От София до Черно море

Една вечер, през месец септември м. г., когато няколко ловци от софийското ловджийско дружество спокойно си пиехме бирата в бирария “Батемберг”,  г-н К-ч, страстен и опитен ловец, ни разказа за своята научна екскурзия покрай Дунава и Черно море. С особена увлекателност, той описваше чудната природа покрай черноморския бряг, като добави при това, че горите на Странджа планина са прекрасни и изобилстват с лов; той сам ходил на лов по тези места и останал изненадан от изобилния и разнообразен дивеч, който се въдел в горите на тия рядконаселени места. Всички го слушахме с напрегнато внимание и когато той предложи да устрои, ако има достатъчно желающи, една ловджийска екскурзия към с. Кюприя /Приморско/, до самата българо-турска граница на черноморския бряг, /която е започвала от к-г “Атлиман” нагоре към с. Писменово и от там по билото към връх “Босна” - до 1913 год./ веднага се явиха 10-тина души, готови да предприемат една такава далечна екскурзия. Понеже такова далечно пътуване /за онези години си е било наистина доста далечно пътуване/ би ни коствало много  скъпо, ние се отнесохме до дирекцията на нашите и представителя на Източните железници /Източните железници ( са от Цариград, Одрин, Търново Сеймен – Симеоновград, Пловдив до Белово и отклонение от Симеоновград през Нова Загора, Ямбол до Бургас )  тогава се експлоатират от компанията на барон Морис дьо Хирш до 09. (22).09.1908 год./, за да ни се разреши пътуване с половин билет. И двете железопътни дирекции удовлетвориха бърже прозбата /молбата/ ни, като ни снабдиха с нужните книжа, да пътуваме от София до Бургас и обратно с 50% намаление от обикновенните тарифи.

Но това, което най-много ни безпокоеше, беше отиването от Бургас до Кюприя, находящо се на 45 км. югоизточно от Бургас. Със съдействието на бургаския окръжен управител, г-н Селджобалиев, компанията, която строи пристанището, ни отстъпи едно параходче, което да ни отведе до Кюприя и да ни докара обратно.

На 22 декември вечерта потеглихме с вечерния трен /влак/ за Бургас. Всичките вагони бяха препълнени с пасажери: войници, ученици, чиновници и пр. Отиваха да прекарат празниците в родните си места. Тренът кънтеше от песни и радостни викове. Нашата компания и тук не остана назад. Другарите Ив. Т-в и Т. З-в пееха твърде хубаво стари песни и поддържаха бодростта на компанията. В същия вагон, в който пътувахме, пътуваше и един уволнен бирник с шестте си деца. Трите от децата по-малки спяха, но другите три твърдо безгрижно си пееха през всичкото време и между другите песни изпяха и тази ловджийска песен:
Ловът във гората
Вдъхва живот нов;
Щом пукне зората,
Ние по бърдата
Тръгваме на лов!

Вероятно баща им бе ловец, защото мужду вещите имаше едно хубаво чифте – централ.

Нашата веселост още повече порастна, когато на станцията в Пазарджик ни посрещна една бъквичка с вино и един бинлик с преварена гроздовица, изпратени от домашните на г-н Х-ча. Когато наближихме кричимската станция, пукаше се вече зората, изток се червенееше, а с дохождането ни до пловдивската гара бе се вече добре разсъмнало. А денят изглеждаше великолепен. Като напуснахме София, времето бе намусено, мъгливо, влажно, а сега имахме ясен, безветрен, приятен ден. От всички страни се чувстваше, че се намираме в благословената Южна България. По станциите от с.Катуница нататък видяхме грамадни орехови трупове, натоварени на вагони, за да се изнесат в странство. От разпита, който направихме, оказа се, че всяко такова дърво се продавало на разни експлоататори-търговци по за 30-40 лева. Такова необмислено опустушаване на ценните орехови дървета заслужава жестоко порицание. Ние просто не можем да си обясним, как дръзва ръката на човек да отсече едно такова дърво, което, може би, в  продължение на цяло столетие е давало плод на неговия баща, дядо и прадядо и би продължавало да дава такъв ежегодно по за 10-20 лева! Ние не допущаме, че това се върши от немотия , а от дълбоко невежество, подкрепяно от разни спекуланти. Но ако нашите селяне, както и по много други въпроси, показаха, че не разбират интересите си, длъжност е на властите да им дадът потребните съвети, а ако това не помогне, то да се запряти /забрани/ окончателно износа на ореховите дървета. Близко е времето, когато и нашата индустрия ще се развие, ще укрепне и ореховото дърво ще почне и у нас да се търси, но тогава, може би, няма да го има вече в страната ни и ще се яви нужда ние да го доставяме от странство срещу баснословни цени.

Близо до Пловдив ни застигна друг ловец, г-н К, но неговият лов имаше съвсем друг характер: вместо с пушка, Богиня Диана бе го дарила с лъка на амура. И след празниците имахме удоволствието да четем във вестниците за един твърде сполучлив годеж в гр. Стара Загора. Да им е честито!

По блатата около Каяджик прелитаха цели стада от патици. Времето беше меко, топло, слънце грееше и много ята от скорци бяха се задържали на полето.. Хубавата Марица лениво влачеше водите си успоредно с желязната линия, а по бреговете и като въртележки, наредили се воденици с колела от големи размери. Близо до всяка воденица цялата река е преприщена с бентове, които само пречат на рибата от долното течение на Марица да върви нагоре, особено когато си хвърля хайвера. Не ще съмнение, че тези бентове биха могли малко по друго яче да се направят, за да не се задръства цялата река, но и тук съдействието на властта липсва.

В Търново Сеймен /Марица - Симеоновград/ обядвахме; на тази станция тренът се бави около половин час. /По това време ж.п. линията  София – Бургас е била с маршрут София, Пловдив, Симеоновград, Нова Загора, Ямбол, Бургас (между Пловдив и Нова Загора през Чирпан не е имало още ж.п. линия)/.  От тука нататък тренът прехвърля река Марица, по един хубав мост, и върви по левия бряг на реката Сазла-Дере /река Сазлийка/. Денят беше тъй хубав, тъй приятен, а пейзажът от ляво и от дясно тъй прелестен, щото всеки човек добиваше жизнерадостно настроение. На  новозагорската гара се качиха в нашия вагон около 20 ученички от старозагорската девическа гимназия, препълнени с радост, че отиват да прекарат светлите празници с родителите си и роднините си. Те по пътя до Ямбол, Айтос и Бургас неуморно чируликаха и пееха, също като безгрижни лястовички. Близо до село Сарут се виждат останки от старобългарски пограничен окоп, който се продължава чак до Бургас.

* *  *

Мръкна се вече. Свежият въздух показваше близостта на морето и аз с голямо любопитство се взирах да видя водите на Черно море. Спомних си едно мое пътуване, преди няколко години до Триест, което беше оставило дълбоко впечатление в мен. Желязната линия от височините на Щирия се спуща направо към Адриатическо море и човек би помислил, че всяка минута трена ще се хвърли в морските вълни. Тук картината бе съвсем друга. Освен водите на Ваякьовското езеро, /езерото Вая/ от дясна страна на линията нищо друго не се виждаше. Понеже за пръв път пътувах по тези места, то на читателя няма да се покаже странно моето любопитство. Една от главните причини, която ме тласна да взема участие в тази ловджийска екскурзия всред зима, бе силното ми желание да видя Черно море, да чуя шума на вълните му, да освежа с морски въздух гърдите си и да забравя за известно време грижите, които вечно ни притискат ту в къщи, ту в тесните и прашни канцеларии. Мен ми бе даже неловко, че до ден днешен не бях споходил този наш хубав край, когато други по далечни страни и морета бях кръстосал няколко пъти.

В 11 часа вечерта пристигнахме в Бургас и се настанихме в хотел “Булевард”. Трябваше да починем защото на сутринта ни предстоеше път.

На 24 XII, в 9 ч. пр. пладне, ние сме вече на морския бряг, готови да тръгнем. Параходчето “Велос” /Veloce – стрела/ е под пара и ни очаква в пристанището. Около нас се навалила /насъбрала/ публика и с голямо любопитство ни зяпа. Всички сме в ловджийски костюми, а някои с по две пушки през рамо /една карабина и едно чифте/. Три палаша /Маджар, Чапо и Тута/ вързани на синджир ни следват. Две лодки се отделят от параходчето и идат към брега да ни вземат. /Пристанището още не е построено, затова се прехвърлят с лодки, то се строи от 1894 год. до 1903 год. (строителството продължава и до наши дни). Пристанището е открито и пуснато в експлоатация на 18 май 1903 год. Важна роля, за изграждането на пристанището изиграва построената вече ж.п. линията Ямбол – Бургас. Малко преди това е запален и бургаския фар, а през 1941 год. са доставени първите два електрически крана – по 3 тона, произведени в заводите “Шкода” – Чехия. Всичко до тогава се товари и разтоварва на ръце/. Взехме сбогом от крайно усложливия и любезен директор на компанията за постройка на пристанището г-н Йона, който ни съпроводи чак до скелето. Настанихме се в лодките.

