се взимала за високомерие, рязък „в говора и обноските“, нещо, което се тълкувало от немайкъде за „липса на дребнави форми на учтивост“, един началник с големи планове, многократно отхвърляни от „силните на деня“, незачитан, пропит с фанатична ненавист към всичко чуждо, без да гледа дали то е съюзник или враг, дали е англичанин или французин, германец или русин, бил се като 19-годишен поручик в Кримската война, две години по-късно като поручик получавал отличие при Евпатория, през 1860 година Сирийското въстание го е намерило като капитан, шест години по-късно остров Крит го е видял като майор, а войната в Йемен го е срещала като полковник. Бързо изкачвайки стълбата на суровата военщина, за две години от бригаден генерал става дивизионен, на 18 юли 1876 ние го виждаме в решителните сражения за сръбската свобода при Извор и на 7 август при Зайчар, не като дивизионен генерал, а мушир (маршал).

Мушир Гаази Осман Нури паша, роден в Токет, Мала Азия, е имал 39 години.“

С тази „биографична справка“ Язова предупреждава читателя, че в лицето на Осман паша руската армия ще срещне достоен противник. Съчетаването на физическия портрет с особености на характера, мирогледа и психологическите му нагласи, както и богатият боен опит, получен в преки участия в редица военни действия и войни на Османската империя, го превръща в опасен противник и оправдава предупреждението на оракула към руския цар: „Пазете се от Плевен!“. Следващите пет глави в шестата част от наратива представят боевете за Плевен от 19 до 30 юли 1877 г. Преходът на огромния армейски корпус, състоящ се от хиляди пехотинци, конници, коне, коля, артилерия, влачени по най-безводния път на Дунавската равнина от Видин до Плевен, 185 км, изминати за 6 дни, което прави по 30 км на ден, е истински подвиг, заплатен с цената на стотици умрели по пътя турски войници, оставени „на милостта на християните“ без гроб, само с една кратка молитва. За кратко време обаче Осман паша превръща Плевен в истински укрепен град с няколко реда редути и успява да отблъсне две страшни атаки на руската армия. Язова не проследява развитието на бойните действия до техния край, защото, според нея, „ ако на 30 юли турците не са били в Плевен, българите нямаше да имат своите опълченци“. Като обективен историограф обаче тя не може да отмине признанието и уважението, което Историята дава на единствения боец, победен на бойното поле, който получава обратно сабята си от ръката на врага: „Исторически са думите, които руският монарх Александър Втори е казал на победения и тежко наранен турски маршал: „Поздравявам Ви с вашата хубава отбрана. Това е едно от най-красивите дела във военната история.“

Съвършено различен е подходът на Язова при представянето на другия турски пълководец – СЮЛЕЙМАН ПАША. За разлика от Осман паша, който непрекъснато е пренебрегван от Високата порта, Сюлейман паша си е извоювал име на голям авторитет между турските генерали: „От професор по литература той скоро се бе превърнал в управител на Цариградската военна школа, противоречие, което се дължеше не само на неговите способности, а и на неговия характер. Литературата и военното изкуство създаваха у него непреодолими конфликти между чувства и разум.“ При въвеждането му като образ във втора глава на седма част Язова използва сравнителната характеристика и непрекъснато съпоставя двамата офицери – единият с много упоритост и преживени разочарования успява да се наложи на вниманието на Високата порта (Осман паша), докато другият (Сюлейман паша) бързо спечелва доверието и прави военна кариера, благодарение на това, че е „непримирим враг на свободата на поробените народи в Турската империя“. Вродената му жестокост, стремежът му към слава и бързо издигане в йерархията на империята (участието му в потушаването на въстанията в Черна гора и на остров Крит), Язова доказва чрез онова, което оставя след себе си при превземането на Стара Загора: „Целият град бе потънал в пламъци. Войската на Сюлейман паша палеше и убиваше кого свари.“ Същинската характеристика на Сюлейман паша обаче е поднесена при представянето на тридневните сражения за Шипченския проход на 21, 22 и 23 август 1877 г. Още през първия ден на пристигането му там Язова откроява „голямото недоразумение в плановете на Сюлейман паша“, което води до „нечувани своеволия на военните чинове“. Лош психолог, той не отчита различията в характерите на двамата водещи военни командири (Реджеб паша – „строг, бавен, методичен, обмислящ всяка стъпка“ и Шакир паша – „буен, нетърпелив, нападателен“) и заповядва на търпеливия веднага да нападне, а на буйния – да чака. Като потвърждение на своята логика за причините за неуспеха на Сюлейман паша Язова привежда обяснението на един историк и чрез него подсилва внушението за високомерно славолюбие: „Сюлейман паша намирал, че у него нямало генерали, способни да командват дивизии, и затова допуснал тази организационна аномалия, която силно затрудняваше командването.“ Резултатът от това „недоразумение“ е изоставянето на казанлъшкия път от Шакир паша, както и внезапното осъзнаване на Реджеб паша, че „трябва да спре огъня на своята артилерия, за да не превърне съотечествениците си в купища кърваво човешко месо“. Така заповяданият от него отбой се превръща в признание за поражение.

