Животът, смъртта и любовта в поетичните видения на един варварин

Животът, смъртта и любовта в поетичните видения на един варварин

В последните десетилетия – края на ХХ и началото на ХХI век – се наблюдава подсилен интерес към философската проблематика, особено в сферата на лириката. Бих определила като особено талантливо постижение в тази област новата стихосбирка на Йордан Пеев „Филантропията на един варварин“ (изд. „Литерапринт АД“, 2019 г.). Нейният поетически свят е белязан от три водещи образа – Живот, Смърт, Любов – интерпретирани през призмата на понятия, заложени още в паратекста на книгата – филантропия и варварство. Терминът „филантропия“ (philanthropy) в превод от английски език означава частна инициатива за обществено благо, фокусирано върху качеството на живота. Дарителството, свързано с пари, храна, стипендии за образование, финансиране на някакви научни изследвания или строеж на сгради в полза на обществото, съществува от хилядолетия – във всяка епоха от развитието на човечеството винаги е имало личности-алтруисти, които проявяват безкористна загриженост за благосъстоянието на другите. Те живеят със съзнанието, че като част от общочовешкото семейство носят и лична отговорност за неговото материално благополучие. Съчетаването на това понятие с думата „варварин“ внася антиномия в заглавието на книгата и активизира интереса към нейното съдържание. В древността за варвари са били сочени чужденците, които не споделят установения морал, култура, бит и език на страната, в която пребивават. За първи път думата се използва от Омир за посочване на чужди на гърците племена и хора по език и култура, а в малко по-новите времена за „варвари“ били определяни християните, носители на една монотеистична религия, различна от особеностите на езичеството. Именно поради това паратекстът на стихосбирката имплицитно вписва очаквания за лирически герой, който носи в душата си някакво вътрешно противоречие, някакъв сблъсък на различни начала и схващания за заобикалящия го свят и за смисъла на съществуването:

Не зная кой, нито какво съм.
Не помня и защо съм тук.
Стоя от мисли омагьосан.
Мълча на глас, крещя без звук.
Къде ме водиш, мой Животе,
дали към светло, или в мрак?!
Отдавна думите са котви
на кораби с един моряк.
И във въпросите се люшкам
като черупка във вълни.
Морето е предишна суша.
Животът също. Може би?!

Ако аз бях редактор на поетичния сборник, бих поставила това кратко и без заглавие стихотворение като програмно в началото на книгата, тъй като то най-осезаемо кореспондира с ключовите думи в паратекста. Оксиморонните парадокси „мълча на глас“ и „крещя без звук“ се свързват с внушенията на началните глаголи „не зная“ и „не помня“ и превръщат лирическия герой в чужденец, във „варварин“ спрямо света, в който е попаднал неочаквано, без да го е искал и търсил. Той нито има представа за бъдещето си в този случаен, така да се каже, живот, нито знае къде ще го отведе неговата жизнена пътека – „към светло или в мрак“.Въпросите, разкъсващи душата му, не намират отговори, лирическият герой само интуитивно усеща, че морето е било „предишна суша“, а той – самотен моряк в кораба на Живота. Вътрешните противоречия, усещането за несигурност поради липсата на познание за миналото и настоящето на света и на битието изобщо, са акцентувани както с началните отрицателни глаголни форми, така и чрез необичайната за поезията употреба на пунктуацията – „...към светло, или мрак?!“; „Може би?!“. От изходната точка на това стихотворение, изразило по неповторим начин противоречивата му същност и усещането, че е дошъл от друго пространство, но по време на „пътуването“ представата за него се е изтрила от паметта му, лирическият герой тръгва към непознатия свят, в който е попаднал, за да открие онези свои нови жизнени опори, които ще му позволят да осмисли и оправдае правото си на съществуване:

Тревясали пътеки между гробове,
но само тук усещам как от звездното
гърба ми мери мама... за пуловер.
(„Провинция“)

Майката е интерпретирана по модела на Дебеляновата поезия – тя е тази, която изпраща по пътя на живота, но и тази, която ще го посрещне там, в „звездното“, след неговия край. Лирическият герой на Йордан Пеев е сложна личност, той съчетава в себе си и трите измерения на човешкото битие – космическо, биологично и социално – посочени от Цветан Тодоров (българо-френски философ и литературовед, „Живот с другите“, изд. Наука и изкуство, 1998 г.). Именно поради това той търси отговорите на въпросите „кой съм“, „какво съм“ и „защо съм трук“. За него не е достатъчно масата му да е богата, а пък в душата му „да върлува глад“. Той има нужда от друга, духовна храна. Застанал на сложния вселенски кръстопът, „той няма време да брои/ какво печели и кого изгуби, / кому раздаде и къде дължи“, защото усеща в себе си събрана една огромна сълза и разбира, че точно нейното наличие го превръща в Човек („Адажио“). Той чувства, че не е сам на тази земя, а е част от някаква общност, от социум, и именно болката за съдбата на другите го е превърнала в човек. Това доближава лирическия герой на Йордан Пеев до философската теза на Добрин Тодоров, който към посочените вече измерения на човешкото (космическо, биологично и социално) добавя и персоналното, личното усещане на Аз-а като микрокосмос, като завършена система, която освен въпросите „кой съм аз“, „какво съм аз“ и „защо съм тук“, непрекъснато се пита и търси отговора и на четвърти въпрос: „какво е да си човек“. Ако в някакъв момент от живота му се появи възможност чрез един „лотариен билет да оправи живота си“, да забрави за сметките, да си купи нова кола, да лети „от земя до земя“, без да мисли за другите и техните болки, това би означавало, че ще загуби човешкото в себе си и, поглеждайки се в огледалото, няма да се познае: „Ти не си вече Ти“ („Житейска анафора“). Така в търсенето на отговора на въпроса „какво е да си човек“, по време на своето пилигримно пътуване лирическият герой достига до философията за духовния алтруизъм и филантропия. Той трябва да се превърне в съвременен Лазар, който да накара камбаните на надеждата да бият и „в хорските скърби“, да проумее, че „обич е равно на грижа“ за другия и да стане както жива вода в сърцето на несретника, застанал пред буренясалите пътеки към храма на живота му („Лазаровден“), така и цвете в ръката на онова нещастно дете, което очаква да бъде видяно, познато и избрано от неговата майка („Цвете от Борован“).

Лирическият герой на Йордан Пеев не е в познатия ни смисъл на думата филантроп и алтруист, защото според стихотворението „Богатство“ той не притежава материални блага, които може да дари на другите, и твърди, че „никой не е по-богат / от купа с ябълки и кана с вино“. Явно е, че ако ще дарява нещо, то няма да има парично или материално измерение –ябълката (като плод от Дървото на познанието) се обвързва със символиката на виното, образен знак на живота и безсмъртието, символ на инициацията. Или, казано с други думи, лирическият герой ще дарява хората с мъдрост, ще ги води по пътя на инициацията към философските смисли на глобалните понятия живот и смърт, които осъществяват кръговрата на битието във вселената. Пилигримното пътуване по инициационния път към мъдростта обаче съвсем не е леко, то е изпълнено с поредица от изпитания, препятствия, съблазни, разочарования и несполуки, които нерядко водят до отчаяние. Затова и на лирическия герой, и на сподвижниците му, е необходима опора, която да възражда изгубените сили и надежди между двете точки на битието – живот и смърт. Тази неподвластна на времето и пространството сила е Любовта: „... аз всеки ден живея и умирам / върху площада с името „Любов“ („Балкон“).

Любовта е чувство, което акумулира в себе си единството на противоположностите и именно поради това тя притежава способността да движи битието, като задейства неговите потенциални възможности. В световното културно пространство неслучайно Амур е изобразяван като дете или юноша и символизира вечната младост на любовта. Той е изначален бог, който осигурява запазването на видовете във вътрешното единство на Космоса, като преодолява всички противоречия, конфликти и сблъсъци. Като израз на китайския бином ян – ин (женското и мъжкото начало), любовта е белязана с невероятна възраждаща сила. Такава е и нейната интерпретация в поетичните текстове на Йордан Пеев. За него тя е „светла безметежност,/ кръстовище сред бесни магистрали“, тя е „залив между дюните“ и „ласкав дъх над раните“, тя е онзи внезапен гълъб, „стрелнал се към враните“, които хищно разкъсват дните му. Тя е пречистен, пролетен, неочаквано бликнал извор на сила в човека, който има очи, слух и обоняние, и вижда останалата след нея „слънчева извивка във леглото“, чува „стоновете, „прехапали чаршафите“, усеща „като цветя разхвърляни“ аромата на косите ѝ. Тя е онова младо вино, родено от „сърдечни земетръси“, след които преминаваш „в друго време“. Тя е и великото чудо, което възражда живота и го прелива чрез скачените съдове на „преплетените вени“ в новото материално измерение на живота:

Сега не знаеш колко бърза времето,
но някой ден света ще опознаеш
и като мен, на твоя син, момчето ми,
по мъжки любовта си ще признаеш...
(„На Йоан-Симеон“)

Любовта обаче, освен връзката, обозначена с китайския бином ян – ин, има и много други измерения. Цитираният в началото малък фрагмент от стихотворението „Провинция“ я акцентува и като родова връзка (между майка и син), която преодолява неизбродните космически пространства в безкрая на времето. Краткият текст на същото стихотворение насочва и към още едно нейно проявление – генетичната ни обич и привързаност към родното място, към което реално или мислено пътуваме с „премръзнал влак“, привличани от топлината на „димящото зад хълма село“. Земята, на която сме родени и отрасли, има свое кътче в душата на всеки от нас, понякога обичта към нея е трудна, заредена с носталгията по нещо безвъзвратно отминало – спомена за „най-красивото момиче“, за „русокосите липи през май“, за приятеля, който отдавна си е отишъл от този свят, но сърцето ти още чува неговия шеговит глас: „Серсемино,/ не знам пройдоха ли си, или гений!“ („Моя древна и млада...“, „На Христо Танев“). Тази любов е изконна, в нея отекват стъпките на Филип Тотю, на Ботев и Бенковски, които „с един прав бод и два наопаки“ шият гоблена на свободата. И боли, защото и днес все още не е удушен оня гарван, изкълвал нейното жито. И трябва отново да се напълни „писалката с оловно слово“ като Панагюрската череша,но все още продължават „да се лутат думите“, да „претакат болката“ и да си мълчат „като баби, сгушени в топлото“ („Преди Ботевото рождество“ и „Мисли мои, не ви отбягвам...“). Тази любов, която усеща в пулса на сърцето си и в топлината на своята кръв, тя преминава от бащи към синове и внуци, за да остане във времето и да освети от нов ъгъл такива имагинерно-абстрактни понятия, каквито са животът и смъртта.

Трудно е да се даде кратко, но изчерпателно определение за феномена живот. Най-често го представят като биологична форма на съществуване в самоподдържаща се система – човек, животно, растение. Според Йосиф Йоргов „човек живее и съществува едновременно в няколко паралелни свята, а материалният свят, който осъзнава, заедно с всички събития в него, е изцяло зависим от процесите, протичащи в другите светове, които не можем да възприемем с обичайните си сетива.“ („Философия на ежедневието“, Велико Търново, 2006 г.). Материалният свят е значително по-опростен, но пък по-хаотичен, за разлика от другите по-хармонични и по- подредени светове. Прави впечатление, че в поетичните текстове на Йордан Пеев животът и смъртта съществуват съвместно. Дори и в стихотворението „Път“, което най-осезаемо акцентува феномена „живот“ като човешко съществуване, имплицитно е вписано и приближаването към края му, въпреки че думата „смърт“ не е употребена. Това, което отличава този текст от другите в стихосбирката, е откроената теза на поета за глобалния смисъл на човешкото съществуване.

Къде се луташ, светнал като свещ,
Човеко крехък с мъчна орисия?!
Навярно някой ден ще разбереш:
най-дълъг пътят е към теб самия.
Най-трудно този път ще извървиш,
най-страшна жажда в него ще те мъчи.
Безброй неволи в него ще търпиш,
додето в края му това научиш.
И може би, макар и уморен,
на жребия тогава ще намигнеш,
че си живял и имал си свой ден.
И път, по който в себе си да стигнеш...
(„Път“)

Стигането до себе си всъщност е стигане до границата между материалното и духовното съществуване. В материалния свят човешките дни и нощи са жигосвани от самота, болка, отчаяние, от любов и омраза, от сила и слабост, като пътят на житейските сезони неизменно стига до своята зима:

Подобно сняг стопява се животът ни,
а после в пееща вода от покрива
се спуска в мътните очи на локвите,
с които в нас оглежда се дълбокото.
И както бавно им изпива погледа,
така и нас на глътки ще изпие,
превръщайки ни в кал и гнили корени,
върху които зимата ще вие...
(„Окапва се отвън...“)

Натуралистичният рисунък носи тягостните негативни внушения за смъртта като грозен, недостоен и нежелан финал на човешкото съществуване. Онова, което дава сили на лирическия герой да се измъкне от тинята на това блато, е вярата му в кръговрата на битието, убедеността му, че пътуването във времето и пространството ще продължи към друга земя, към други морета и друго слънце, че корабът му, минал през „звезден прах и бели облаци“, като Робинзон непременно ще го изведе на някакъв нов или предишен, отдавна напуснат бряг: „И в друг свят да съм – пак ще ме намерят,/ и някой ще извика:/ „Виждам сушата,/ а върху нея – / Робинзон над скелета си!“ („Омръзна ми...“).Лирическият говорител на Йордан Пеев вярва, че и дори превит под тежестта на слабостта си и виещ като вълк срещу съдбата на човешката си орис, готов да грабне ножа „и този свят да одере до кокал“, една светулка (символен знак на безсмъртните души на героите) непременно ще кацне „на тънката му и лирична кожа“ и ще го посочи („Светулка“). Героят-варварин вече не само че не се чувства чужд, но и се възприема като избраник, получил правото да владее световете в безкрая на пространството и времето, защото е открил Истината, че „иконите не са парче дърво“, че „без доброта ще рухне този мост / и подир него ще е пуст Всемира“. Стихотворението „Камък“ (поетична реплика на Далчевата едноименна творба) се превръща в своеобразен апотеоз на мъчителното достигане на лирическия герой до познанието за връзката между световете, за кръговрата на битието и неговата вечност в измеренията на Всемира, познание, което филантропът-поет иска да предаде на другите, идващи след него:

Аз зная – има някъде за мене
безимен камък, който ме очаква
и който с тежест от безкрайно време
ще ме затисне, щом се свия в мрака.
...
В небесното и вечно огледало
наместо мене тих ще се оглежда,
и с птицата, в умората си спряла
на него, най-далеч ще ме отвежда.
Безчувствен камък, нека те затопля
и нека подаря ти свойто име!
И на земята с тайнствените вопли
разказвай, че и мене ме е имало...

Йордан Пеев е автор на шест стихосбирки, два романа, две театрални постановки и един моноспектакъл. Творчеството му откроява неговия афинитет към философската тематика, която осветява по своему дори и интимната му лирика. Стихосбирката „Филантропията на един варварин“ го представя като утвърден майстор на словото със свое виждане за света и човека и свой собствен поетически почерк. В неговите текстове думата е едновременно образ, мисъл и чувство, тя притежава способността да събужда у читателя вътрешните гласове на съзнанието и подсъзнанието му, които имат духовни измерения и са може би частица от онзи свещен дар на интуицията, за който говори и Алберт Айнщайн, че ни е даден свише.

----------------