Промяна

Дата: 
четвъртък, 14 July, 2016
Категория: 

Промяна

Аз сам запалих замъка и ето –
събарят се стените върху мен!

Не подлежат на съмнение искреността и категоричността в думите на стария ми приятел – професор Илия Саров: “Бъди поет едва тогава, когато си се отървал от всички прозаични грижи. При всички други случаи тези неуредени жизнени сметки периодично ще връхлитат върху душевността и стиха ти и ще ти пречат!” Иска ми се да намеря аргументи срещу тезата на моя гост, който винаги ме наричаше “поет”, въпреки че в действителност съм само актьор в столичен театър. Това е негова алюзия за “хвърчаща, носеща се без посока, несериозна личност”. Само че съм много уморен, за да извадя на масата с бяло вино в чешки кристал позабравената си заядливост. Наистина на сцената бях ярък и експресивен, но в истинския живот в мен се бореха нерешителност, безволевост и боязливост в странна кохезия с чести холерични изблици.

“Остави археологията и Магда, за да се сдушиш с тази развратница Мелпомена” – продължи професорът.

“О, моля те, не започвай пак!” – отвърнах му без капка раздразнение след което той смени плочата.

“Можеш ли да ми отговориш защо от най-добрите студенти почти винаги излизат само скапани администратори?”

“Обществото го иска...”

“Какво иска? Да погуби всичко талантливо и различно?” – попита Саров.

“Ами да. В схемата няма място за тези... различните!”

“Не смятам. Това съм го чувал от една позната журналистка. Интересна теорийка: има хора под и над обществената толерантност. Или са велики умове, надраснали всички други или са ортодоксални глупаци. Много елементарно за да е истина.”

Отпих и се опитах да разсъждавам като отговарях същевременно не толкова на него, колкото на мои вътрешни въпроси:

“Струва ми се, че сам запалих замъка, а сега с разкървавени ръце и лакти се измъквам изпод каменни руини. Впрочем, Саров, известно време не можех да помисля за жена след Магда. Точно по това време като зла участ ми се падна да играя Сирано дьо Бержерак. Исках главна роля, разбира се, но не му беше времето. Тази експресивност и мощ, за която ме похвали критиката, не бе търсена в никакъв случай. Мисля, че беше защитна реакция от моя страна. Този герой е емоционално интелигентен и този начин на показване не ни го разкрива напълно. В един по-спокоен момент самият аз бих го изиграл по-брехтовски.”

Професорът ме прекъсна:

“Постановката беше добра.”

“Не, скъпи приятелю, не беше, но този факт тогава нямах сили да призная. Загубите и без това бяха станали много. Спомням си всичко през онзи октомври като сега. В “Триумф” гостуваше съвременна имитаторка на Джоан Бейз, фестивалът на джаза бе поканил от Краков Полански, ти защити докторската си дисертация, а аз режех ли, режех мостовете зад себе си. През ноември се събрах с Краси, през януари почина мама, а в края на сезона ме преместиха в Кърджалийския.”

“Съжалявам, че тогава не ти протегнах ръка – спря ме с рязък жест Илия Саров. – Бях твърде зает, признавам – мислех само за себе си.”

Засмях се. Станах да пусна отново Сачмо. Тишината ме караше да се чувствам напрегнат.

“Ти опита – провикнах се през порталната врата на студиото, – може и да си забравил, но тогава ме потърси в кръчмата на Съюза на артистите. Предполагам, обаче, че съм ти се сторил на декласиран таралеж. Тогава можех с голям успех да изиграя Полоний: “Страни от свадите, но влязъл в тях, тъй действай, че противникът ти после от тебе да страни!”

Професор Саров беше станал прав и с ръце зад гърба гледаше морето през кръглия прозорец на вилата.

“Аз се занимавах с некропола от 4-ти век, в института се борех с попълзновенията на плужека Иван Ванев. Тогава обаче имах млада любовница, която често ме водеше на театър. Тъй че знам ролите ти. Ти никога не си играл в пиеса на Шекспир!”