Втората значима грешка на Сюлейман паша е решението му на 22 август да не се водят сражения, а да използва този ден за разузнаване (в което той самият не е участвал лично), за да може въз основа на резултатите от него да изготви нов план за действие. В това време на бездействие става случайността на лунното затъмнение и суеверните турски войници виждат как на небето „свещеният символ на исляма“ е захапан „от една гигантска черна уста“. Обезверяването е пълно, защото тези „невежи варвари“ възприемат случващото се като знак от небето, който „сочи бъдещата им участ“.

Широко място в наратива на 16-та част на романа заема описанието на изготвения план от Сюлейман паша за военните действия на 23 август. Внушителният образ на огромната ръка, „разперена върху прохода така, че цялата позиция изглежда захлупена под нея“, е използван от Язова два пъти (в началото на първите глави на 11-та и 12-та част), като детайлизирано се посочва задачата на всеки един от четиримата офицери (Вейсел паша, Расим паша, Реджеб паша и Салих паша), както и числеността и въоръжението на предвожданите от тях войски. С този подход Язова постига две художествени задачи – от една страна подсилва внушенията за героизма на опълченци и руснаци по време на сраженията срещу тази надвишаваща ги многократно огромна армия, а от друга страна подчертава високомерното самочувствие на Сюлейман паша: „Дори и в този ден, когато е трябвало да седне на скамейката на подсъдимия пред турския военен съд и да отговаря за настъпилата катастрофа, Сюлейман паша не е могъл да намери в своя план никаква грешка.“

За последен път в наратива на романа Сюлейман паша се появява по време на „последната атака“. Той влиза в нея със самочувствието на завоевател и господар на „вратата на империите“ под напора на своите предчувствия, че „загубата на този единствен на Балканите проход през всички векове е означавала загуба на една империя“. Употребата на думата „Балкан“ в тази част от текста прехвърля мост към експозицията на трилогията, където тя е ключово понятие („Бурен кръстопът“, начало на романа „Левски“), и създава кръгова композиция, имплицитно вписваща усещане за завършеност.

Заповедта „Шипка да се нападне от всички страни и да се превземе с всички разполагаеми средства!“ за Сюлейман паша означава: „... ако не дадеш гърдите си за куршума на врага, ще го получиш в гърба.“ От този момент нататък образът му не присъства в наративния конструкт, тъй като е изпълнил своите художествени задачи. След това читателят става свидетел на една друга човешка позиция, когато, без заповеди или заплахи, българските опълченци сами се хвърлят срещу куршумите, за да могат останалите живи да чуят възгласа: „Турците побягнаха! Шипка е спасена!... Да живее свободна България!“