Най сетне ето ни на парахода. От тук се разкрива прекрасна гледка на града Бургас и на самото новостроящо се пристанище. От тази страна, Бургас има вид на чисто европейски градец, а пристанището поразява чоловека  със своята солидна модерна направа. Но мрачни мисли налягат всеки българин, като гледа, какви грамадни суми са похарчени за тази колосална постройка и как за сега хвърленият този капитал в морските дълбочини остава непроизводителен, понеже всичкият трафик е отвлечен от хиршовите железници към Дедеагач /Александрополис – Гърция/ и Цариград /Източните железниците  по това време са експлоатират от барон Хирш, както и първата ж.п. линията Русе – Варна/. Ако житницата на България би имала собствено съобщение /връзка/ за Бургас, то щеше да бъде голяма благодат за страната  и постройката би се отплатила за късо време. Сега, обаче, твърде малко чуждестранни параходи посещават Бургаското пристанище. Във всеки случай, Бургас има бъдеще. Туй положение на работити с хиршовите железници не вярваме, че ще се продължи дълго време и може би, не е далуч денят, когато ще станем пълни господари на всичката железопътна мрежа в страната ни. /С обевяването на независимостта на България на 9 (22) септември 1908 год. се завземат и всички железници на българска земя. Въпросът с откупуването и експлоатоцията на Източните железници се урежда заедно с въпроса за независимостта на България чрез протокол от 3 март 1909 год. подписан между Русия и Турция в Петербург. Стойността на хиршовите железници е била 43 294 347 златни лева. С тази сума Русия намалява своите вземания /контрибуции/ от Турция за Освободителната война и по този начин помага на България да уреди задълженията си по откупуването на хиршовите железници – това е посочено в книгата Железопътният транспорт в България 1866 – 1983 /.  

“Велос” даде ход и при един благоприятен вятър – наричан от моряците боненто – и с разпуснато французко знаме напусна пристанището. Г. К. Х-вич носеше фотографическия си апарат и един от компанията г-н Т. Апостолов, ловец и при това отличен фотограф, направи няколко снимки, както на нас в парахода, тъй и на тази част от града, която се виждаше от парахода.

Ето ни най после в открито море. Лазурното утро показваше, че ще имаме зимен, а и един пролетен ден. Спокойно парахода се лъзгаше по гладките кристални води, а морето бе тъй тихо и спокойно, като че спеше. Далеч татак, гдето водите му се сливаха с ясното небе, /на хоризонта/ се виждаха платната на една лодка, която отдалеч изглеждаше като морска чайка. Минаваме покрай острова с монастиря “Св. Анастасия”. Това е една голяма канара, разказите за която силно дразнят моята фантазия и аз добивам поетическо настроение:
До брега на Черното море обширно
Се издига гранитна скала,
От която морето немирно
Своите бели вълни безпирно
Блъска и ломи с ярост зла.

И стои скалата гордо тамо
В борба със стихийните злини;
Самичка в морето голямо
И с непонятно величие нямо
Разбива шумящите вълни.

Монастирът на това малко островче, който има много имоти и доходен талян за ловене на скумрии, е направен и поддържан главно от пожертвования на околните българси села. До лани той бе в ръцете на гръцкото духовенство, сега след упорита борба, стана владение на законните му стопани. Той с имотите е собственост на Бургаската окръжна постоянна комисия.

Намираме се срещу Св. Никола /с. Черноморец/, чисто българско село, разположено на самият морски бряг. Тук са прокопани няколко кариери за камъне, от които е построено бургаското пристанище. Наредените до брега ветрени воденици /мелници/ изглеждат като силуети на някои гиганти, поставени да вардят сушата от морските пирати. Наближаваме градеца Созопол, прочут по своите многобройни параклиси, и главно, по риболовството си. Тук се ловят най-доброкачесвените скомрии,  със специални неподвижни мрежи – наречени таляни. Таляните на созополци се намират по цялото протежение на морския бряг от “Св. Анастасия” до Кюприя /Приморско/. Освен скомрия тук се лови още лакерда, паламуд, сафрид и хамсия. Само от рибарството созополци добиват до 200 000 лева годишно, и тази промишленост представлява едничкия поминък на созополци. Градецът е струпан на един каменен тесен полуостров, гдето от далеч личат две хубави постройки: българското училище и – църква. Срещу Созопол са разположени и два острова /“Св. Иван” и “Св. Кирик”/, с добри таляни, на единият от тях стърчи морския фар /остров “Св. Иван”/.  Сега параходчето прави един голям волт и навлиза по навътре в морето, за да заобиколи твърде опасни подводни скали на Зейтин Борун /Зехтин борун – Маслен нос, преди Приморско/. Гледката става по величествена. Зад нас се белеят в синините Анхиало /Поморие/ и Месамбрия /Несебър/, а по далече едва се разпознава в мъглата нос Емине, гдето Стара планина се свързва с морето. Насреща е Странджа планина и Бакърлъка, покрити с гъста гора, а вляво от нас безкрайната морска шир, очарова погледа със своята лазурна чистота. Около бисерната пяна на парахода гмуркат се делфини /домуз балък/ и, види се, чакат да падне от парахода някоя плячка. Наситеният с кислород морски въздух е чист, свеж и жадно се гълта. Мисълта добива по смел полет и гърдите се напълват с решителност; човеку се иска да се радва, и да се смее, и да пее. Ловците обичат природата и със сигурност може да се каже, че не само ловът, но и природните хубости са една от главните причини, които ги превличат в полето и горите. А знайно е, че този, който е близко до природата, който чува нейния шепот, който вижда във всяко листо, във всяко цвете, във всяка бесерна капка отражението на Твореца, той не може да бъде лош човек. Лошите човеци ги дирете около масите на тъмните картоиграчници, в подземните тунели и вертепите, гдето птичка божия не пее, гдето слънчев лъч не прониква, гдето вечно господства лъжата и измамата. Ловците са добряци и ловът е спорт, който заслужава поощрение. Колкото за военните това е една допълнителна школа, ползата от която е неописуема, и нам ни е чудно, гдето процента на ловците – офицери е тъй нищожен. Преди няколко години в Австрия самият император, който е един от най-старите и най-опитни ловци в Европа, бе изказал желание, щото всички офицери от армията му да бъдат ловци. И важна цел се е гонило с това. Ловците боери нагледно показаха своята жилавост срещу англичаните.

Ето вече параходът свива към Кюприя /Приморско/ и бавно, като мери постоянно дълбочината, влиза в лимана и хвърля котва на около 100 метра далеч от брега. Хора наизкачаха да ни посрещнат на брега и ние, след като си взехме сбогом от капитана на парахода, Яни, един извънредно добродушен моряк, влязохме в лодките, които ни изкараха на скелето /кея/. /Пристанището още не е построено, то се изгражда от 1929 год. и се пуска в експлоатация през 1939 год. Строителството на вълноломната стена и пристанището се извършва от Министерството на пътищата и железниците, като общината се задължава да внесе на държавен приход, сумата от 400 000 лв. и до завършването на пристанището  всеки жител да се самооблага със сумата от 600 лв. годишно, който данък също се внася в държавен приход./   На брега бе излязъл да ни посрешне и запасния подпорудчик Манев, който служи като фелдфебел в ротата на созополския пограничен участък, разстановен тук. След като се сприказвахме с хората, отидохме в кръчмата на бай Стоян Попов /кръчмата е била в двора на ул.”Здравец” № 8, където е къщата на Стоян Апостолов – внук на Стоян Попов /, гдето си оставихме и нещата. След пладне, някои от другарите, макар и уморени от дългият път, взеха пушките и отидоха в гората над самата Кюприя, да направят една малка рекогносцировка. Ние с г-н Х-ча излязохме да направим една обиколка, да разгледаме къщите и казармата на войниците. Аз особено се интересувах от бита на нашия пограничен войник и право да си кажа, останах учуден от реда и чистотата, която владееше в малките им жилища и постовете. Самите войници бяха бодри, здрави и спретнато облечени.