Почувствах се смазан, някак си безпричинно уязвен. Отидох до барчето за нова бутилка. Наистина ли аз бях този брадат, немлад мъж в огледалото на бюфета? Спомнях си само за оня другия от Родопа – пиян с миньорите, подлец с жените, безперспективен според режисьорите, но все пак оцелял.

Професорът мълчеше. Може би мислеше за нещо свое. Налях си нова чаша вино и я изпразних крадешком. След това вече спокойно я допълних и я поставих на плота. Тогава, преди само осем сезона бях стигнал до дъното и за седмица изпивах цялата си заплата. Бях окончателно пропаднал – в театъра ме държаха само защото нямаха човек за разсилен или прислужник, но и там не ме пускаха винаги. Спях със супер случайни жени, но помня и хубави неща за тях. И все пак не бяха те тези, които ме върнаха към живот.

“Никак не те разбирам. В работата като актьор не беше лош и това го показа успеха на Сирано.”

Погледнах го. Стори ми се сериозен. Беше загърбил морето и безразличието си. След миг забавяне продължи:

“В леглото ти Краси бързо замени Магда. Е, да, тя не беше къщовница или майка-домакиня, но все пак остави член на ЦС на ГЕРБ заради теб.”

“Мразя интелектуалките!” – изръмжах.

“Това значи, че считаш творчеството си за непълно и незадълбочено” – навлезе в психоанализата Саров, но сгреши както винаги, когато не се произнасяше за археология.

“Аха! – реших да го поразиграя. – Сигурно си харесвал Красимира Владимирова. Сега го разбирам, колко много си си падал по “интелектуалните” й прелести.”

“Ха-ха – засмя се доста чаровно професор Саров, – ставаш излишно искрен. Ще се наложи да премина в настъпление.”

Легнах на дивана и му заявих, че не отстъпвам нито педя психологическа територия. Бавно, но на добър и стилен български ми бе обяснено, че възраждането ми не е кой знае какво човешко постижение, тъй като в републиката успешно преживяват хиляди отказали се от отговорността на семейството типове и още повече излекували се поради малко налични пари за бира и безплатни лекарства алкохолици. За капак сподели, че не само се е любувал, но е и изследвал най-подробно интелектуалността на втората ми жена, разбира се когато ние вече...

Когато се почувствах сам в студиото, сам с Армстронг му заявих като някой Сократ пред хората в агората:

“Само някои виждат дървото.”

Не очаквах да ме е разбрал. Не ми пукаше дали ме е разбрал. Само че защо не се разбирахме тази вечер?

“Не, не мисли, че те приемам за обикновен сатир и елементарен пияница – това беше едно малко отстъпление на цивилизацията. – Само че факта си е факт – ти Полоний или който и да е в “Хамлет” не си играл, тъй като ако ги беше играл, нямаше да отидеш да играеш прислужници и коняри. И не мисля, че Краси Владимирова те е провалила. Тя не беше някакво изключение. Тя беше просто жена.”

“Няма нужда. Моля те. Краси беше нимфоманка. Знаеше го целият театър.”

“Слушай, никой не бяга в Кърджали заради общественото мнение. Виждам дървото, но всички сме дървета, които просто искат да летят. Птици с корени. Ама не става! Как искаш да се излекуваш? Като отлетиш? А болката...”

“А омразата? – скочих от дивана аз. – Какво е болката пред омразата? Знаеш ли какво беше 2008-ма за мен. Омраза, омраза и пак омраза! Може би и ти мислиш, че хората се мразят защото се лъжат, крадат, блъскат се в автобусите и се псуват на майка. Нищо подобно! Мразим се поради две причини: защото не можем да приемем успехите и щастието на другите и когато другите ни създават непреодолими проблеми.”

“Но защо точно тогава?” – ме прекъсна, решен да спори, а не да изслушва Савов.

“Ще поясня. Имаше през тази 2008-ма година един зам.-директор на театъра, който бе и програмен, и един висш политически деец в културното министерство – виден демократ, които ми помогнаха наред с ракиената терапия да изведа правилото на омразата. Казах, че сам разруших къщата след години градеж. Всъщност ми помогнаха много тези двамата – единия в театъра, а другия като ми създаде проблеми в семейството.”