* * *

В един такъв роман, който си е поставил за цел да изобрази Руско-турската освободителна война с акценти върху защитата на Шипченския проход, е съвсем естествено голяма част от наратива да е свързана с личности, оглавяващи руската армия. А още по-естествено е в центъра на тези личности да стои генерал-майор НИКОЛАЙ СТОЛЕТОВ, назначен за командир на Българското опълчение. Образът му е въведен в първата част на романа непосредствено след представянето на онази „неруска, призрачна, мълчалива, мрачна войска“, незнайно откъде изникнала, след като из цяла Румъния се разпространява вестта за обявената война между Русия и Турция и предстоящото форсиране на река Дунав. На забележките на другите офицери, че тези жалки остатъци от турските зверства едва ли биха могли да бъдат наречени хора, Столетов отвръща, че те не са хора, а са герои. Тези „остатъци“, организирани в т. н. „пеши конвой“, състоящ се от 7 000 бойци, са определени от великия княз Николай Николаевич като „войска“, а когато императорът ги вижда за първи път, вместо да извика „Бъдете храбри и смели, юнаци българи!...“, заплаква с глас. Неслучайно веднага след това причисленият към отряда на генерал Столетов „Почетен пеши конвой“ е преобразуван в „Българско опълчение“.

Всички биографи на генерал-майор Николай Столетов са единодушни в едно: той е личност с широка култура, завоювал значими успехи както в науката (оглавява научната експедиция за изследване старото корито на река Амударя), така и в сферата на военното изкуство, като свързва военната си кариера с борбата за свобода и независимост на поробени народи. Може би поради това проф. Никола Цонев в статията си „Математикът генерал Столетов побеждава литератора Сюлейман паша“ отбелязва: „По идеал и морал двамата военоначалници са напълно противоположни, толкова, че може спокойно да бъдат причислени към два различни свята.“

Същинското разгръщане на неговия образ в наративния конструкт на романа „Шипка“ започва от седма част („Всички пътища водят към Шипка“), тъй като през август 1877 г. генерал Столетов е назначен за командир на Шипченския отряд, който включва Българското опълчение и Габровския отряд на Валериан Дерожински. Малобройността на отряда на Столетов срещу огромната армия на Сюлейман паша, надвишаваща го повече от четири пъти както по жива сила, така и по въоръжение, предизвиква тревога, още повече че голяма част от бойците са изтощени в сраженията при Стара Загора, липсват хляб, сухари, обуща и дрехи. Трета глава на седмата част представя „изоставения“ сам-самичък върху шипченската позиция генерал, който, като „учен човек, склонен към проникване в тайните на живота и заплетените азиатски гатанки“, от висината на прохода се опитва „да види Сюлейман паша на Шипка“. Именно в тази глава Язова включва един достатъчен като информативен обем фрагмент, който хвърля по-голяма светлина върху личността на генерал Столетов:

„Попрището, за което се подготвяше във физико-математическия факултет на Московския университет, не бе генералският военен чин, а строгата научна работа в усамотена московска лаборатория и университетски кабинет. Брат му Александър бе станал професор по физика в оная строга и смълчана аудитория, в която си мечтаеше един ден да влезе и той. Кримската война промени неговата участ, но и неговата склонност към научни занимания и откривателство. Тръгнал като доброволец, Кримската война го изтъкна голям храбрец, поднесе му високи ордени, офицерски пагон, грабна го, обсеби го за своята военна чест и на 40 години Николай Столетов се намери генерал.

Интересът му към научна работа и откривателство не заглъхна у него. Преди осем години, като командир на Закаспийския отряд, навлезе в Туркменистан. Там, на източния бряг на Каспийско море, той откри малко селище Кизил-су, в околностите на което извираха нефтени извори. Това бе и първото селище на източния бряг на Каспийско море, в което стъпи руски крак. И оттам вече не излезе. Генерал Столетов разгледа местоположението на малкото селище Кизил-су, поразмисли се за неговите земни богатства и реши. На негово място трябваше да се издигне град... И тъй туркменистанското селце се превърна в голямо руско пристанище - Красноводск.“

Биографичната „справка“ за генерал Столетов откроява важни черти от неговия характер, които са от изключително значение за разрешаването на новия проблем (защитата на Шипченския проход с такъв малоброен отряд!) – явно е, че той е надарен с изострена наблюдателност и бдителност, анализира внимателно всяко свое действие и последиците от него, способен е да прониква с ума си в неизвестното, все качества, формирани в онази част от живота му, съчетала в неделимо единство пътешественика, изследователя, откривателя и стратега. Обиколил лично позициите на отделните войскови части от своя Шипченски отряд, той разбира, че без допълнителна помощ не би могъл да се справи с опазването на прохода и не би могъл да спре Сюлеймановата армия да го превземе. След като разпределя и настанява бойците си по най-високите места около прохода (връх Свети Никола, Волинската височина и Шипка, а също и малки групи на Малуша и Малък Бедек), изпраща полковник Де Прерадович при генерал Радецки в Търново с молба за помощ. Получил отказ от Радецки, генерал Столетов съставя свой план за защита, който по подобие на плана на Сюлейман паша Язова представя със средствата на образна метафора: „Ако върхът Шипка е краят, Орлово гнездо е началото. Орлово гнездо е клюнът. Свети Никола е главата. Тази част от прохода между двата върха е туловището, а опашката е Шипка.“

Още в началото на настъплението на Сюлейман паша наблюдателният поглед на учения разгадава неговия план, а с опитността на стратега, участвал в много войни, генералът съчетава артилерия и пехота и поддържайки високия боен дух на руските и българските войни, успява да отблъсне първата атака на Сюлеймановата армия. На 22 август Столетов премества щаба си при кръглата батарея на връх Шипка, откъдето има възможност да наблюдава придвижването на турските войски и разбира, че главният удар на Сюлейман е предвиден за 23 август. Като добър психолог и далновиден военен стратег, за да окуражи и мотивира участието на българското опълчение в предстоящите сражения, генералът произнася пред смълчаното им множество реч, която го разкрива и като добър оратор:

„Момчета!... Видяхте в Стара Загора как вековните ви врагове предаваха всичко българско на унищожение! Сега виждате какво става там... в полето!... След битката при Стара Загора царят и цяла Русия гледат на вас, юнаци, като на самоотвержени, неустрашими храбреци!...Българският опълченец се бие не по-малко храбро от своя по-стар брат руския войник! Неприятелят, с когото вие тъй юнашки и неустрашимо се бихте при Стара Загора, настъпва към нашата позиция! Той се готви да превземе Шипченския проход! От участта на шипченската позиция зависи съдбата на вашето отечество България! Вие трябва да приложите всичкото си усилие да не допуснете кракът на врага да стъпи на шипченското възвишение! Помнете, юнаци, царят и цяла Русия очакват от вас да защитите Шипка! България от вас чака своето освобождение!...“

Само голям пълководец с трезва мисъл и горещо сърце е способен да произнесе такава реч! Подготвил психологически бойците си за предстоящите сражения, Столетов отново изпраща куриер при генерал Радецки с настоятелно искане за подкрепление. Ръководи лично атаките до края на този съдбоносен 23. август, като използва различни маневри, за да оползотвори грешките на турската армия. Когато ги нападат от всички страни и боеприпасите започват да привършват, за да поддържа до идването на Радецки бойния дух на войниците, генералът заповядва на юнкер Михайлов да разгласи по цялата позиция, че подкреплението приближава: „Стрелците са на път! – викаше от окоп на окоп юнкер Михайлов. – Генерал Столетов ме проводи да ви кажа: стрелците пристигат!“ Свещена лъжа, за да се изтръгне една върховна жертва.“

Последното появяване на генерал Столетов в наратива на романа е по време на словесния конфликт между полковник Липински и българския полковник Кесяков. Спорът между двамата е разрешен с пристигането на Де Прерадович, който съобщава, че носи на Столетов поздравленията на генерал Радецки, а той е вече на Шипка.

„Как сме още живи!...“ – отвръща скромно генерал Столетов.

Финалната част от конструкта на образа на генерала, както и всичко онова, което Язова ни е казала за него в романа „Шипка“, потвърждава истинността на думите на Лао Дзъ: „Мъдрият човек... не изтъква себе си и затова блести; не говори за себе си и затова е велик; не славослови себе си и затова е заслужил; не възвеличава себе си и затова е най-голям сред другите.“

------------
Лалка Павлова, „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“, изд. „Български писател“, С., 2016.
------------