След като излязохме от казармата, тръгнахме да обиколим брега. От незапомнени времена твърде замамливи са били черноморските брегове. Мекият, топъл и влажен климат; буйната растителност; изобилието на дивеч и разни изкопаеми богатсва; привлекателната картина на величествената природа, която дава възможност за охолен живот; гори, долини, - всичко туй взето заедно, примамва на първо поглед около чоловека. Тук се намират развалини от цели стари градове, стари рудници, от гдето са се добивали разни метали, пещери и паметници от предисторическите времена и пр. При все това, с положителност може да се твърди, че черноморския бряг, както сега така и в старо време, слабо е бил заселен. Има въобще много причини, които правят условията за живота не само неблагоприятни, но даже и опасни за чоловеческото здраве. Богатата и разнообразна растителност ни омайва със своята вънкашност, но блатата, които също изобилстват, са разсадници на най-опасната треска. От краткото време на прибивание по тези места можах да узная следното: жителите на Кюприя /Приморско/ и малкото селце-махала Ченгер /несъществува – намирало се е над резиденция Перла/ са преселници, избягали след Руско-турската война 1877 - 1878 год. от селата Вургари /с. Българи/ и Мързево /с. Кондолово/ находящи се в близост до нашата граница. По рано Ченгер е било черкезко село, заселено от изгонените след Кавказката война 1854 -1856 год. между Русия и Турция. Русия изгонила черкезите от източното крайбрежие на Черно море, защото те се занимавали главно с кражба и продажба на добитък /хора джамбази/.Турското правителство ги прехвърлило на отсрещния бряг и една част заселили в Ченгер, а друга в Салихлер /несъществува – намирало се е на 6 км. от Приморско по пътя за  Ясна поляна в дясно/, където покрай реките има прекрасни обработваеми земи – лъки. На тези горци, обаче, дошли чак от планинския Кавказ, никак не е провървяло на това им новоселие. Както доведените им от Кавказ деца, тъй и новодобитете, всичките измирали и те били принудени да бягат от тука; така, че като чули за войната между Русия и Турция /1877 – 1878 год./ те побързали да се изселят незнайно къде. Тяхното занятие разбира се, никак не е било земеделие, а най-често кражби и хайдутлуци. Новите български преселници, както в Кюприя, тъй и в съществуващото по рано село Ченгер, също не са били твърде щастливи и особено в началото, когато смъртността е превишавала ражданията. Новозаселената от тях земя е била държавна. Определените им за ниви, ливади и пр. места е трябвало да се откупуват от държавата и да се изплащат и то на доста високи цени. Самите места за ниви са били покрити с гора; трябвало е гората да се сече, пъновете и коренищата да се копаят, за да може да се оре земята, а това е много мъчна работа, особено като се вземе предвид, че една значителна част от работнита ръка, благодарение на болестите, не са могли да вземат участие в работата. Истина, почвата е девсвена, тлъста и на нея могат да виреят и тютюнът, и черницата, и разни овошки, и зеленчуци, но хората от Кюприя, може би следствие на многото болести /блатната треска и маларията, за които в тези години не е имало познато лечение/ и най-вече на надеждата, че един ден злополучния за България Берлински договор ще се отмени /13.VII.1878 год./   и те ще могат да се завърнат по родните си места, та те са хора индолентни, и на пръв поглед непредприемчиви. Те изглеждат слаби, бледи, болнави, а особено децата страдат от далак; това е от блатната треска и маларията, във всяка къща почти има тази болест. Бургас и бургаският край, заради многобройните си блата беше с най-голяма заболеваемост в България. Г-н Ст.Генев, който също участваше в екскурзията, постоянно беше умоляван да им дава хинин. Трябва да спомена, че околийски лекар рядко идваше тук. Самите хора, по всичко изглежда, че живеят ден за ден; няма човек който да ги държи в респект: всеки тегли към своята черга и говори за връщане по родните си места. Иначе се забелязват заможни хора с доста двуетажни къщи, дори и големи, но всички са направени провизорно. В някои от тях долният етаж служи за животните, а горният за живеене, което не е много здравословно. Хората се оплакват, че държавата не им отпуща достатъчно гора и достатъчно земя за ниви. До колко тези им оплаквания са справедливи, нямах възможност да проверя. От всичко, обаче, се вижда, че стоят тука като на госте: чакат да се дадат правдини в Одринско, за да се върнат в старите си места, чакат да се развали злополучния Белински договор. Щом се смръкна, цялата компания се събра в кръчмата на бай Стоян Попов /ул.”Здравец” № 8/ гдето и вечеряхме. След вечерята се уговорихме с хората за гонката, която щяхме да устроим на следващия ден; подир което отидохме да спим. Вечерта някои от другарите чули, че чекали вият, а това според вярването на хората , означавало, че ще вали дъжд; и действително, през ноща валя малко. От кръчмата ние бидохме настанени в частни къщи, по двама в стая. Аз, заедно с г-н Ст.Ганев бяхме настанени в къщата на Недялко Иванов /баща на Георги Недялков ул. “Странджа” №7 - (сега там е ресторант “Амелия”)/. Стаята беше чиста, прибрана и стопаните много гостоприемни, каквато гостоприемност не бях виждал в друг край. По-рано там е живял подпоручикът от пограничната рота, Лютов. До една от стаите се намираше широк комин с ниско огнище, върху който тлеяха изправени няколко цели суровици. Аз за пръв път виждах такова оригинално отопление, което поглъща половин кола дърва и е възможно само в места, гдето има много дърва и се горят колкото си искат. При все това, едва ли би могло в много студено време стаята да се стопли. Във всеки случай, подобна обстановка е доста идилична, като се има предвид и типичното гостоприемство, и на човек е твърде приятно, особено, след като си легне, огънят цяла нощ да му боботи.