“Не се ли правиш на трагичен герой?”

“Не, професоре, нямах избор. Трябваше да избера археологията на мините. Бях принуден с най-силната – душевната принуда. Човек може да бъде унизен по най-различни начини – чрез лагери, чрез лазери, а може и психически – както се предпочита у нас. Или и с това не си съгласен?”

“Не зная” – Илия Саров беше се въплътил повече в хитър администратор отколкото да остане умен професор.

“Ще ти помогна със случай от Университета – Горан Андреев, аферата с отказа от специализация в Хайделберг” – казах му, твърдо решен да го притисна.

“Какво? Защо ме намесваш? Не съм горил мостове след себе си!”

“Приятелю – потупах го по рамото аз, – горил си, но на други. Не говоря за себе си, а за доцент Андреев. Случая беше, както се изразявахме по социалистическо време – принципен. Вие двамата с ректора искахте да купите Горан Андреев или по-точно идеята му и изобретението срещу специализация в Германия.”

“Говориш за микробиологичното свръх поле...”

“Да – засмях се и отпих ликувайки от виното, – искам да анализирам, а не да обвинявам. Защото прокурорските речи не са ми по вкуса, а и по-често съм бил на мястото на обвинения.”

Професор Саров нервно започна да се разхожда из ателието.

“М-да, ясно, историята за ловеца и жертвата. Сега много я повтарят.”

“За жертвата...”

“За жертвата, превърнала се в ловец.”

Беше станал много мрачен и много зъл. Косата му – старо злато се бе пръснала в разнообразен водопад от по-дълги и по-къси косми. Челото му бе оросено в ситни капчици пот. И в този момент радостта ми от победата се изпари. Почувствах се както тогава, в момента на излизане от кабинета на програмния заместник-директор – като осъден от двамата мъже вътре – окончателно и без право на обжалване.

В този момент моят стар приятел професор Илия Саров ми обясни:

“Има два начина за решаване на споровете и проблемите, скъпи ми поете: първият е по-цивилизования начин, когато се уважава противника, дори и да загуби. И вторият: когато конфликтът трябва по необходимост да доведе до провала на единия спорещ, до неговата гибел. При нас, запомни го добре, постъпваме по втория начин. Ако в Родопите не си го разбрал, то сега го запомни добре! За театъра ти си “живия труп”!”

“Не, приятелю, не съм номенклатура, нито Владо Карамазов, но все пак – играя!”

“Приеха те, защото се застъпи Краси, след като се събраха с отново Владимиров. Аз също ходих в Съюза и в културното министерство във връзка с разкраченото ти положение...”

“Излиза, че си ми помогнал?”

“Е, да, не можех да те гледам такъв, какъвто се завърна – Илия Саров вече успокоен ми обясняваше като на студент-първокурсник, – освен това ти вече съвсем не беше опасен. Сам бе разрушил всичко.”

Рязко го прекъснах:

“Аз намерих сили да се завърна!”

Той ме погледна пренебрежително:

“От там никой не се е завръщал, никога!”

Трябваше да взема нещо за глава. В слепоочията ми кръвта пулсираше силно и имах усещането, че се виждат вените по лицето ми. Дълго пих вода.

По някое време професор Саров се появи ухилен на вратата на банята:

“Ще трябва да тръгвам. Много се застоях, а пък и виното ти се свърши.”

“Не довършихме разговора си, професоре...”

“Чуй пак – гласът му долетя някъде от антрето, – от там никой не се е завръщал истински. Горан Андреев също.”

“Тогава е трябвало да се откаже от идеята си за биополето!” – помислих и в следващия миг хавлията в ръката ми зашлеви отражението на подлеца в огледалото отсреща.

Илия Саров се показа за последен път, вече във вечното си старо вълнено палто (бяха му казали, че с него прилича на Емануел Кант) и преди да изчезне от вечерта и от моя живот, натърти:

“Ако се беше съгласил с програмния, щеше да си голям артист, но запомни, поете, промяна няма да има!”

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите