Няма да стъпвам на пръсти

Няма да стъпвам на пръсти. Няма да ти пазя тихо. Още когато ме видя за първи път, знаеше, че си имаш работа с ураган, с огън, с явление. Няма как да стане да съм по-тиха от водата. Понякога по свой избор в момент на смирение, може, рядко, понякога, но в никакъв случай не, когато искаш, не винаги.

Аз съм жена по дяволите. И не, не от истеричните, кресливите вечно дуднящи и мрънкащи женици, а такава, която може, която иска, която знае какво. Искам да бъда обожавана, имам нужда. Не, не ми трябва, не е избиване на комплекси. Изключително наясно със себе си съм. Изключително осъзната. Не страдам от липса на внимание, напротив. Имам го в изобилие, постоянно, винаги, навсякъде. Свикнала съм. Затова имам нуждата да съм твоето съзерцание, твоята богиня, твоята икона. Макар да знаех още тогава, още в началото, че ти си много, много далеч от момента на обичане, на приемане, на отдаване.

Различни са душите, нивата ни, но точно това е причината ни за обичане. Колкото и празни, спрели хора да удрям с рогата си, няма да изстина, няма да тлея, няма да се влача по пътищата на живота си, безсмислена, като овца без история. Ще продължа да подскачам, да пея, да съм себе си, да горя, да се смея, да съм шумна, непонятна, непоносима понякога. Но по дяволите, ти го знаеше.

Смирих се. Покаях се. Простих си, притихнала, заради теб, защото го исках, защото така ми въздействаше. Харесвах се, въпреки всичко, въпреки някога. Откривах се по-добра версия на себе си от всякога, защото си моето търсене. Но някак мъжът имайки нуждата от жената до себе си като стимул, като мотивация, като огъня, който да запали фитила му, никога не му е достатъчна, защото той самият не знае кой е, къде е, какво иска, кога!

А тя ли?! Тя, още зачената, непоявила се има в зародиша си закодирано да бъде, майчинският инстинкт, по-силен от този за самосъхранение. Тя е готова да те отгледа, да ти даде, да бъде винаги, всякога, без въпроси, без нужди, без нищо. Тя по природа си е такава и когато няма деца, и да има. Тя дава. Себе си. Непоискано. Винаги. Силна е. Не е светица. Напротив, има си нуждите, силни, първични, подтиснати. И вярва горката винаги, истински, че мъж мъжкар ще даде всичко бленувано. Защото орисница, зла или истинска така е предрекла светът ни да бъде.

Женско и мъжко начало навсякъде във всичко да има и да пребъде. Жената да дава. Да бъде. Да твори. Мир, любов, дом, огнище, пристанища. Да, но никъде никой дори за миг не ни е казал, че няма го другото. Да нямаш очакване, мила, за нищо ти. Да бъдеш достатъчна дори да си нечия. Сама да се справяш всякога, винаги, дори да се водиш, че си обичана. Даже обвързана, съпруга, приятелка, любима, единствена, пак да се бориш. И пак ти самичка да пиеш горчилката. Да си всичко, но да не спориш.

Там ти е грешката. Искаш го, вярваш го, че някой друг ще ти сложи оценката. Мъж, съпруг, любим, да, естествено, но не е нужно и не е потребно. Той, повярвай ми, изгубен е милия. Като детето ти опетлано. В много безпътица, в куп полуистини, момичетата съзряват казват по-рано.

Затова проумей го веднъж и завинаги. Партньор ще ти бъде, приятел, комбина. Ще го обичаш. Ще даваш ти себе си. Винаги за какво да си грешна ще има. Ще си объркана. Бясна. Подтисната. Ще се стараеш. Ще правиш. Ще искаш. Ти си икона, богиня и истина. Ще бъдеш завинаги, дори когато ридаеш. И малка, и смазана, и даже изгубена. Път ще намираш за теб и за него.

Ти си началото. Святата истина. Ти си хармония, а не болното его.