* * *

Днес е Коледа, но денят е пролетен. Слънчевият диск изскокна над морския хоризонт и разгони малките облачета, които през ноща бяха се спрели на почивка над тихото море. Ловците са готови и викачите се събират един по един. Времето бе доста напреднало, когато тръгнахме, но и местата за лов не бяха много далеч. Преминахме река Алан Кайряк /река Яснаполянска/, по един твърде оригинален мост, построен от войниците на пограничната рота и влязохме в един лонгоз /ниско мочурливо място покрити с гъста гора и растения усукани около дърветата, трудно проходимо, също като тропически лияни/. Макар, че е зимно време и листата са изпадали, все пак богатото растително царство не може да не привлече вниманието на човека. Природата в този край не спеше, тя като че се намираше в една малка дрямка, за да може в скоро време да избухне с всичката красота. Изпод дебелите пластове на опадалата шума виждаха се вече поникнали: кукуряк, минзухар, кокичета и много други пролетни цветя. Около дърветата се усукали маса други виющи се растения: имел, повой, капинак, разни папрати и др., които придават на гората тропически характер. Дивите лози  и повоят поразяват със своята големина, а другите паразитни растения са се обвили като с плюш, много от дърветата и на чужда сметка вечно са зелени. Особено красиво е едно растение с червен плод, което тук се нарича скрипка, а плодът му  - тарзулка. Това са местата на фазаните, казваше един от другарите, но преди няколко години паднал дебел сняг и ги изморил.

От тук нататък вървим тихо. Ловците се нареждат по постовете си, а  викачите останаха назад. Завързахме едно място близо до границата. Дивечът, обаче, се промъкна между викачите, които бяха доста на рядко и на линията на ловците излезе само една сърна.

Влязохме по-навътре и завързахме други места. Макар, че няколко сърни бяха се промъкнали между викачите, все пак на линията на стрелците изкокнаха два сърндрака, които паднаха под вистрелите на ловците. Една лисица, която види се, беше подушила барута, така хитро се промъкна между драките, че не бе възможно даже да се стреля. След пладне взе да роси и ние трябваше рано да се прибираме.

През този ден въобще, повече се наслаждавахме на природата, отколкото преследването на лов. Вечерта направихме една весела, чисто ловджийска, трапеза.

Утре ще вървим за диви свини /глигани/. Време е за спане. През ноща излезе вятър и морето запя своята песен. Призори, обаче, вятърът поотихна и ние тръгнахме. Маршрутът бе към с. Ченгер. И днешния ден бе великолепен. След като взехме няколко души викачи от Ченгер, завързахме едно място в така нареченото землище Ропотамо. Викачите се спускат до самия морски бряг и от там почва гонката. Човек дохожда в особено настроение, когато, като закован се прилепил до някое дърво, и с напрегнато внимание се прислушва и в най-малкия шум. Още не стигнал първият вик до нас, ето два вълка вече на линия, пред един от ловците, който стреля и рянява едина  смъртоносно, а другия се връща назад и попада в гъстака. На дясното крило излиза една лисица; един верен вистрел е слага на мястото. Същевременно на лявото крило убиват един чакал. В центъра на веригата излизат три диви свини, от които само една се показва на открито. Зачестяват по нея вистрелите, и макар че първият още куршум бе е ударил в плешката и пронизал дробовете и, тя няма намерение да пада. Организирва се по дирите и преследване. Гдето минала кръв много, особено гдето спирала и лежала. По едно време се забелязва, че че лежи на едно място; още няколко куршума е пронизват, но тя пак бяга. Най-сетне, изтощена съвършено,  от пратения и още един куршум, тя пада мъртва. Местата, по които ставаше тази гонка , бяха чудесно хубави, почти девствени /това е резерват Ропотамо, със скалните феномени “ЛЪВСКА ГЛАВА” и “ЗМЕЙОВА КЪЩА” над резиденция Перла, едни от най-хубавите места-резервати в България/. От едната страна, безкрайното море, от другата – безкрайната гора, над нас хубаво синьо небе, с лъчезарното си слънце, което караше мухите да бръмчат, птичките да пеят, цветята да почнат да цъфтят. Всичко това успокояваше човека, проникваше като балсам по жилите му и го правеше лек, весел, пъргав. И колкото повече време ни оставаше да се любуваме на природата, толкова по-нови и нови прелести откривахме в нея. И всичко това по Коледа! Особено пък, като правехме сравнение с мрачната и негостоприемна през зимата Витоша, Стара планина и Рила. Всички съжелявахме, че тези места са тъй далеч и намаме възможност по-често да ги спохождаме. Макар, че до мръкване имаше още доста време, ние не продължихме лова, а полечка, любувайки се на хубавите места, се върнахме в Кюприя.

