Лекси А.: Не знам дали нашето време е сбъркано или и преди е било така...

Споделено от Лекси А:
Здравейте! Аз съм Александра, но повечето хора ме познават като Лекси, читателите като Лекси А., а най-близките – като Алис. Родена съм в първия ден на прекрасния септември, в първата година на новия век. Появила съм се в слънчевия, целуван от морето Бургас.
Не обичам да се определям сама, оставям това на хората.
Автор съм на стихосбирката “Част от мен”, чието послание е всеки читател да намери част от себе си между тези 63 странички, така, както аз оставях част от мен във всяка дума.
Към днешна дата работя по втората ми стихосбирка “Истинска” и си позволявам да си помечтая, че ще успея да я публикувам до края на 2019 г. и може би, надявам се, тя да има и по-големи успехи от първата.От известно време си мечтаех за Youtube канал, в който да говоря за книги и той вече е факт.

------------------

Лекси А.: Не знам дали нашето време е сбъркано или и преди е било така...
(Интервю на Кристина Митева, по проекта “Един от нас споделя”)

– Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

– Всеки един ден е прекрасен. Старая се да се събуждам с усмивка всеки ден и винаги благодаря за това, което имам и за това, че аз и близките ми сме здрави.

Един от най-хубавите моменти беше излизането и представянето на стихосбирката ми. Дойдоха много повече хора от очакваното, а моят пример – учителят ми по Български език и литература, както и жена му – семейство Решовски, заедно с приятелят ми, бяха до мен и като участници в това събитие. Всеки един момент, прекаран с тези прекрасни хора е благословия.

Друг прекрасен период, но от детството ми, бяха конкурсите за красота. Не бързайте да казвате колко повърхностно е това. Замислете се. Мечтали ли сте някога да сте принц или принцеса? Е, аз имах тази възможност. В продължение на около седем години участвах и печелех множество награди на всеки конкурс. За съжаление на 10 години се наложи да спра поради здравословни причини.

– А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

– Всяка трудност има решение. Само загубата на някой, пренесъл се в един по-красив свят, е необратима. На 12 загубих моята баба. Вследствие на проблеми заживях при нея, за съжаление скоро след това я изгубихме. Не зная дали и до днес съм го преживяла и дали има начин да се преодолее подобна загуба. И това по някакъв начин си имаше положителната страна – започнах да пиша.

– В какво вярваш?

– Вярвам в любовта. Вярвам в изкуството. Вярвам в по-доброто “утре”. Вярвам в себе си. Вярвам в доброто у хората.

– Вярваш ли в хората?

– С всеки изминал ден ми става все по-трудно, но не мога да спра да вярвам.

– А в себе си?

– С времето се научих. Ако ти не вярваш в себе си, как очакваш от другите да вярват в теб?

– За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

– Мечтая за щастливо и единно семейство. Другото само ще си дойде.

– Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

– Старая се да намирам време за всичко, но за съжаление ми е все по-трудно да отделям достатъчно време за приятелите си.

– Важна ли е прошката в твоя живот?

– Прошката е най-голямата добрина. Все по-често се случва да прощавам, но да изхвърлям от живота си този човек. До себе си пазя малко, но чисти души.

– Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

– Миналото вече е красив спомен, а бъдещето не съществува. Не знаем кога то няма да дойде за нас. Има само сега.

– Харесваш ли нашето време?

– Не знам дали нашето време е сбъркано или и преди е било така, но пропитите със злоба и завист двулични лица, с които се сблъскваме ежедневно, не ми допадат никак.

– Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

– Всяко едно място, на което сме били, заживява в нас.

– Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи.

– Любов. Предизвикателство. Мечта.

– Кои са най-красивите гледки на света за теб?

– Едва ли има нещо по-красиво от любимия човек, спящ спокойно до теб.

– Къде се чувстваш най-добре, като “у дома”?

– Може би домът наистина не е място, а човек...

– Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

– Напомням си, че всичко е преходно. И след като слабостта ми свърши, ставам и продължавам по-силна.

– Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми.

Александър Георгиев – приятелят ми.

Нейко и Емилия Решовски – пример за учители-будители и доказателство, че любовта не трае три години.

– Искаш ли да промениш нещо у себе си?

– Имам много минуси, по които работя, за да станат плюсове пред мен самата. Въпреки всичко съм се научила да се обичам всякаква.

– Намерила ли си призванието си?

– Литературата е моето призвание.

– Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

– Страхувам се, че някой ден ще застигне всичките ми любими хора.

Вярвам, че това тук е само един кратък момент от пътя на душите ни.

– А какво те кара да се чувстваш жива?

– Колкото и мазохистично да звучи, болката ме кара да се чувствам жива.

– Какво е за теб самотата?

– Клетка, създадена от собствения ни ум.

– Какво ти дава представа за вечност?

– Вечността е много дълго време. Вярвам, че само любовта е вечна. (И изкуството.)

– Какви чувства изпитваш най-често?

– Любов.

– Ако можеше да прегърнеш някой известен човек, който вече не е на този свят – кой би бил той (или тя)?

– Ще кажа един безизвестен човек – баба.

– Какво е щастието за теб? Какъв е един съвършен ден за теб...

– Щастието е във всичко, стига да искаш да го видиш.

Всеки един ден, прекаран в любов с най-близките е съвършен.

– Каква е твоята представа за Бог, в случай, че имаш такава?

– Нямам точна представа, но знам, че не е това, което ни представят свещените книги.

– Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

– Трудно ми е да давам съвети, тъй като аз самата трудно приемам такива.

Хора, обичайте се. Бъдете най-добрата версия на себе си, всеки ден. Правете това, което обичате и което ви прави щастливи. Не злобейте, не подигравайте, не завиждайте. Това няма да ви създаде дори най-нищожната илюзия за щастие.

– Какво може да те разплаче?

– Аз съм много емоционална. Плача на филми, на песни, на книги. Може да ме разплаче всичко – от тъжен статус във Фейсбук до най-малкия жест на любов.

– А какво може да те накара да се усмихнеш?

– Не е нужно да има причина – аз се усмихвам на всичко и всички.

– Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

– Този въпрос наистина ме накара да се замисля и разровя надълбоко.

Липсващи парчета винаги ще има – те ще са най-ярките звезди на небосклона.

Неправилни парчета все още има, но и те ще си заминат.

За тези не толкова много 19 години (без малко), надали пъзелът ще е много подреден, но там някъде е цялостната картина...

– Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

– За всичко, което имам. За живите си родители. За малкото си, вече пораснало, братче. За покрива над главата ми. За приятеля ми и най-добрата ми приятелка.

P.S. Сърчица, мечтайте! У всеки един от нас живее едно дете, което все още вярва в чудеса. Не го убивайте! Не му казвайте, че те не съществуват! Просто си позволете да повярвате... за да ви се случат!

------------------
Интервюто е препубликувано от сайта “Един от нас споделя” ---->>>>
------------------