* * *  

На утрото, като взехме пак от Ченгер няколко души викачи, завързахме едно място къде Зейтин Боруну /Зехтин борун – Маслен нос/, гдето има диви свине. Викачите обаче, започнаха гонката твърде от близко, едва ли не от самите къщи: домързяло ги да отидат дето им бе заръчано. По тази причина и диви свине не можаха да се изкарат. На линията на ловците излезе само една лисица, която, разбира се, беше убита. Второто място, което завързахме бе към змеьовите дупки, /над резиденция Перла, по пътя за устието на река Ропотамо - на 3-3,5 км. от Приморско/ посред една великолепна горска равнина, обрасла с млади дъбуки и буйна трева. Това са така наречените долмени от мегалитните паметници – 12 на брой, които хората, обикновенно, назовават змеьови дупки. В местността, в която ставаше гонката, имаше една от тези каменни постройки, при това в доста запазен вид /и в момента съществева змеьовата дупка-къща и може да се види, както и тракийското мегалитно светилище “Беглик таш” –българският Stonehenge/. Този долмен се състоеше от две изправени каменни плочи 25-30 см., покрити с трета каменна плоча. Плочите от другите две страни бяха заместени със сух каменен зид. На плочата находяща се откъм западната страна, имаше пробита четвъртита дупка, от където се влизаше в долмена. Пред дупката личеше доста добре един малък вход /пруст/. Отвътре долмена беше около 1,5 метра широк, 2 метра дълъг и 1,5 метра висок. Петима души свободно можеха да се помещават в него. /Подобни долмени има изложени пред Археологическия музей – Бургас на ул. “Ал. Богориди” 21, но те са по малки и по неогледни/. Г-н д-р Бончев, който преди две години е изследвал долмените в Странджа планина, каза, че не може точно да се посочи времето, през което са живяли техните строители, нито пък да се определи, дали те са останки от едно племе, от едно или няколко поколения. Всичко, което би могло в случай на положителност да се заключи, то е, че долменостроителите са живели във втората половина на каменния период, в неолитната епоха.  Те са си служели с каменни оръдия – за това свидетелстват  номерените в някои от долмените каменни брадви. Самото население разправя твърде интересни и смешни легенди за тези предисторически постройки.

И ето ловецът, присламчен до змеьовата дупка, с притаено дишане и курдисана пушка, чака да издебне дивеча. Какви ли не мисли бродят в това време в главата му! Преди много векове, от същия този долмен какво ли човече, или по-вероятно човечуга, с голи влакнести гърди, е излизало на лов, въоражено с каменна секира и облечено в рунтави кожи, които са покривали само част от тялото му. На същото това място и тогава тъй глухо, тъй усамотено и лесисто, прадедите ни са се срещали с мечките, глиганите, рогачите и други изчезнали вече животни, и с един замах с каменната си брадва трябва да ги свали на земята, защото, инак е настъпвала борба, изходът на която, по всяка вероятност, не всики път е бивал благоприятен за него. Какви ли радости, какви ли скърби са изпитвали тези мъжаги; какви ли страсти са вълнували гърдите им? Но долменът обрасъл с мъх мълчи, а самата история и до сега не може да пробие мъглата, която обвива тази отделечена епоха.

Още викачите не почнали, гръмват се няколко пушки. На лявото крило, до самия долмен , пада един чакал, в центъра една лисица, а на дясното крило един великолепен сърндрак. След това, ловците се събират при долмена, разглеждат го, чудят му се, измерват го, фотографират го. Няколко души влизат вътре, за да изпитат удобствата му и най сетне, всички се покатерват  на него и заедно с убития дивеч се фотографират. Тук другарят Х-ч изпълняваше ролята на фотограф. След сладка закуска при долмена, отправихме се обратно за Кюприя /Приморско/. По пътя край гората на много места дигахме бекаси.

Като пристигнахме, заварихме хоро на мегдана. Играеха бавно странджанско хоро. Песните навяваха спомен по миналото, по родния край. Носията, както на момите, тъй и на момците беше много кокетна. Много от момите обаче, имаха лачени чепичета /обувки/ - лукс за това време.

 * * *              

На другия ден предстоеше гонка около реката Алан-Кайряк /река Яснополянска/. Сутринта тръгнахме, както по обикновенно, късничко. На първото място, което завързахме, се очакваше да изкарат диви свине, но викачите не бяха взели правилна посока и всичкия дивеч мина твърде ниско пред ловците. Само до крайното ляво крило бе минал един глиган, който бе ударен. Когато ловците, след като се събраха, тръгнаха да завържат второ място и минаваха покрай един лонгоз, ето ти на 400-500 крачки от тях изкача от лонгоза една дива свиня по която ловците откриха огън. Макар, че разтоянието бе голямо, свинята бе ранена и се изпратиха хора да я преследват. На второто завързано място бидоха убити два сърндрака. Двама от ловчите, които бяха останали по-назад, бяха сюрпризирани от появата на едно сърненце. Както си вървяха, с пушки окачени на рамо и куроци спуснати, ето ти от нивата изкача сърнето и поема към гората. Със светкавечна бързина пушките се свалят от рамо, курдисват се , и двамата ловци едновременно и моментално дават два вистрела с куршум и сърнето пада на земята.

Да споменем и това, че този ден викачите бяха гонили една дива котка, която се скри в една хралупа. Като не мажаха да изкарат от там те напалиха огън и е изгориха жива. През целия ден пускахме и кучета; с тях обаче, малко работа можа да се свърши, понеже гората е обширна и щото те просто се объркаха. Освен това те се плашеха от дивите свини, каквито за първи път виждаха.

На връщане за Кюприя, посетихме кашлите на каракачанина Атанас кехая, които са построени до самото Дяволско блато, в местността Чаиркьой /на 3 км. от Приморско по пътя за Ясна поляна в ляво/. Колибите са конусообразни постройки, на брой шест, покрити с шавар /сас/ от блатото. В тях живее едно голямо семейство, именно: кехаята Атанас със своите четирима синове, четири снахи и 24 внука. Стадата им пасът цялата зима тлъста горска трева и като се запролети заминават за балкана на Сливен и Котел, гдето прекарват лятото. Истински чеда на природата! От целия мравунек деца, които наизкачаха от колибите, само едно беше болнаво, всичките останали бяха здрави.

След като избиколихме Дяволското блато, в него сигур лежаха диви свини, тръгнахме за Кюприя /Приморско/. Днес беше последния ден от лова и ние с тъга на душата напущахме тези чудесно хубави места. Вечерта, заедно с викачите, погуляхме в кръчмата на бай Стоян Попов за благополучното изкарване на лова и за приятните впечатления, които изнесохме от него.

На сутринта, която, за наше щастие, бе пак хубава и омайна, събрахме се при ветрените мелници до казармата /на мястото където сега е почивната станция на Министерския съвет/, за да се фотографираме с всички и убития дивеч. В това време, като черна точка, далеч в морето се забеляза един параход, който взе посока към Атлиман. Когато взе да се приближава, ние го познахме; това бе “Велос”, който идеше да ни вземе. След като параходчето хвърли котва, капитанът излезе с една лодка на брега и ние се фотографирахме заедно с него и хората до едната ветрена мелница, гдето по рано бе нареден дивечът.        

Като натоварихме лова на две лодки и след като си взехме сбогом от гостоприемните кюприйци, се качихме на лодките, които дойдоха да ни вземат и потеглихме за парахода. Ето ни най-после пак на “Велос”, готови да отпътуваме за Бургас. На брега се събраха всички и ни пожелаха лек път, с махане на шапки. Сбогом Кюприя, сбогом кюприйци! Вашите чудесни места ме плениха още първия ден, пък и вие сами лека-полека ми станахте симпатични, особено бай Недялко със своя бял калпак, направен от цяла овча кожа, когото ние прекръстихме в боримечката. Догодина, ако е живот и здраве, пак ще ви посетим.

И ето пак пред нас лежи морската шир, спокойна тиха, като че още не е събудена от сладката нощна дрямка! Тук там само някоя чайка лизне с крилете си глатката повърхност, или пък някой гмурец (Colymbus) - /коренида/ се гмурне във водата и образува безчет концентрични кръгове, които примамват на утринното слънце, като бисерни дипли.  Възлюбен и чуден е денят. Душата на човека се изпълня с някаква  отрада… И рой приятни блянове тихо и нежно гъделичкат гърдете ни, също като слънчеви лъчи, кога играят по лазурната повърхност на спокойното море.

С една сладка закуска на палубата, наедно с добрия капитан на парахода, Яни, се завърши днешния ден и ние не усетихме как стигнахме до Бургас. На пристанището се навалила /насъбрала/ публика и с любопитство разглежда дивеча, който сваляхме от лодките! /Пристанище Бургас още не е изградено, затова се прехвърлят с лодки./ Докато предадем лова на станцията, мръкна се почти и за разглеждане на града не ни остана време. След като преспахме в хотела, на другия ден в 8 часа сутринта потеглихме за София.

Между Ямбол, Кара Бунар /Безмер/ и Ранде Махле /Кермен/, селяните правят хайка. Един дядо поп също вземаше участие в хайката и добре правеше: в преследването на вредителния дивеч, всеки трябва да взема участие.

На 31 декември сутринта, пристигнахме в София, за да посрещнем със своите домашни, роднини и приятели новата  1901 год.

Автор: Капитан К-въ.

-----------------------

Статията е препубликувана в книгата:
Стефан Апостолов, "Полуостровът", Бургас, 2012 г.
с уточнителния текст:
"Статията се издава, 110 години след нейното отпечатване, в памет на Стоян Попов, баща на Апостол Попов, дядо на Стоян Апостолов и прадядо на Стефан Апостолов."